Фалшификатите в София: какво научихме
Георги Лозанов е медиен специалист, някогашен член и ръководител на Съвета за електронни медии, доцент във Факултета по публицистика и всеобща връзка в Софийския университет, посетител учител в Нов български университет, НАТФИЗ, Пловдивския университет и Националната художествена академия, колумнист в централни вестници и водещ на авторско предаване в Bulgaria On Air. Текстът му е препечатан от " Дойче веле ".
Галерия " Структура " в София стана обект на най-големия артскандал в България за последните години. Той бе провокиран от изложбата " Модернизъм и авангард. Българската вероятност " със 100 творби от сбирката на Николай Неделчев. Изложбата, съпроводена от респектиращ азбучник, сама по себе си беше сензационна, тъй като показваше невиждани мостри. Някои - на известни художници от интервала, други - на малко познати и съвсем непознати създатели.
Още заглавието заявяваше рекламация за изобретение. И то не на обособена творба или създател, а на цялостен живописен слой в българското изобразително изкуство. А точно: модернизмът в България сред двете международни войни - много настрана от наложената визия за него и в доста по-активен разговор със западноевропейските трендове. Изложбата трябваше да отговори и на устойчивата културна вътрешен глас, че българският модернизъм мъчно стига до българската аудитория. Защото при появяването си той е в несъгласие с упованията ѝ. След Девети септември - тъй като е подложен на идеологическа цензура, а след Десети ноември - тъй като към този момент няма памет за него, пък и не е попътен на пазарния интерес на колекционерите.
Кои са положителните и кои са неприятните?
И ето в този момент модернизмът най-сетне ни се явява подобен, какъвто близо век е съществувал отвън нашия взор. Чувството трябваше да бъде на радостно удивление и щеше да бъде такова, в случай че не бе помрачено от сянката на фалшификацията. Събитията се развиха бързо и в последователност като във филм, отдаден на злополука. Най-напред се чуха съмнения, че някои от работите не са достоверни. После рисунка с подписа на Сирак Скитник и название " Сън " се оказа корица на " Кама сутра ", издание на " Pengiun " от 2012 година. А рисунката на Мирчо Качулев " Любов " се оказа, че тревожно доста наподобява на портрет на Глен Клоуз, изработен от известния френски художник Киб. После в обществените мрежи, не без злорадо наслаждение, се надпреварваха кой ще откри и други изображения, реплики на които участват в изложбата със статут на оригинали. Накрая галеристката Мария Василева и тримата изкуствоведи, работили с нея, се принудиха да се извинят на публиката, че са позволили имитации. Те смъкнаха разпознатите като такива (общо 14) и сезираха прокуратурата за машинация. В последна сметка изложбата беше закрита.
Получи се същинско изкуствоведско криминале, което съгласно условията на всеобщите жанрове допуска на първо време да разпознаем " положителните " и " неприятните " в него. Това не наподобява мъчно - неприятни са колекционерът, галеристката и нейните изкуствоведи, а положителни са тези, които ги разобличават. Бързо набра поддръжка хипотезата, че неприятните вземат участие в " гигантска операция " с желание да вдигнат неведнъж цената на сбирката на Неделчев преди той да я продаде. И това, в случай че не бяха положителните, щеше да стане с проявлението ѝ в най-модната за момента софийска изложба и с обрастването ѝ с изкуствоведчески текстове, които ѝ приписват свръхстойност. Така работите в нея от маргинални, съгласно канона на историята на българското изобразително изкуството, трябваше да сменят вероятността на самата история.
Слаба точка в тази догадка е, че, в случай че неприятните са знаели за фалшификатите и са мислили да се възползват от тях, не биха заложили на изображения с необятен достъп в интернет. Което постанова да се замислим и върху противоположната догадка - тайният план да не е в основаването на изложбата, а в разгарянето на абсурда. Въобще, струва си да изчислим кой печели и кой губи от него, какви са директните му провали и дълготрайните му резултати върху българската артсцена.
Донякъде най-малко оневиняващо за неприятните е, че разпознатите имитации не са живопис, а рисунки, чиято цена (3 500 лева.) надали би оправдала напъните за подправянето им (дори единствено състаряването на хартията). Освен това те надали биха вървели на интернационалния пазар. Всички са от " една директория " на един антиквар, към който колекционерът Неделчев, прочут към този момент с интереса си към модернизма, е бил особено ориентиран. Това навежда на мисълта, че са изфабрикувани за него. И то по този начин, че в случай че " захапе въдицата ", интернет търсачките незабавно да го уличат.
Разбира се, печална небрежност е фалшификатите да не бъдат разпознати преди да получат гласност. И то не толкоз от страна на колекционера, който схваща основно от реклама и пиар, колкото от страна на изкуствоведите в галерията. Слаба разтуха е, че ментетата са били сертифицирани (кой и за какво има такова право е обособена тема) и че някои от тях са носили майсторски наподобени печати на издателствата " Везни " и " Хемус " (което към този момент е и документна измама).
Какво да чакаме?
Ето ги и дълготрайните резултати на абсурда. Колекционерът Неделчев отпада от играта. Той не принадлежи на крепко оплетената мрежа на локални колекционери, която генерира мощност по разнообразни линии - на някогашната Държавна сигурност, на актуалните едри капитали, на връзки с иманярите. А и също така си разрешава да уголемява пазара на изкуството в посока, където да е пръв.
Скандалът е удар и против кръга от актьори и изкуствоведи към Института за модерно изкуство, тъй като към него принадлежи и Мария Василева. Те, откакто бяха интернационално разпознати, се пробваха да придобият институционална власт и в страната, което провокира опозиция в част от гилдията, политически подкрепена от някогашния министър на културата. На правилото " Къде го чукаш, къде се пука " фалшификатите в " Структура " би трябвало да неодобряват кандидатурата за шеф на Националната изложба на Яра Бубнова. Тя е лице на кръга и от дълго време се търсят способи да бъде отстранена.
И най-после от всичко това би трябвало да излезе, че комунистическият режим изобщо не е имал проблем с модернизма. Ако нещо е било обект на цензура, то е фалшификат.
Галерия " Структура " в София стана обект на най-големия артскандал в България за последните години. Той бе провокиран от изложбата " Модернизъм и авангард. Българската вероятност " със 100 творби от сбирката на Николай Неделчев. Изложбата, съпроводена от респектиращ азбучник, сама по себе си беше сензационна, тъй като показваше невиждани мостри. Някои - на известни художници от интервала, други - на малко познати и съвсем непознати създатели.
Още заглавието заявяваше рекламация за изобретение. И то не на обособена творба или създател, а на цялостен живописен слой в българското изобразително изкуство. А точно: модернизмът в България сред двете международни войни - много настрана от наложената визия за него и в доста по-активен разговор със западноевропейските трендове. Изложбата трябваше да отговори и на устойчивата културна вътрешен глас, че българският модернизъм мъчно стига до българската аудитория. Защото при появяването си той е в несъгласие с упованията ѝ. След Девети септември - тъй като е подложен на идеологическа цензура, а след Десети ноември - тъй като към този момент няма памет за него, пък и не е попътен на пазарния интерес на колекционерите.
Кои са положителните и кои са неприятните?
И ето в този момент модернизмът най-сетне ни се явява подобен, какъвто близо век е съществувал отвън нашия взор. Чувството трябваше да бъде на радостно удивление и щеше да бъде такова, в случай че не бе помрачено от сянката на фалшификацията. Събитията се развиха бързо и в последователност като във филм, отдаден на злополука. Най-напред се чуха съмнения, че някои от работите не са достоверни. После рисунка с подписа на Сирак Скитник и название " Сън " се оказа корица на " Кама сутра ", издание на " Pengiun " от 2012 година. А рисунката на Мирчо Качулев " Любов " се оказа, че тревожно доста наподобява на портрет на Глен Клоуз, изработен от известния френски художник Киб. После в обществените мрежи, не без злорадо наслаждение, се надпреварваха кой ще откри и други изображения, реплики на които участват в изложбата със статут на оригинали. Накрая галеристката Мария Василева и тримата изкуствоведи, работили с нея, се принудиха да се извинят на публиката, че са позволили имитации. Те смъкнаха разпознатите като такива (общо 14) и сезираха прокуратурата за машинация. В последна сметка изложбата беше закрита.
Получи се същинско изкуствоведско криминале, което съгласно условията на всеобщите жанрове допуска на първо време да разпознаем " положителните " и " неприятните " в него. Това не наподобява мъчно - неприятни са колекционерът, галеристката и нейните изкуствоведи, а положителни са тези, които ги разобличават. Бързо набра поддръжка хипотезата, че неприятните вземат участие в " гигантска операция " с желание да вдигнат неведнъж цената на сбирката на Неделчев преди той да я продаде. И това, в случай че не бяха положителните, щеше да стане с проявлението ѝ в най-модната за момента софийска изложба и с обрастването ѝ с изкуствоведчески текстове, които ѝ приписват свръхстойност. Така работите в нея от маргинални, съгласно канона на историята на българското изобразително изкуството, трябваше да сменят вероятността на самата история.
Слаба точка в тази догадка е, че, в случай че неприятните са знаели за фалшификатите и са мислили да се възползват от тях, не биха заложили на изображения с необятен достъп в интернет. Което постанова да се замислим и върху противоположната догадка - тайният план да не е в основаването на изложбата, а в разгарянето на абсурда. Въобще, струва си да изчислим кой печели и кой губи от него, какви са директните му провали и дълготрайните му резултати върху българската артсцена.
Донякъде най-малко оневиняващо за неприятните е, че разпознатите имитации не са живопис, а рисунки, чиято цена (3 500 лева.) надали би оправдала напъните за подправянето им (дори единствено състаряването на хартията). Освен това те надали биха вървели на интернационалния пазар. Всички са от " една директория " на един антиквар, към който колекционерът Неделчев, прочут към този момент с интереса си към модернизма, е бил особено ориентиран. Това навежда на мисълта, че са изфабрикувани за него. И то по този начин, че в случай че " захапе въдицата ", интернет търсачките незабавно да го уличат.
Разбира се, печална небрежност е фалшификатите да не бъдат разпознати преди да получат гласност. И то не толкоз от страна на колекционера, който схваща основно от реклама и пиар, колкото от страна на изкуствоведите в галерията. Слаба разтуха е, че ментетата са били сертифицирани (кой и за какво има такова право е обособена тема) и че някои от тях са носили майсторски наподобени печати на издателствата " Везни " и " Хемус " (което към този момент е и документна измама).
Какво да чакаме?
Ето ги и дълготрайните резултати на абсурда. Колекционерът Неделчев отпада от играта. Той не принадлежи на крепко оплетената мрежа на локални колекционери, която генерира мощност по разнообразни линии - на някогашната Държавна сигурност, на актуалните едри капитали, на връзки с иманярите. А и също така си разрешава да уголемява пазара на изкуството в посока, където да е пръв.
Скандалът е удар и против кръга от актьори и изкуствоведи към Института за модерно изкуство, тъй като към него принадлежи и Мария Василева. Те, откакто бяха интернационално разпознати, се пробваха да придобият институционална власт и в страната, което провокира опозиция в част от гилдията, политически подкрепена от някогашния министър на културата. На правилото " Къде го чукаш, къде се пука " фалшификатите в " Структура " би трябвало да неодобряват кандидатурата за шеф на Националната изложба на Яра Бубнова. Тя е лице на кръга и от дълго време се търсят способи да бъде отстранена.
И най-после от всичко това би трябвало да излезе, че комунистическият режим изобщо не е имал проблем с модернизма. Ако нещо е било обект на цензура, то е фалшификат.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ