ГЛАВА 2 АДАМ –Шефката иска да те види. Кисленина разяжда

...
ГЛАВА 2 АДАМ –Шефката иска да те види. Кисленина разяжда
Коментари Харесай

Откъс от Заложници на Клеър Макинтош

ГЛАВА 2

АДАМ

–Шефката желае да те види.

Кисленина разяжда вътрешностите ми, до момента в който се пробвам да си придам някакво сходство на естествен тип. Дали в миналото се е случвало нещо хубаво след изричането на тези пет думи?

– О, добре. – Сядам на бюрото си, като ръцете ми внезапно ми се костват прекомерно огромни и непохватни, като че ли съм застанал пред голяма аудитория, а не пред любопитния взор на Уей.

– В момента е с основния контрольор.

– Благодаря ти. – Намръщвам се пред монитора. Заравям се в документите на бюрото си, като че ли диря нещо. Имам случай с кражба, по който би трябвало да събера улики, и да проведа няколко разпита поради нахлуване, което може да се окаже ликвидиране, в случай че индивидът не оживее – работа, върху която се постанова да се съсредоточа, която изисква вниманието ми, – а вместо това се потя в яката си и се чудя дали това е всичко.

Дали това е краят. Усещам, че Уей ме гледа и се запитвам дали знае защо желае да ме види Бътлър.

Красиви снежинки падат на перваза на прозореца извън.

Нежелано телефонно позвъняване се трансферира от един телефон на различен на бюрата, на които няма никого, до момента в който някой не изпитва страдание към обаждащия се и не му подвига. Намирам досието за нападението и сканирам листата със очевидци.

Възможно е да не присъствам от службата през целия ден, до момента в който подпитвам тези хора, и в случай че пропусна позвъняване от инспекторката... е, просто съм си вършел работата или съм приказвал по телефона с „ Подкрепа на жертвите “. Прибирам досието в раницата си и ставам.

– Надявам се, че си тръгнал към офиса ми?

Гласът е спокоен, съвсем прелестен, само че това не ме успокоява.

Виждал съм не един служител на реда да влиза с усмивка в офиса на контрольор Наоми Бътлър и половин час по-късно да излиза със стисната в юмрука си публична тъжба.

– Всъщност би трябвало да...

– Няма да отнеме доста време.

Бътлър не ми дава опция да диспутирам, а излиза от офиса ми в коридора и потегля към своя, тъй че нямам различен избор, с изключение на да я вървя след. Тя носи бели кецове „ Конвърс “, панталони на райета и сива копринена риза, затъкната в колан с леопардова шарка. В горната част на едното си ухо има дребна сребърна обеца. Тръгвам след нея като възпитаник, насочил се към кабинета на директорката. По пътя си изреждам мислено всички аргументи, заради които може да желае да ме види, и стигам до единствената, която е от голяма важност. Онази, поради която мога да изгубя всичко.

След като Наоми Бътлър стана контрольор, реалокира тежкото бюро надалеч от прозореца и го постави против стъклената врата, която в този момент затваря. Това не ми оставя различен избор, с изключение на да седна с тил към коридора. Напълно съм сигурен, че в идващите няколко минути Уей ще си откри причина да пристигна от нашия офис до този на инспекторката, с цел да разбере на какво порицание ще бъда подложен. Изпъвам се като струна.

Могат да се създадат доста изводи от стойката на човек и не ми се желае Уей да каже на останалите в екипа ни, че съм навел глава при началничката.

– Как са нещата? – Бътлър се усмихва, само че погледът ѝ е сериозен. Тя среща моя и аз примижавам, тъй като имам възприятието, че може да ми аргументи болежка по този метод. Една точка за нея.

Рокерското яке, което носи без значение от времето, е закачено на облегалката на стола ѝ и когато се обляга обратно, кожата стачкува като изскърцва. На бюрото ѝ има полицейска радиостанция, настроена на локалната периодичност. Носят се клюки, че Бътлър в никакъв случай не я изключва, даже вкъщи, и се захваща с всяка работа, която притегли интереса ѝ.

– Чудесно.

– Разбрах, че си имал някакви фамилни проблеми.

– Не са нещо, с което да не мога да се оправя. – Едва ли е решила да ми дава брачни препоръки. Поглеждам бялата диря от халка на кожата на безименния ѝ пръст и се чудя кой кого е изоставил. Тя вижда какво виждам – несъмнено, по какъв начин другояче – и усмивката ѝ се изпарява.

– Имаш ли длъжностен телефон?

Хваща ме неопитен. Това е въпрос, чийто отговор знае, което значи, че просто стартира отдалеко.

– Да.

Тя прочита номера ми от бележника си и аз клатя глава. Изпитвам толкоз мощно предпочитание да избягам, че се пипвам за подлакътниците на стола, с цел да се спра да не стана.

– От финансовия отдел са обърнали внимание на сметката ти.

Тишината натежава посред ни, всеки от нас чака другият да я наруши. Пречупвам се първи. Знам разпоредбите на играта, само че не мога да се спра да я играя. Два на нула за Бътлър.

– Така ли?

– Доста по-висока е от на останалите в службата.

Една капка пот потича по лицето ми. Избърша ли я, Бътлър ще ме види. Обръщам леко глава, само че чувствам още една от другата страна.

– Заради онази жертва на грабеж е, която се реалокира да живее във Франция.

Инспекторката кима постепенно.

– Разбирам.
 Откъс от „ Пътешествието ” Ричард Пол Евънс Откъс от „ Пътешествието ” Ричард Пол Евънс
Втора глава Райската градина въплъщава ориста на всички, които са претърпели загуба, тоест на цялото човечество. Притежаващият губ...

Отново настава тишина. Досега не съм виждал Бътлър да разпитва обвинен, само че се приказва, че е доста добра, и тъкмо в този момент това по никакъв начин не ме изненадва. Погледът ѝ е непреклонен и не знам по какъв начин да му отвърна, без да заема отбранителна позиция или да наподобявам отговорно. Пулсът ми се форсира, а един мускул в ъгълчето на лявото ми око потрепва. Бътлър няма по какъв начин да не го забележи. Тя вижда всичко. И ще разбере, че неистина.

Инспекторката затваря бележника си, отпуска се на стола, като че ли желае да каже сложното отмина, към този момент приказваме импровизирано, само че не може да ме заблуди. Всеки мускул в тялото ми е стегнат и подготвен за деяние, все едно съм на стартовата линия.

Замислям се за Мина, която пътува за работа, и въпреки да не желаех да отпътува, се веселя, че ще я видя чак след пет дни.

– Принципно ми изпращат разпечатка – изяснява Бътлър, – само че в случай че в това време искаш да споделиш нещо...

Намръщвам се, все едно нямам визия защо приказва.

– Предполагам си наясно, че служебните телефони не би трябвало да се употребяват за персонални диалози.
 Откъс от Нощна музика от Джоджо Мойс Откъс от " Нощна музика " от Джоджо Мойс
Изабел обви с ръце тялото си, мъчейки се да избяга от надвисналата над нея тъга, от чувството за ампутация, което я връхлиташе всеки п...

– Разбира се.

– Добре тогава.

Възползвам се от шанса си и ставам от стола.

– Благодаря – споделям аз, без да знам за какво. Предполагам, че просто спечелвам време, с цел да приготвя отбраната си, въпреки че даже най-хубавите юристи на света няма да съумеят да измислят история, която да ме измъкне от кашата, в която съм заседнал.

Случилото се с Катя е най-малкият ми проблем.

С мен е свършено, откакто Бътлър види телефонната ми разпечатка.
Източник: actualno.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР