Глупаците живеят по-дълго и се смеят последни ~ ОШО
„ Глупаците са по-здрави от по този начин наречените мъдреци. Те живеят за момента и знаят, че са простаци, тъй че не се тревожат за това какво другите мислят за тях. “
(The Laughing Youth, by Annibale Carracci, 1583)
Ти казваш, че сериозността е болест. Всеки път, когато си спомня себе си, аз се усещам сериозен, тъй че какво да върша?
ОШО: Ако можеш да се смееш на себе си, всичко е наред. Хората се смеят на другите, само че в никакъв случай не се смеят на себе си. Това би трябвало да се учи. Ако можеш да се смееш на себе си, сериозността към този момент си е отишла. Тя не може да свие гнездо в теб, в случай че ти си кадърен да се смееш на себе си.
В Зен-манастирите всеки духовник би трябвало да се смее. Първата ти работа сутринта е да се смееш, най-първата работа. В момента, в който монахът разбере, че към този момент не спи, той би трябвало да скочи от леглото, да заеме поза като палячо, като цирков смешник и да стартира да се смее, да се смее на себе си. Не може да има по-добро начало на деня. Смехът над себе си убива егото и ти ставаш по-прозрачен, по-лек, когато се движиш в света. И в случай че си се смял на себе си, тогава смехът на другите за твоя сметка няма да те разстройва. Всъщност те просто ти спомагат, вършат същото нещо, което и ти правиш. Така се чувстваш благополучен.
Да се смееш на другите е егоистично; да се смееш на себе си е доста смирено. Научи се да се смееш на себе си - на твоята съвестност и на други сходни неща. Заради сериозността можеш да се почувстваш сериозен. Тогава наместо една си основал две заболявания. Тогава и това може да бъде мотив да станеш сериозен, и по този начин все още веднъж и още веднъж. В това няма край, то може да продължава до повръщане. Затова вземи нещата под надзор още през цялото време. В момента, в който се почувстваш сериозен, засмей се на това и потърси къде е сериозността. Смей се, дръпни му един прекрасен смях, затвори си очите и я потърси. Няма да я намериш. Тя съществува единствено в създание, което не може да се смее.
Не можеш да си представиш по-нещастна обстановка, не можеш да си представиш по-бедно създание от човек, който не може да се смее на себе си. Така че сутринта започни със смях над себе си и всякога денем, когато намериш миг, когато нямаш какво да правиш, посмей се хубаво. Без никаква специфична причина - просто тъй като целият свят е толкоз неуместен, просто тъй като това, което представляваш, е подобен парадокс. Няма потребност да търсиш някаква съответна причина. Всичко е толкоз неуместно, че човек би трябвало да се смее.
Нека смехът бъде от корема, а не от главата. Човек може да се смее от главата: тогава смехът е починал. Всичко, което е от главата, е умряло; главата е изцяло механична. Ти можеш да се смееш с главата: тогава главата ти ще основава смеха, само че той няма да отиде дълбоко в корема до хара. Няма да стигне до пръстите на краката ти, няма да отиде из цялото ти тяло. Истинският смях е като този на дребното дете. Наблюдавай по какъв начин коремът му се тресе, по какъв начин цялото му тяло пулсира - то желае да се търкаля по пода. Това е въпрос на цялост. Детето се смее толкоз доста, че стартира да плаче; то се смее по този начин надълбоко, че смехът се трансформира в сълзи, стартират да му текат сълзи. Смехът би трябвало да бъде бездънен и цялостен. Това е лекарството, което аз постановявам за съвестност.
Ти би желал да ти дам някакво съществено лекарство. То няма да помогне. Ти би трябвало да си малко малоумен. Всъщност и най-високият връх на мъдростта постоянно носи в себе си гламавщина, най-големите мъдреци на света са били също и най-големите простаци. Това ще е мъчно да се разбере. Не можеш да си представиш по какъв начин те могат да са простаци, тъй като мозъкът ти постоянно разделя: мъдрият човек в никакъв случай не може да бъде простак, а простакът в никакъв случай не може да бъде умен. И двете мнения са неправилни. Има огромни простаци, които са доста мъдри.
В старите времена в двореца на всеки крал е имало по един огромен простак - дворцовият простак. Той е бил балансиращ фактор, тъй като прекомерната мъдрост клони към нелепост - всичко прекомерно е неуместно. Необходим е някой, който да смъкна нещата на земята. В кралските дворци са имали потребност от простак да ги разсмива, другояче мъдреците имат податливост да стават съществени, а сериозността е болест. Сериозността е причина да загубиш възприятие за мярка, за вероятност. Ето за какво всеки кралски замък си е имал простак, огромен простак, който е казвал и вършел някои неща и по този начин е прибирал хората на земята.
Един император си имал простак. Веднъж императорът се гледал в огледалото. Глупакът пристигнал, втурнал се и го ритнал откъм гърба. Императорът се блъснал в огледалото. Той, несъмнено,, доста се разгневил и извикал: „ Ако не ми дадеш някакво пояснение за твоята глупава постъпка, което да е по-глупаво и от самата постъпка, ще те осъдя на гибел ".
Глупакът дал отговор: „ Господарю мой, аз даже и не помислих, че това може да си ти. Стори ми се, че там е застанала кралицата “.
Трябвало да му се елементарни, тъй като обяснението, което дал, било даже още по-глупаво. Но с цел да откри такова пояснение, простакът би трябвало да е бил в действителност умен.
Всеки популярен влъхва - Лао Дзъ, Исус - демонстрира в известна степен качество на висша глупащина. Това би трябвало да е по този начин, тъй като другояче мъдрецът ще е човек без никаква заостреност, ще е ужасна досада. Той би трябвало и да е малко малоумен. Тогава нещата са уравновесени. Виж Исус - язди на магаре и вика: „ Аз съм Божият Син “. Погледни го единствено! Той би трябвало да е бил и двете. Хората несъмнено са се смели: „ Какви ги приказваш? Да приказваш такива неща и да се държиш по този метод.. “.
Но аз знам, че това е демонстрация на съвършена мъдрост. Лао Дзъ е споделил: „ Всички са мъдри, с изключение на мен. Аз, наподобява, съм малоумен. На всекиго мозъкът е бистър; единствено моят разум наподобява, че е мрачен и комплициран. Всеки знае какво да прави и какво да не прави: единствено аз съм комплициран “. Какво значи това? Той споделя: „ В мен мъдростта и нелепостта се срещат “. А когато мъдростта и нелепостта се срещнат, това е трансцендентност.
Затова не взимай на съществено сериозността. Смей ѝ се, бъди малко малоумен. Не осъждай глупостта; тя си има своите прелести. Ако можеш да имаш и двете, ще имаш в себе си качеството на трансцендентността.
Светът става все по-сериозен и по-сериозен. Затова ракът е толкоз публикуван, има толкоз доста сърдечно заболели, толкоз доста с високо кръвно, толкоз доста луди. Светът е преместен, засилен прекомерно доста в едната прекаленост. Бъди и малко малоумен. Посмей се, бъди като дете. Порадвай се, не върви на всички места със съществено лице, и ще откриеш внезапно по какъв начин в теб се появява едно по-дълбоко здраве - по-дълбоките извори на твоето здраве са станали налични.
Чул ли си в миналото някой простак да е полудял? Никога не се е случвало. Все диря някъде да оповестят за простак, който е полудял. Досега не съм срещал такова известие. Разбира се, простакът не може да полудее, тъй като, с цел да полудееш, би трябвало да си доста сериозен. Освен това постоянно съм се стремял да си изясня дали простаците не са по някакъв метод предразположени да имат по-добро здраве от по този начин наречените мъдреци. И това е по този начин: простаците са по-здрави от по този начин наречените мъдреци. Те живеят за момента и знаят, че са простаци, тъй че не се тревожат за това какво другите мислят за тях. Тази паника се трансформира в раков фактор в мозъка и в тялото. Глупаците живеят по-дълго и се смеят последни.
Помни, че животът би трябвало да бъде надълбоко равновесие, доста надълбоко равновесие. И тогава, тъкмо в средата, ти ще се измъкнеш. Енергията се издига високо, ти започваш да се движиш нагоре. И това би трябвало да бъде по този начин във връзка с всички противоположности. Не бъди мъж и не бъди жена: бъди и двете, тъй че да не бъдеш нито едното, нито другото. Не бъди умен, не бъди малоумен, с цел да отидеш оттатък.
Из: „ Следвай Ме. Беседи върху притчите на Исус “ (Том 1), Ошо, изд. Гуторанов
Картина: The Laughing Youth, by Annibale Carracci, 1583; chinaoilpaintinggallery.com
