Ти не познаваш дори собственото си лице | Георги МАРКОВ
(Георги Марков в средата на 60-те @Любен Марков)
Лицето
Ти не познаваш даже личното си лице. Ти знаеш, че това е нещо, което ти носиш неотделимо пред себе си. Ти го разглеждаш деликатно, концентрирано и се учудваш. То ти наподобява по-чуждо, в сравнение с лицата на другите. Когато ти го съпоставиш с другите, твоето лице те слага в неловко състояние, тъй като то е точно твоето лице. Колко постоянно си мислил, че ти не може да си пристигнал на света със своето лице, че твоето лице е било предопределено за различен. Каква неточност. Друг път ти си казваш: Някога, изначало то е било несъмнено твоето и по-късно то се е трансформирало, както времето променя всяка фасада. Но във всички случаи вие сте непознати един на различен - то по отношение на теб, ти по отношение на него. Ти си сигурен, че вие ще се разминавате между тях като непознати, в случай че в миналото се срещнете. То просто не отразява визията ти за него. Има моменти, в които това доста те потиска. Ти искаш, ти търсиш да видиш лицето си. Най-тежко ти е на теб, тъй като ти си уверен, че другите са родени със своите лица и живеят.
Оттук и буйният ти блян да си измислиш друго лице, вместо настоящето ти, т.е. самичък ти си създаваш твое лице. Господи, по какъв начин ти би се моделирал.
Ти започваш. Ти опитваш. Но какъв брой е мъчно да си измислиш едно лице. Колкото и да напрягаш фантазията си, каквито мостри и да викаш на помощ, ти стигаш до твоето - ти отново си измисляш лицето, което ти искаш да оттеглиш.
Може да е по този начин, защото точно всяко лице ти е непознато.
Снимка: Любен Марков
