ТЕЖКА НИЩЕТА. ПРЕДСТАВЯТЕ ЛИ СИ, УВАЖАЕМИ ХОРА, В КАКВА СЕПТИЧНА ЯМА ЖИВЕЕМ?
Гледам да не джапам из калта, щото доста нечистотия видях на млади години и още имам пръски по обувките. Някой път обаче времето е толкоз неприятно, заслон в близост няма, и човек остава единствено с един избор – да мине пътя до топлината на леглото, през “чара ” на лайната. А на открито, вали ли вали, не стопира. Капки от мръсотия падат от небето, като дребни камикадзета на безмислието и безродието, които тичат нетърпеливо към своя неминуем край. Към справедливата си среща с твърдата земя.
Вапцаров и Ботев били терористи, пишат всякакви фотоси с украински флагове. Лица, които доскоро не вършиха разлика сред руснаци и украинци, през днешния ден показват своята световна принадлежност към философията на МакДоналдс, пикаейки обилно върху хляба в личния си дом.
Бабичката Леа Коен, да вземем за пример, от години не стопира да плюе по българските класици и история. Иска, бабето, и то да наподобява високо. Ама, не може. Щото, ем е дребно, ем е дърто, ем човечност и достолепие в Кауфланд не се продават. Обижда, бабето, презира, ненавижда и Ботев, и Левски, ненавижда всички, доста. Много. А на към чучулиги й пригласят. Някакъв Юлиян Попов, някогашен длъжностен министър на Плевнелиев и той пита, а, Левски? Нали и той е терорист!
Представяте ли си, уважаеми хора, в каква септична яма живеем? Български министър да плюе по Васил Левски. Плюе, щото имал право, бил демократ. Чак терорист смее да го назовава. Него. Апостолът на свободата.
Българска журналистка пък храчи по Христо Ботев. И по Никола Вапцаров. Анархисти били. Комунисти били. Престъпници били…
Мятат лайна и не схващат, че не тях, а себе си мажат. Защото, нито Левски, нито Ботев, нито Вапцаров, могат да бъдат намокрени от капките на войнстващата комплексарщина на група жалки калтаци. Щото, както и да го гледаме, Леа Коен, е единствено едно злобно бабе. Нищо повече. Бабе, застанало безпомощно пред портите на настъпващата безкрайност, самотно хлопащо в гумените ботуши на своята естествена маловажност.
Палячовци със свирки яздят рикша, уважаеми хора. А рикшата без гуми. Цирк на низостта. Или както споделяше татко ми* – мизерия. Тежка мизерия.
Васил Петев
===
*НИЩЕТА
За тази в живота и за тази на духа става дума. Нима този черен израстък е вероятен при започване на XXI век освен това налично изобилно благосъстояние? И фантазиите на толкова хуманисти от историята на това необичайно човечество белким вятърът отвея в пустинни местности?
А тя – нищетата, ни притиска, нагнетява един в различен, изцежда силите на нашата опозиция, изсича клоните на мечтателното ни разлистване.
Черно-бяла. Тежка. Изплетена от безчет нерви. И доста, доста грозна. Изкривява ни в злокобни гримаси.
Нищета.
Днес.
Беден, нерешителен, безбъдещен е българинът. Професори събират остаряло желязо, двайсетгодишни девойки разменят бяла стеснителност против сластни десетачки, поети се вършат на нощна стража, само че не на онази, а в крайградски полутъмен склад за перилни препарати, селяни умират като запустелите си ниви и като тръни времето ги отвява в ерозирали дерета. А то не се трансформира. Мълчи намусено. Като че ли чака нещо.
Да промениш небето – за това си заслужава да се живее. Дали не чака нас? Дали ние не трябва…
Днес някой в България обича ли индивида? Мисля, че този въпрос не е под въпрос. И други препинателни знаци висят като куки над нашето мислене. Ще ни издигнат ли? Това общество човеколюбиво ли е?
Бедните хора – хора ли са? Не е ли грандиозна машинация, че единствено богатите са работливи и умни? Манипулацията не е ли най-страшното оръжие на този век?
„ Лъжете, лъжете… “ – апелът на нациста Гьобелс не е ли филигранно осъвременен? Цивилизациите на човечеството – всяка от тях с хрумвания и полезности, не са ли притиснати от цивилизацията на парите?
Защо допуснахме? Докога?
Нищета. Тиха като пустиня.
И безшумният вятър засипва с пясъци пътищата. И ги няма.
Изкачваш дюна – виждаш нова. И отново нагоре по нея. Пясъците те задържат. Но пак… И пак… Но знам – и Иисус, и Мохамед, и Буда, и Мойсей в пустинята са стигнали до…
До какво? До… фантазията. Тя, и единствено тя е отрицанието на нищетата. Но по какъв начин, по какъв начин да я реализираме?
Трудни и тежки въпроси, които се бият упорно и дълготрайно. Отговорите са доста комплицирани и недостигнати. Аз обаче знам един: Не се уморявай, приятелю, апелирам те, не се уморявай. Обичай когато не те обичат, зидай, когато те унищожават, мечтай, когато цинизмът те дави.
Знам, няма амнистия за това, само че ти не се уморявай. Този живот е единствен и го живей като единствен.
Малките образци вършат огромния. И какво от това, че бройлерите от конвейра, оскубани, ще те гледат равнодушно или с житейското пренебрежение, че животът може да се живее и по-удобно.
Ти единствено не се уморявай. Моля те. Обичай, когато другите флиртуват, строй, когато е фешън да се лепят картонени къщички, вдигай очи към очите на бъдещето – ще се срещнат погледите ви.
И, Боже мой, Човеко мой, ще бъде хубаво.
Знам, някой ден ще спреш. Ще седнеш на последния камък в планината на живота, ще въздъхнеш доста, доста изтощено и ще изпуснеш: „ Това можах, това направих. “ Но в душата ти дребна ще се плискат вълните на вътрешното благополучие.
И въпреки всичко този ден не е ли доста, доста надалеч? Може би има епохи до него. Но и това е също отлично – епохи влечение. Ако нямаме фантазия – нищо нямаме.
Нищета.
Николай Петев
Вапцаров и Ботев били терористи, пишат всякакви фотоси с украински флагове. Лица, които доскоро не вършиха разлика сред руснаци и украинци, през днешния ден показват своята световна принадлежност към философията на МакДоналдс, пикаейки обилно върху хляба в личния си дом.
Бабичката Леа Коен, да вземем за пример, от години не стопира да плюе по българските класици и история. Иска, бабето, и то да наподобява високо. Ама, не може. Щото, ем е дребно, ем е дърто, ем човечност и достолепие в Кауфланд не се продават. Обижда, бабето, презира, ненавижда и Ботев, и Левски, ненавижда всички, доста. Много. А на към чучулиги й пригласят. Някакъв Юлиян Попов, някогашен длъжностен министър на Плевнелиев и той пита, а, Левски? Нали и той е терорист!
Представяте ли си, уважаеми хора, в каква септична яма живеем? Български министър да плюе по Васил Левски. Плюе, щото имал право, бил демократ. Чак терорист смее да го назовава. Него. Апостолът на свободата.
Българска журналистка пък храчи по Христо Ботев. И по Никола Вапцаров. Анархисти били. Комунисти били. Престъпници били…
Мятат лайна и не схващат, че не тях, а себе си мажат. Защото, нито Левски, нито Ботев, нито Вапцаров, могат да бъдат намокрени от капките на войнстващата комплексарщина на група жалки калтаци. Щото, както и да го гледаме, Леа Коен, е единствено едно злобно бабе. Нищо повече. Бабе, застанало безпомощно пред портите на настъпващата безкрайност, самотно хлопащо в гумените ботуши на своята естествена маловажност.
Палячовци със свирки яздят рикша, уважаеми хора. А рикшата без гуми. Цирк на низостта. Или както споделяше татко ми* – мизерия. Тежка мизерия.
Васил Петев
===
*НИЩЕТА
За тази в живота и за тази на духа става дума. Нима този черен израстък е вероятен при започване на XXI век освен това налично изобилно благосъстояние? И фантазиите на толкова хуманисти от историята на това необичайно човечество белким вятърът отвея в пустинни местности?
А тя – нищетата, ни притиска, нагнетява един в различен, изцежда силите на нашата опозиция, изсича клоните на мечтателното ни разлистване.
Черно-бяла. Тежка. Изплетена от безчет нерви. И доста, доста грозна. Изкривява ни в злокобни гримаси.
Нищета.
Днес.
Беден, нерешителен, безбъдещен е българинът. Професори събират остаряло желязо, двайсетгодишни девойки разменят бяла стеснителност против сластни десетачки, поети се вършат на нощна стража, само че не на онази, а в крайградски полутъмен склад за перилни препарати, селяни умират като запустелите си ниви и като тръни времето ги отвява в ерозирали дерета. А то не се трансформира. Мълчи намусено. Като че ли чака нещо.
Да промениш небето – за това си заслужава да се живее. Дали не чака нас? Дали ние не трябва…
Днес някой в България обича ли индивида? Мисля, че този въпрос не е под въпрос. И други препинателни знаци висят като куки над нашето мислене. Ще ни издигнат ли? Това общество човеколюбиво ли е?
Бедните хора – хора ли са? Не е ли грандиозна машинация, че единствено богатите са работливи и умни? Манипулацията не е ли най-страшното оръжие на този век?
„ Лъжете, лъжете… “ – апелът на нациста Гьобелс не е ли филигранно осъвременен? Цивилизациите на човечеството – всяка от тях с хрумвания и полезности, не са ли притиснати от цивилизацията на парите?
Защо допуснахме? Докога?
Нищета. Тиха като пустиня.
И безшумният вятър засипва с пясъци пътищата. И ги няма.
Изкачваш дюна – виждаш нова. И отново нагоре по нея. Пясъците те задържат. Но пак… И пак… Но знам – и Иисус, и Мохамед, и Буда, и Мойсей в пустинята са стигнали до…
До какво? До… фантазията. Тя, и единствено тя е отрицанието на нищетата. Но по какъв начин, по какъв начин да я реализираме?
Трудни и тежки въпроси, които се бият упорно и дълготрайно. Отговорите са доста комплицирани и недостигнати. Аз обаче знам един: Не се уморявай, приятелю, апелирам те, не се уморявай. Обичай когато не те обичат, зидай, когато те унищожават, мечтай, когато цинизмът те дави.
Знам, няма амнистия за това, само че ти не се уморявай. Този живот е единствен и го живей като единствен.
Малките образци вършат огромния. И какво от това, че бройлерите от конвейра, оскубани, ще те гледат равнодушно или с житейското пренебрежение, че животът може да се живее и по-удобно.
Ти единствено не се уморявай. Моля те. Обичай, когато другите флиртуват, строй, когато е фешън да се лепят картонени къщички, вдигай очи към очите на бъдещето – ще се срещнат погледите ви.
И, Боже мой, Човеко мой, ще бъде хубаво.
Знам, някой ден ще спреш. Ще седнеш на последния камък в планината на живота, ще въздъхнеш доста, доста изтощено и ще изпуснеш: „ Това можах, това направих. “ Но в душата ти дребна ще се плискат вълните на вътрешното благополучие.
И въпреки всичко този ден не е ли доста, доста надалеч? Може би има епохи до него. Но и това е също отлично – епохи влечение. Ако нямаме фантазия – нищо нямаме.
Нищета.
Николай Петев
Източник: afera.bg
КОМЕНТАРИ