Георги Данаилов (8 януари 1936 ~ 8 март 2017) Вандализмът

Георги Данаилов (8 януари 1936 ~ 8 март 2017)

Вандализмът

Автобусът с към момента порядъчен външен тип стопира, качвам се. Назад има свободни места, стигам до последната седалка и виждам, че по остарял бит тапицерията е раздрана с нож, дунапренът изръфан като че ли със зъби. По облегалката на креслото пред мен се разчита апел „ Смърт на нацистите! “, освен това на британски, на български не звучи задоволително заканително. Някой му е дал отговор с разкривени букви: „ Педераст! “ Този път на родния ни език.

Слизам на мечтаната спирка. Аз съм страхлив човек, само че въпреки че е по здрач, пресичам парка. Всички осветителни тела са потрошени. Каменните съдове за боклуци преобърнати, облегалките на пейките изпочупени, самотно стърчат пиедестали без бюстове, тревата не е окосена и цветчетата на хилави розови шубраци обезверено поглеждат обрасли и задушени.

Влизам във входа на блока си, на парапета на стълбите е провиснала скъсана пластмасова торбичка, под нея са разпръснати черупки от яйца, люспи от домати, мазни хартии, празни кофички от кисело мляко. Не е належащо следствие, с цел да стане ясно, че някой жител от горните етажи е изхвърлил боклука си по този пестящ сила метод.

Асансьорът е изографисан със модерни ритуални знаци и възмутени въпроси от типа „ Защо драскаш, бе говедо? “ Повечето надписи отново демонстрират знания по британския език, а преобладаващото благопожелание естествено е: „ Fuck you! “. Хубаво е, че в британския съществува единствено възпитаната форма you. Някой грижливо е обгорил бутоните за етажите с пламъка на запалката си.

Стените на стълбището са отредени за графики, най-вече анатомични етюди и елементи, по пода стъпкани фасове, смачкани опаковки от цигари, кибритени клечки....

Всеки един от нас несъмнено се е срещал с по-драстични образци и с по-голяма досетливост. Раните от съзнателното разрушение, замърсяване, обезобразяване на средата, в която живеем, личат навсякъде и стават все по-дълбоки...

Вандализмът е държание, при което индивидът безкористно обезобразява основаното от него самия и природата. Думата „ безкористно “ стъписва, само че е приемливо точна - изгода от действието си причинителят очевидно няма. Сиреч вандализмът е нещо като изкуство за изкуството, опустошение поради самото опустошение. Щом у хората е заложен блян към творчество, за какво да не участва и неговата диаметралност. Двойствената ни природа го позволява. „ През деня неуморно построявам, през нощта без прошка разрушавам “.

Прочутият психолог А. С. Нийл счита, че когато детето чупи и поврежда, то работи без предумисъл, неосъзнато, а в случай че разпарчедисва необратимо някаква играчка, просто задоволява любознанието „ да види какво има вътре “. Малкото дете няма отношение към непознатата благосъстоятелност, то най-често не знае, че ще вбеси възрастните, в случай че драска политурата на пианото с пирон или даже когато реши да закове същия този пирон в драгоценния похлупак на фамилната светиня... От това становище вандализмът на някои юноши и подрастващи е детска реакция. Но и при децата, и при възрастните би трябвало да се разграничи другият случай, значителният, тъжният, мъчителният. При него стремежът към опустошение се дължи на стаена ненавист, на безпосочна злоба. Тя не се концентрира към избран обект, тя е ненавист въобще. И на първо място се дължи на липса на „ религия, вяра и обич “, да не приказваме за майка им София, което значи Мъдрост. Младият човек не знае в какво да има вяра. Старите религии не го притеглят, концепциите са задоволително повехнали, очакванията му гинат или си остават фантазии, упованията за благоденствие не се сбъдват, жаждата му за любов не може да бъде утолена. „ А обич щом нямам, нищо не съм “ (апостол Павел). И тогава тази празнина в душата стартира да се изпълва с болежка и неприязън. Аз се озверявам от участта си, незначителността си, безпомощността си, освирепявам се против гнетящата ме самотност в противното голям брой, против ония, които с нищо не ме превъзхождат, само че имат това, което в никакъв случай няма да владея. И тази завист нараства. Натрупаният яд става неукротим, той избълва като погълнато прекомерно доста вино и аз ритвам кофата за отпадък, тя се прекатурва, вонящото й наличие се разпилява, търкулват се няколко стъклени бутилки, разрушавам ги на парченца и съм задоволен.

Някои психолози виждат в сходно държание необикновен тип креативна реакция, въпреки и с негативен знак. Само че изкуството е обвързвано с желанието да споделяш и да се изявяваш. Малцина забележими основатели са предпочели да останат безимени. Докато вандализмът се демонстрира най-често прикрито от очите на другите, с оглеждане, ослушване, снишаване. Защо? Може би тъй като се прави гузно и изпитваното от него задоволство е перверзно. Вандализмът е протест на страхливците. Те въстават против ненавистното им общество, като разрушават и поругават неговите полезности. И тъй като не могат да срутят „ Александър Невски “, избират да избодат очите на някоя икона, или да издълбаят буквите си върху старинна фреска. Всъщност и те разчитат на аудитория, пред която обаче няма да се поклонят, а ще следят държанието й скритом. Вандалът не е Херострат, той е Анонимус. Колкото е по-голямо стъписването и възмущението на хората, толкоз задоволството на анонимния причинител пораства. Той копнее да покаже на всички, че за него няма светини. Готов е да плюе на тях, да пикае на тях и по този начин нататък. Тъй през размирните шестдесет години един сходен бунтовник в Париж се бе изходил щедро върху Паметника на незнайния боец. Когато французите вършат гражданска война, те я вършат безрезервно.

Вандализмът не пощадява и природата. Прекършена брезичка, засегната издълбана кора на столетен бор, потрошени сталактити, изсипани боклуци в бистро планинско езеро, захвърлена автомобилна гума във водите на избухлив поток, разритан и стъпкан мравуняк с хиляди обезумели, лутащи се мравки... Но за какво природата, с какво е прегрешила пък тя, за Бога! Как с какво? Лицемерният свят, който аз отхвърлям, дава тип, че тачи природата, че я обича, че я пази! Така ли? Тогава ще чекна клони, ще мърся и мацам навсякъде, ще запалвам, ще къртя. Утре, някой разсеян по хубостите божии ще мине и ще види моето творчество, ще види следите от моя нож върху стеблото на бора, ще види сълзите му от смола, ще настръхне от яд и тъга и аз ще бъда възмезден.

У нас вандализмът кълнеше и растеше през десетилетията комунизъм, само че стартира да избуява след осемдесет и девета година. Освободеният дълготраен неволник, когато е с примитивна психика нормално демонстрира принуждение по отношение на всичко, което се изпречи на пътя му. Причината е освен в дебилната независимост, която замести диктатурата, а в отхвърли да се зачитат и управляват естествените за всяко общество рационални ограничавания. Тези, които трябваше да наблюдават за реда и да го защищават, си затваряха очите от боязън да не ги обвинят, че са продължители на насилието. Други съзнателно се отхвърлиха да извършват отговорностите си, преднамерено бездействаха и спомагаха за хаоса. Те се надяваха, че хората ще оценят какво са изгубили с отхвърли си от опеката на Закрилницата, която бдеше за порядъка, съня, „ доволствията “, пътуванията, боледуванията и погребенията на жителите. Трети пък просто размениха функциите, от „ стражари “ станаха „ апаши “ и го направиха с опитност и велико удовлетворение.

Очакваната по-голяма правдивост не пристигна. Неправдите не изчезнаха, единственото нещо, което се наруши, бе съществуващата система в несправедливостите. В продължение на половин век ние последователно бяхме привикнали с нея. Несправедливостта ни възмущаваше, само че не ни изненадваше. Тя можеше да се планува. Знаеше се „ кой какво е и какво е кой “. И общо взето, индивидът можеше да очертае границите на своето злощастие, разбираше, че е подвластен, беззащитен, че ориста му е в ръцете на хора с плачевен интелектуален заряд, само че склонни към безкрайно смирение, с ярка садомазохистична същина и отчайващо нищожество. Известно бе какъв брой конформизъм е нужно за елементарна кариера, какъв брой взаимни отстъпки за добра и какъв брой безскрупулност, с цел да се доближат подножията на върховете. Нагоре пътят зависеше от шанса и милостта на боговете.

След това настъпи великото комплициране. Детерминираната неправда стана неопределена, ентропията набъбна. Хората непрекъснато обедняваха, само че броят на скъпите витрини, на скъпите лимузини, на скъпите проститутки, на милионерите простаци нарастваше. И в случай че народът осиромашаваше ден след ден, положения се натрупваха за една нощ. Колкото повече просяци протягаха ръце за лепта, толкоз повече богаташи се тътреха след новодобитите си кореми и бъркаха в сейфовете с национални пари.

Политиката донесе доста повече разочарования, в сравнение с очаквания. Кумири рухваха, само че не обедняваха, национални избраници биваха проклинани, само че наддадоха килограми, мнозина небрежно разлюбиха политиката и идеалите и се трансферираха в търговията. Подкупите и подкупността станаха толкоз доброволно държание, че заплашват да се трансфорат в линия от националния темперамент. Органите на реда са раздвоени пред опциите да се включат в проведената престъпност или да си провеждат своя. Престъпниците дават изявленията по вестниците и на тях им се отделя място, колкото на министрите и съвсем колкото на футболистите! Печатните магнати изпитват усложнения с граматиката, само че не и с псувните. Много от вестниците се списват от клинично регистрирани садисти. Те описват със похот за всички вероятни несгоди, бедствия, заболявания, гибел, насилия, които сполетяват жителите на нещастната ни България. Достойнството на личността към този момент е пренебрежима големина, а унижаването й извор на зложелателство.

В тази болестна, душна, нечистоплътна среда вандализмът намира своето ентусиазъм и даже опрощение. И той ще става все по-груб и по-изобретателен, а неговите войни ще си остават все по този начин прикрити, тъй като е протест на подличкия млад плебей против един още по-подъл и гнусен свят.

Едно е несъмнено, вандализмът е мярка за душевното здраве на обществото и колкото по-често срещаме неговите следи, толкоз прогнозата за болестта е по-песимистична. Ние продължаваме да следим личната си крах, обзети от слабоволие, равнодушие, с увиснала долна челюст. Приличаме на римляните, които са се оказали безпомощни при нашествието на варварите. А мнозина знаят, че едно от варварските племена се е наричало вандали.

От: „ За Жан-Жак Русо и други нелепости “, Георги Данаилов, изд. Литературен конгрес, София, 1997 година
Снимка: Георги Данаилов (8 януари 1936 ~ 8 март 2017), dictionarylit-bg.eu