(Георги Марков в средата на 60-те, Архив © Любен Марков)

(Георги Марков в средата на 60-те, Архив © Любен Марков)

Великденска носталгия

През този Великден в нашето дружество се работеше. Рано заранта, застанал на прозореца на моята стая, видях да идва на работа остарелият занаятчия бай Иван. Той беше безмълвен човек с огромни кротки очи, с замислен взор и мудни, сдържани обноски.

Точно зад пропуща го посрещна партийният секретар Киро, който при цялото си неуважение към другите служащи изпитваше необичайно благоговение към бай Иван.

– Добро утро, Ваньо! – пръв поздрави той.

– Христос возкресе, Киро! – отвърна бай Иван с явен глас.

Изненадан от тази необикновена замяна на поздрави, аз се надвесих любопитно и видях по какъв начин Киро трепна, подвигна глава, с цел да каже нещо не изключително прелестно, само че погледът на бай Иван го възпря. Все отново той не можеше да одобри поздрава току-тъй и произнесе още веднъж, само че с по-сигурен глас:

– Добро утро, ти казвам…!

– Христос возкресе, Киро! – повтори бай Иван, застанал неподвижно против нашия партиен секретар.

Сега Киро се ядоса, толкоз повече че бай Иван беше партиен член, разкрачи се и с очевидно желание да произнесе някоя от своите саркастични словоизлияния, стартира:

– Слушай, Ваньо…

– Христос возкресе, Киро! – прекъсна го бай Иван със същия явен и индиферентен глас.

Киро остана със зинала уста.

– Ако си българин – каза назидателно бай Иван, – днес се споделя „ Христос возкресе! “, а в случай че не си българин… тогава можеш да кажеш „ положително утро “…

Кировият национализъм очевидно беше уязвен, тъй като той постоянно твърдеше, че е повече българин от другите.

– Добре де… – отвърна той с някакво снизходително единодушие. – Щом е за обичая… Христос возкресе…!

– Воистина возкресе! – откликна бай Иван и отмина към своя завод. Тази сцена беше преди 25 години. Запомнил съм я, тъй като тя много тъкмо характеризираше хората, времето и българския Великден. Бай Иван, въпреки и на работа, празнуваше Великден по този начин, както го бяха чествали дедите му от доста епохи. Киро искаше да зачете обичайния празник, само че се боеше от своята партия макар съзнанието, че отива срещу своите предци.

Същия ден по-късно чух бай Иван да споделя на младите служащи:

– Момчета, това беше най-хубавият ден на годината! Вие нищо не знаете! И през днешния ден аз си мисля, че ония, които не са чествали остарелия български Великден, „ нищо не знаят “.

Всеки Велики четвъртък по православния календар моите другоземни родственици и близки тук с удивление и любознание виждат, че ставам по-рано от различен път и слагам на печката огромна тенджера, цялостна с пресни яйца. Първия път, когато направих това, те си помислиха, че желая да усъвършенствам международния връх по ястие на варени яйца. Но в този момент те знаят магията, както я знаят всички, които помнят чудния свят на православието. Седнал съм на пода, в няколко съда съм разтворил разнообразни бои и подражавайки маниерите на баба ми, стартирам боядисването на яйцата. Първото яйце, то се знае, би трябвало да бъде алено, за здраве. И когато човек го боядиса, би трябвало да си потрие бузите – да са румени цяла година. Докато въртя яйцата в гръцките бои, си припомням за съседите от Сливница, когато всички деца ставахме рано, с цел да гледаме в курниците коя кокошка най-на-пред ще снесе. И това първо яйце се боядисваше на първо време, с цел да бъде сложено при иконата и да стои цялата година до другия Великден, когато се счупваше. По празнотата на това яйце старите хора гадаеха шанса в живота си.

„ Изпразнило се е яйцето, изпразнила се е къщата, изпразнила се е кесията, изпразнил се е животът! “ – нареждаше баба ми.

Как да обясня на чужденците магията на тази фантастична Страстна седмица, която внасяше толкоз доста живот и въображение в нашия детски свят. Как да ги накарам да почувствуват тази фантастична комбинация от прастари традиции, поверия, суеверия, поличби, които идваха от вековната българска религия, че човек не е уединен дезертьор от маймунско стадо, че не е жертван плебей на по-силни от него, а в живота и делата му има вложен колкото мистериозен, толкоз и благонадежден върховен смисъл.

Този смисъл повеляваше на дамите да не работят през Страстната сряда. Никой не можеше да накара баба ми и по-възрастните дами да пипнат каква да е домашна работа, тъй като щели да изгубят умеенето си. Това, наподобява, беше единственият ден в годината, когато те можеха да скръстят ръце, да приказват през целия ден и да вървят на църква. Когато попитах баба ми от кое място идва този бит, защото той не следваше от църковните обичаи, тя ми сподели, че го знаела от нейната баба…

Велики четвъртък беше денят за отдих на мъжете. Добитъкът не биваше да се впряга за каквото и да е. Иначе щеше да падне градушка. Но Велики четвъртък за нас, децата, си оставаше чудесният и единствен ден в годината за боядисване на яйцата. През трийсетте години и по време на войната на доста места боядисването на яйцата не беше просто потапяне в памучна багра, а се трансформира в цяло изкуство. Майка ми и дамите от махалата се състезаваха коя от тях да боядиса и нашари по-красиво яйцата. В тези години някой измисли прибавянето на олио към боята, след което яйцето се завърташе и се оцветяваше по най-фантастичен метод. Други рисуваха яйцата с восък. Трети използуваха всякакви лепенки. И когато човек влезеше в нечий дом, виждаше в средата на масата кошничка, цялостна с яйца, оцветени като пеперуди. Но това беше ненапълно градска небивалица. Селяните боядисваха яйцата в елементарни и ясни цветове и постоянно в грамадни количества, тъй като в нашия край, шопския, се вярваше, че би трябвало да се ядат яйца от Великден до Спасовден – цели 50 дни.

Моите връстници, които познават шопския край по Великден, не могат да не помнят едно необичайно събитие. След Великден над вратите на обори, кошари, пък даже и къщи се виждаха залепени пресни говежди лайна, в които се затъкваха черупките от изядените яйца. Хората имаха вяра, че това е магия против заболявания. В същото време други стрити черупки се слагаха в храната на добитъка, кокошките и даже в кваса. Пак на Велики четвъртък в множеството селски домове се приготвяше великденският кравай, който представляваше изплетено като венец тесто със забодено в средата цяло яйце. Бил съм на доста Великдени в Граовския край и Пернишко и всякога ни е поднасян този кравай с яйце в средата. И това беше преди царството на козунаците.

Когато приказвам за козунаците, желая да кажа, че по това време те бяха нещо доста по-различно от безвкусните, глетави тестени творби, които днешните държавни хлебозаводи създават когато им скимне. Правенето на козунаци по това време беше доведено до същото изкуство, както и боядисването на яйцата.

Денят за тази нова традиция беше петък. Горките домакини. Те ставаха малко след среднощ, с цел да замесят козунаците в големи нощви. Това беше тежка физическа работа, която изцеждаше силите на дамите. Именно от месенето зависеше качеството на козунака. Майка ми споделяше, че нямало по-изтощителна работа от месенето на козунаци. Всеки Велики петък от моето детство и младост е пропит с тая омайваща, апетитна до премаляване, най-ароматна миризма на козунаци. И защото изпичането имаше огромно значение, нормално ставаше във фурните, и ние, всички деца, бяхме мобилизирани да носим тавите до бай Христо фурнаджията. Повърхността на козунаците беше щедро украсена с бадеми, от време на време малко захар, а вътре беше цялостно със стафиди. След като години към този момент би трябвало да хапвам разните британски пудинги и кейкове, мога с чисто сърце да кажа, че те са далече-далече от същинските български козунаци. Един възрастен грък, мой другар, който е бил в България преди войната, ми сподели:

„ Единственото място, Георги, където човек можеше да яде прекрасен козунак, беше България. “

Козунакът не беше козунак, в случай че не бухнеше най-малко една педя. И когато се разчупваше, беше гальовен като свила.

„ Козунакът – казваше баба ми – не се реже с нож, а се чупи. Иначе му отрязваш усета! “

Козунаците траеха дълго време. Понякога чак до Петровден. И един от чаровните трикове на нашите баби беше, че когато ние, децата, смятахме, че по земята не е останала ни троха козунак, те ни повикваха, разтваряха някакъв остарял месал и споделяха:

„ Хапни си, това е последното парче козунак! “

Но за наше най-голямо отегчение до Великден не ни се позволяваше даже да го вкусим. Баба ми твърдеше, че оня, който хапне козунак преди Възкресение, ще го боли стомахът цяла година. Тя изричаше това предизвестие с безапелационния и тайнствен глас на лекар, тъй че и най-дръзките от нас не се решаваха да опитат.

През целия Разпети петък до обяд в събота не трябваше да се яде нищо. Това беше насилствена гладна стачка от към 40 часа, която ние, децата, отказвахме да приемем макар безапелационните доводи на възрастните, че това постене щяло да ни направи по-силни.

През цялата Страстна седмица се ходеше постоянно на църква. Пеех в детския хор на черквата, който във великденските служби се съединяваше с хора на възрастните, някои от които бяха професионални хористи. В паметта ми стои жива картината на полумрака в църквата, гологлавото голям брой, добродушно и богомолно запълнило всяко място сред внушителните фрески и златните рамки на иконите, осветявано от живата светлина на свещите. Отгоре, от балкона, където бяхме ние, хористите, всичко изглеждаше доста красиво и внушително. После слушах пискливия си глас да звучи в река от гласове, да се разтваря и изчезва в нея, като че аз преставах да бъда аз, а се сливах с всички други в огромно, мощно и топло цяло…

„ На река Вавилонская “ се пееше всеки Велики четвъртък и беше моята обичана работа, при която ме обземаше такова неспокойствие, че изпитвах предпочитание да скоча от балкона… Все отново беше много високо.

За мен най-малко църковната българска музика е най-силната и разтърсваща музика, която в миналото съм чул. Може би тъй като в нея имаше всичко, което по този начин доста ни беше належащо – сила, религия, обич, състрадание, утешение, схващане, мъдрост, пространство; На Разпети петък вечерта пред нас беше живописната сцена на провирането под разпятието. Хора от всички възрасти и деца коленичеха и прекосяваха под плащеницата, до момента в който нашият хор продължаваше да пее.

От всички служби през годината най-внушителна беше огромната великденска работа в събота вечерта. Тогава църковният двор се оказваше стеснен да побере хората. Всички носехме червени яйца, с цел да се чукнем след думите „ Христос возкресе! “. Мисля, че от съветската черква в София излезе обичаят хората да се целуват точно на Великден. Но този непознат бит, наподобява, откри прекомерно бързо български почитатели, тъй като на никое място не съм виждал по-масово целуване, в сравнение с площад „ Александър Невски “, и то в по-нови времена.

Но с площад „ Александър Невски “ и със самата църква са свързани напълно пресни и неприятни мемоари. В продължение на години там можах да следя всеки Великден неизбежното стълкновение сред една груба външна политическа власт и едно трайно, естествено вътрешно възприятие. Вярващи и невярващи се стичаха там, с цел да зачетат вулгарно отхвърлената традиция, с цел да покажат, че макар историческите превратности тази традиция си оставаше основна част от българския национален дух, който не може да бъде командван нито от непознати идеологии, нито от непознати наемници. Хората пристигаха със свещи и с желанието да се поздравят и целунат. Милицията пристигаше с коне, със заредени автомати и с желанието да бие. Връх на всичко беше скандалната провокация, проведена от млади, слепи сътрудници на властта, които нападнаха свещеническото шествие в най-тържествения миг… единствено с цел да прогонят кротките богомолски маси от площада… Крайният резултат беше тъкмо противоположен. Много наивна и жалка е онази власт, която си фантазира, че с календарни интриги, атеистична агитация и милиционерски кордони може да задуши това, което просъществува 500 рабски години.

Пак на този площад чух едно дете да пита майка си:

„ Мамо, единствено господ ли може да възкръсва? Дяволът не възкръсва ли? “

„ Не – отвърна майката, – дяволът не може да възкръсне, тъй като в никакъв случай не е бил разпъван!… “

И в случай че цялата Страстна седмица ни зареждаше с безредици и все по-нетърпеливо очакване, Великден идваше с цялостната си церемониалност, забавление и, несъмнено, огромно ястие. Каква наслада беше да се чукаме с яйца, с цел да можем най-после да обявим, че най-силният от нас беше оня, който останеше със крепко яйце.

Спомените за самия Великден ме водят през слънчеви поляни, през блеснала селска тиня, кучета, великденски люлки по дърветата и маса родственици и другари, у които трябваше да се върви, с цел да се занесат червени яйца, козунак, вино и други работи. Това бяха положителни и сърдечни българи, които живееха в своята добра и сърдечна България.

Днес си мисля, че същинският български Великден не беше единствено празник на общението на хората с бога, само че беше на първо място празник на общението на хората с хората.

Иска ми се да седна и да напиша книга за най-хубавото, което времето и пространството са отдалечили от мен. Книга за тези моменти, които паметта пази с деликатност и ревнивост и които тя обилно ми подарява при щастливи мотиви. И огромна глава от тази книга би се казвала ВЕЛИКДЕН.

Из: „ Задочни репортажи за България “, Георги Марков, изд. ПРОФИЗДАТ, София, 1990
Снимка: Георги Марков в средата на 60-те, Архив © Любен Марков