Година след пристигането си у нас, деца и възрастни от

Година след идването си у нас, деца и възрастни от Украйна, получават късмет да се приобщят и да останат. Това е допустимо с помощта на единствения образователно-интеграционен център, който съществува у нас от средата на предходната година. За задачата на " Украинский вулък ", описваме в репортажа на стажант-репортера Анастасия Пейчева.

Агата, Божена и Марго са измежду децата, за които " Украинският вулък ", което в превод значи Украински кошер, е като втори дом.

„ В това учебно заведение ми харесва да изучавам български, и да навестявам разнообразни занимания. На мен ми харесва да играя с моите другари тук. Тук аз се занимавам с танци и изучавам британски и доста ми харесва “, споделят децата.

Освен игри, децата основават тук нови другарства и учат български език. Това е единственият образователно-интеграционен център в България. Той работи от май предходната година, а оттогава до в този момент е приел на образование над 260 деца.

 
Интеграция и акомодация, научаване на български език. Помощ на украински деца и възрастни да намерят тук своето място в чужбина. Правим и всекидневен курс за тези украинци, коити към този момент учат и желаят да стартират да приказват.
Юлиянна Кулюкина, шеф на Украинский вулък

Част от преподавателите в центъра са доброволци, като Никола който преподава български език.

 
На процедура това, което прави с децата, е че ние през множеството време си играем. Глeдаме филмчета, русуваме. Малките деца имат стеснен ресурс от думи, те учат езика естествено, потопявайки се в средата. И това е главното, да поддържаме връзка. До какъв брой вярно и до какъв брой бързо, няма потребност да се поставят правила.
Никола, учител доброволец по български език

Витя е едно от децата, които идват на занималня тук. Той не посещава българско учебно заведение, само че майка му Юлия се надява, че в центъра той ще откри нови другари.

„ От една страна ми харесва, само че от друга не изключително. Нямам другари, желае ми се да съм вкъщи, там имаме животни, хамстери и папагал. Искам войната да свърши “, споделя Витя.

„ Притеснявам се по какъв начин той претърпява отсъствието на приятелите си, тъй като постоянно се местим. Понякога той споделя, аз не разбирам българските деца, какво да върша, желая другари. Тази самотност, когато към теб има хора, само че в действителност си самичък, даже когато си в огромен хотел или в огромен град, това е най-тежкото “, добавя майка му Юлия.

Витя не е единственото дете, което се усеща не на място в България. Това споделя Ирина. Тя е психолог и неотдавна е пристигнала тук от Киев, а към този момент оказва помощ на хората.

 
Дори за толкоз малко време съумях да виждам, че по-малките деца и младежите имат разнообразни терзания. Те са свързани главно с напускането на родното им място. При подрастващите е по-сложно, тъй като мъчно намират другари, както и да одобряват обстоятелството че са напуснали дома си. Трудно им е да отидат в друго учебно заведение, с непознат език, и най-често се нарушава сънят и храненето им. Малките деца се приспособяват по-лесно. На моменти при тях също има известна нервност, отвод да слушат упътвания, а това което виждат родителите им е, че децата на моменти разсъждават като възрастни.
Ирина, психолог

Светлана от Днипро учи децата, както и техните майки и баби, да основават хубост с ръцете си.

„ Тук децата и техните родители могат да се провиснал и за миг да не помнят проблемите си. Ние работим с вълна, последните няколко пъти изработихме макове от нея. Можем да вършим картички, да рисуваме. Изработваме венци и сапун във формата на цветя “, споделя тя.

Мястото, където се намира Украинският вулък, е отстъпено благотворително от София Тех парк. Вече не малко са хората, които имат предпочитание да оказват помощ финансово.

„ До в този момент се справяхме на практика без пари, с помощта на доброволците. Повчето от нещата, които виждате тук са дарени. По-голямата част от девойките, които в този момент работят при нас, са пристигнали като доброволци. Никой не може да седи и да не търси метод да помогне на своите сънародници. Те започнаха като доброволци, само че по-късно намерихме финансиране, аз ги поканих на работа “, добавя Юлиянна Кулюкина

Юлияна също е от Украйна. Преди шест години тя среща брачна половинка си, който е българин, и по този начин фамилията се открива тук. Те не бягат от войната, само че все пак и двамата са отворени към това да оказват помощ. А в този момент той е в Украйна.

„ Ние сме малко бясно семейство на доброволците, което оказва помощ на моите сънародници. Той работи в доброволческа организация, където вършат жилетки за деца и за дами за евакуация, в зоната на бойни дейности “, споделя още тя.

Почти година Юлия и Витя живеят в България. От идването си до в този момент, са сменили към този момент няколко градове. Отскоро са в София, а околните им са останали в Одеса.

„ Първото място, където попаднахме през април беше Златни пясъци. Толкова бяхме уплашени и толкоз зле се чувствахме, че множеството хора мечтаят да живеят на първа линия, само че до момента в който ние живеехме там, не виждахме морето, не чувствахме наслада и всичко за нас беше безвкусно. Всички хора които и видях, и които пристигнаха от Украйна, те бяха в несигурно положение. На мен ми тъжно, че тук украинците ги назовават несъответстващи или неприятни, а те просто не могат да бъдат като останалите, тъй като им е нужно време да се приспособяват “, споделя Юлия.

Една от аргументите за сложна акомодация на украинците у нас, е езиковата преграда. Все повече възрастни имат предпочитание да научат езика.

 
В българския и украинския език има доста думи с общ корен, по тази причина не считам българския за толкоз сложен, колкото езиците от друга езикова група. Първоначално си в ступор, усещаш езиковата преграда, само че когато навържеш няколко думи по смисъл, се получава изречение.
Ярослава

Ирпин е градът, от който идва Ярослава единствено преди три месеца. А първата фраза, която научва е: „ От къде сте? “ - " Звідки ви? "