Георги Братанов се ражда на 17.03.1944 в Ямбол. Остава сирак

Георги Братанов се ражда на 17.03.1944 в Ямбол. Остава сирак на дванадесет години и израства като наследник на Ямболския пехотен полк. Въпреки това избира литературата. Автор е на тридесет книги с лирика, белетристика, ирония, драматургия, журналистика и книги за деца. Нежната му поезия е превеждана на съветски, британски, испански, френски и финландски език. През 1977 година изгубва изцяло зрението си. В негова чест, през 2000, годината на неговата гибел, Съюзът на слепите в България учредява годишна премия за лирика и прозаичност „ Георги Братанов “. Удостояването ѝ се прави взаимно със Съюза на българските писатели.

ЛЮБОВ
Сама
и нестинарка,
и жарава,
над нас
нощта изгрява
в звезден транс.
Ту пламне цялата,
ту в момент угасне,
с цел да избухне
с нов протуберанс.
От любов
и от пристрастености завладени,
вероятно и душите ни по този начин
изгарят
с нестинарска безрезервност
върху жарта
на нашите тела.

РАЖДАНЕТО НА ВЕНЕРА
Рисувам с музика челото ти,
очите,
устните
и тялото с ръцете тънки
и отпуснати като весла,
очакващи лодкаря.
Свещта,
изгряла в свещника върху пианото,
наподобява на благополучен и лоялен фар.
Рисувам с музика душата ти.
Прозрачната й глъбина се смее
с цвета на детски сън,
потръпва от соленото събуждане
на утринния бриз,
цъфти под слънцето,
гори
и хълмовете на вълните й
са забележимите знаци единствено
на нейните придвижвания неуловими.
Рисувам с музика живота ти.
Ръцете ми
като узряла мида се разтварят
и от гнездото им се раждаш ти,
високочела, бяла и божествена.
С талази от цветни думи
клавишите посипват твоя път,
с цел да преминеш хубава и съвършена
по неговия топъл пеещ риф.
Свещта,
изгряла в свещника върху пианото,
наподобява на благополучен и лоялен фар.
Нощта мълчи
и слуша по какъв начин рисувам.

ПОДАРЯВАМ ТИ ДЪЖД
Той ще пристигна след прашния ден,
с цел да видиш по какъв начин сухата юлска земя
ще притихне в очакване
и по какъв начин доверчиво,
по какъв начин нежно ще подготви душата си
за щастливото обединение.
Ще изхвърчат
като думи за изповед птиците
с натежали и ниски криле.
По тръпката тайнствена
на узрелите вишни в градината
ще усетиш,
че той доближава –
избухлив прилив от пристрастеност
в наедрялата гръд на простора.
Ето идва дъждът –
обещаният, топлият дъжд.
Заръмя...
Капят първите тонове
от любовната топла мелодия.
Бистрооките радостни струни на капките
надарено и буйно пулсират.
Заваля...
Затвори си очите и слушай,
слушай единствено дъжда!
Милиардите капки,
като същински живи сърца
се прегръщат
и сливат в огромно, международно сърце.
Дъжд вали...
Затвори си очите и слушай,
слушай арфата на дъжда,
на проливния, летния дъжд,
на красивата, топла обич!
Подарявам ти дъжд.
Подарявам ти музика –
топъл джаз,
завалял от белия облак над нас.

НЕЖНА СТРАСТ
Да се завърнем в Димчовия стих
с разцъфналите белоцветни вишни
и в нежното поднебие на думите
и в буйното благоухание на възприятията
да бъдем същински,
естествени и голи
като ябълки с магнитен усет на жива,
зрима плът.
От нямане на време за обич
сме замязяли на ангели –
жестоки, диви ангели
измежду джунглата на своя неверен парадайс.
Да се обичаме!
Не вдигай, апелирам те, слушалката,
не включвай тв приемник,
нито радио.
И вестниците остави
да се боричкат в тъмното
и да клюкарстват
като сноби в кафене,
където никой никого не чува.
Да се обичаме!
Виолата на тази лунна нощ
разказва ритъма на блус,
запял в душите ни.
Да се обичаме най-малко до края на нощта,
най-малко до края на живота си,
облъчени от лунното зарево
с сила за шепот
и за нежна пристрастеност.

ОТГОВОР
Такива чудесни череши
за пръв път при тебе видях,
в зелените клони гореше
безоблачен следобеден смях.
В някаква странна заблуда
като че ли попаднах покорен,
музика, алена музика
шумеше, звънеше край мен.
Рояк от звънчета червени
в очите ми още кръжи.
Ти стоеше умислен до мене.
– Гният! – рече. – Защо ли, кажи!
Защо ли!?
Но аз за череши
не зная ни болест, ни лек.
Видях –
на вратата висеше
един тежък, ядосан катанец.

ПИРОВА ПОБЕДА
Вселената ни гледа и се чуди.
С протегнати към нас ръце
тя чака лятото
на земния ни път да я повика,
тя чака одата на насладата
да разцъфти
и да завърже благополучие.
А ние треперим,
подсмърчаме,
молим,
злословим,
препъваме,
хапем,
убиваме.
За какво?
За кого?
За този така къс
като мирис на глухарче
живот?!

Снимка: delnik.net