Глупаци в чужбина.Първо ще уточня, че има такава книга от

„ Глупаци в чужбина.Първо ще уточня, че има такава книга от Марк Твен, а чак по-късно ще опиша по какъв начин с моите спътници бяхме ограбени и оставени в една на пръв взор комична невъзможност посред изключително тузарски квартал до Марбея. “ Това написа във фейсбук журналистът Георги Милков.

SafeNews разгласява целия текст без редакторска интервенция.

Глупаци в чужбина.
Първо ще уточня, че има такава книга от Марк Твен, а чак по-късно ще опиша по какъв начин с моите спътници бяхме ограбени и оставени в една на пръв взор комична невъзможност посред изключително тузарски квартал до Марбея.

Трябва да е станало доста бързо. Докато бяхме отишли до плажа, някой изкусно бе отворил шофьорската врата, а по-късно и багажника на колата и бе взел всичко, което бе намерил там – куфари, чанти, раници… Някои от нас се разделиха с техника – макбуци, айподи, такива неща. Други със скъпи обувки, облекла, козметика.

А аз с паспорта си. Разбира се и раницата, в която се намираше, дружно с облеклата и всичко останало за пътуването, само че нищо друго не ми бе по този начин значимо, както скъпият ми паспорт. Съвсем неотдавна преиздаден.

Взех го, тъй като щяхме да вървим до Гибралтар, а помня, че преди време там се влизаше с интернационален паспорт. Ако си бях направил труда да ревизира преди да заминем, щях да схвана, че не ми е необходим, тъй като границата се минава единствено с персонална карта. Но кой да има време за малко разсъдък?
Впрочем в книгата си “Глупаци в чужбина ” Марк Твен разказва (в седма глава) усещанията си от Гибралтар.

“Една самотна скална камара, която като че ли стоеше в средата на протока и морето сякаш я обливаше от всички страни, величествено изплува пред очите ни… В подножието на ската е обграденият със стена град Гибралтар, или по-скоро градът заема част от ската.

Навсякъде – по хълмовете, в пропастите, край морето, по височините, – където и да погледнеш, Гибралтар е облечен в укрепления и е наежен от оръдия. Той съставлява удивителна и живописна панорама, от която и точка да го наблюдаваш. Стои на края на равна, тясна линия земя, избутан е във вътрешността в морето и припомня буца тиня в края на дъска… ”

Общо взето не може да се направи по-добро осъвременено изложение на Гибралтар, по тази причина употребявам думите на класика. А защото той се оплаква в описа си, че гибралтарските гидове досадно повтаряли една и съща легенда, в която нямало нищо кой знае какъв брой смайващо, даже в случай че я чуваш за първи път, бях любопитен дали това се е трансформирало след толкоз години.

Марк Твен разказва по какъв начин спирайки някъде, незабавно се приближавал някой, който посочвал отсрещното нагорнище с думите: “Онзи висок рид ей там се назовава Стола на кралицата.

Това е по този начин, тъй като една от испанските кралици сложила стола си там, когато френските и испанските войски обсаждали Гибралтар, и споделила, че няма да мръдне от това място, до момента в който британският байрак не бъде свален от крепостите. И в случай че въпреки всичко англичаните не били достатьчно общителни да смъкват знамето за няколко часа, трябвало или да наруши клетвата си, или да почине там. ”

Този репертоар се повтаря със същите думи и когато Марк Твен влиза в тунелите, прокопани от англичаните и поглежда в една от оръдейните амбразури, а също и когато стига на върха на Гибралтарската канара. Неизменно все се появява някой, който упорства да показа легендата за “Стола на испанската кралица ”.

Попитах моят гид Абдул – мароканец от Танжер, дали е чувал нещо за Стола на кралицата. Нямаше и визия. Заведе ме на един балкон над стръмния скат и уточни: британската кралица Елизабет II е стояла тук по време на единственото си пътешестване до Гибралтар през 1954 година Никога не се върнала повече на това място по време на цялото си дълго царуване.

Когато по-късно влязох в една добре осветена и озвучена пещера, вътре се загледах в друга паметна плоча, отдадена на същото събитие. Един човек се приближи и сподели: “Да, британската кралица Елизабет II е била тук по време на единственото си пътешестване до Гибралтар през 1954 година Никога не се върнала повече на това място по време на цялото си дълго царуване. ”

Оказа се, че от всичко разказано от Марк Твен за Гибралтар – и за гледките, крепостите и стълбовете на Херкулес, и за тунелите, и за маймуните – само това с кралиците се различаваше всъщност. Другото си беше без особена смяна.

Долу, несъмнено, бе друго. На Марк Твен не му се е налагало да минава в Испания, пресичайки самолетна писта. Едно от най-опасните летища в света, както го дефинира моят гид Абдул, допълвайки, че въпреки да е толкоз рисково, до момента е имало единствено един съдбовен случай – през 1943 година с полския министър председател в заточение Владислав Сикорски. И дори тогава не било толкоз ясно дали е напълно елементарен самолетен случай или, кой знае, нещо друго, по-конспиративно.

Минахме границата единствено с размятане на персонални карти. Дори не ги погледнаха. Граничарите единствено насочваха подвиквайки: Европейците насам! Доядя ме, че на вятъра съм си мъкнал паспорта, който изчезна с багажа предния ден. Та, дано да се върна на случая с кражбата, след която още в първия ден от нашето странствуване в Андалусия се озовахме единствено по джапанки и бански. То не ни и трябваха доста неща за полицейския сектор, където по насила останахме, чак до момента в който се свечери.

По принцип всички часове, прекарани в чакалните на полицейски ръководства, лечебни заведения или недай Боже погребални организации, данъчни инспекции и прочие диспансери, работят отрезвяващо. Там човек има време да се върне в размислите си към фундаменталните въпроси на битието. Това са часове на пречистваща равносметка.

Ето че влизаме най-сетне да дадем показания и всеки би трябвало да изброи загубите си. Когато идва моят ред, споделям, че и на мен ми липсва целия багаж, само че най-много паспорта. Най-ценното ми! Тъй като показанията се снемат на британски, слушам по-късно, че преводачката споделя на испански на служителя на реда, че не съм имал полезности в багажа.

Ама по какъв начин да не съм имал, ами паспортът ми?! Всъщност българският интернационален паспорт е измежду мощните паспорти в света, давайки на своя собственик елементарен достъп до съвсем всички точки на планетата. Искам си тази скъпа облага с трите златни короновани лъва на корицата, стъпили на фундамент от дъбови клончета и с националния лозунг “Съединението прави силата ”!

От първия миг, в който се снабдих с паспорт, имам особени усеща към него. Той ми дава по едно и също време и принадлежност, и независимост. Ако бях като Маяковски, щях да желая да напиша ода за българския паспорт. Но не съм и по тази причина единствено мога да си разреша това изключително възприятие на възвишеност.

Питам полицейската служителка дали в Испания имат система, в която може да се вкара номера на паспорта ми, тъй че да светне в алено, в случай че някой след време реши да го употребява. Казва ми, че имат, само че нормално крадците изхвърляли паспортите незабавно, не ги употребили. Настоявам да запишат номера му в системата, въпреки всичко. Както и в протокола.

Вечерта в Марбея си закупувам безусловно същите облекла, които са ми били откраднати. Това най-малко е една от дребните утехи на глобализацията – в Испания има същите магазини и същите марки, каквито се намират и в България. А защото разгадавам и на доста добър осигурител, постоянно когато пътувам, цялата тази история би била даже недостойна за споменаване, стига заради личната ми нелепост да не ми бяха отмъкнали паспорта.

Радостен постскриптум.
Снощи скъпият ми български паспорт бил открит. Вероятно пренебрегнат някъде, както ми споделиха в полицията. Появи се фотография в една от фейсбук групите на българи, живеещи в Испания. Много хора ми писаха и звъняха, за което съм безпределно признателен. Както и на хората, които се ангажираха да ми го върнат.

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се разграничава от тази на SafeNews