Съвременните технологии изтласкват твореца
- Г-н Петров, свързват творбите ви с нереалната живопис, само че това е прекомерно обстойно разбиране. Вие по какъв начин бихте определили почерка си?
- Понятието " нереална живопис " се трансформира в факсимиле. Така публиката назовава всеки жанр, който се отличава от стандартното. Всъщност, в моите работи това нефигуративно начало е построено от съответен прототип, който има връзка с натурата. А тази основа се надгражда от възприятията и страстите на създателя, които дават завършека и извеждат облика като душевно положение. Декоративната абстракция ми е непозната, аз се отнасям с изключително внимание към предмета. Но потапяйки се в това единство на естествено разнообразие, човек неизбежно къса мисловните структури и навлиза оттатък формата.
- Какво има " Там някъде... ", както е озаглавена последната ви галерия?
- Там някъде има едни 50 години във времето. Това е една метафора, която покрива поетичния миг в картините. Всички те са свързани с съответни места, с съответни сюжети, с които имам мощна прочувствена и духовна връзка. Това е реката от моето детство в Кюстендил, където съм роден, това е родовата ми памет, с традициите на локалните художници (като дете бях обаян от галерията на Владимир Димитров-Майстора), това е животът към мен в неговото свободно придвижване във времето. Нашето битие, с изключение на в материалното, минава и в един незабележим свят, който има своята логичност. Не приемайте това " там някъде " безусловно. Става въпрос за една живописна сплав от духовното прекарване и предметната действителност.
- Прави усещане, че мнозина стенописци с времето се ориентирате към класическата живопис.
- Разликата не е доста огромна. В монументалните планове също най-хубавите детайли са живописните. Най-ценните стенописи са такива точно поради живописта. Най-впечатляващите икони - също. Стенописта не те лишава от това да бъдеш добър живописец, тъкмо противоположното - чувството за огромна форма по някакъв метод дава по-големи благоприятни условия. Ако надникнем в нашето модерно българско изкуство, ще забележим, че едни от най-големите художници са приключили точно стенна живопис. Единственото, което е останало от тогавашната българска просвета, са точно фреските и иконите, ние имаме постоянна традиция в тази област, не сме от тези общества, които имат музеи с живописни произведения на остарели майстори - при нас изкуството епохи се е свързвало точно със стенописите.
- Днес има ли задоволително обекти, където да бъде продължена тази традиция?
- Стенописта е тясно обвързвана с архитектурата. Но архитектурата се развива по собствен път. В момента самите дизайнерски решения на публични и частни здания не допускат освен стенописи, само че и картини - наклонността е такава. От една страна е модата, от друга - чисто практическото основание, че включването и на художник в замисъла ще оскъпи плана. Така че остават само църквите - в случай че и когато се строят. Тъжното е, че от стенописите по обекти, в които в миналото страната е вложила стотици хиляди, не е останала и диря, тъй като не ги поддържахме.
- Да разбирам ли, че картината към този момент няма място в интериорния дизайн?
- Тя постоянно ще има място, тъй като приключва едно пространство и демонстрира равнището му. В 5-звездните хотели, да вземем за пример, всички картини в стаите за посетители са наложително истински - това е един от белезите, покриващи категорията. Въпросът е, че навлязоха едни модерни технологии, които, съгласно мен, по някакъв метод изместват фигурата на художника. Много сътрудници се насочват към графичния дизайн, това е едно поле, в което има работа, това е обикновено. Но не разбирам за какво пространства, които просто плачат за монументална интервенция, за художествено произведение, просто нямат волята, високия аршин, културата да се осъществят по най-хубавия метод и това го виждаме на всички места към нас.
- Навремето в Художествената академия беше знамение да те одобряват в специалности като живопис, графика, статуя или пък стенна живопис. Днес по какъв начин е?
- Днес тъкмо за тези специалности няма претенденти. Да не приказваме за дърворезба или художествена обработка на метала - там пък напълно няма деца. Да, по този начин е - в миналото елитът на обществото натискаше децата си да учат живопис, тъй като художниците стояха високо в обществената подчиненост, самата специалност беше влиятелна. И още нещо - беше скъпоплатена. Тогава всичко минаваше през комисии, само че в случай че погледнем през днешния ден държавната оценка на една картина, ще се смаем - това бяха доста, доста заплати на един заместник-директор на цех, да вземем за пример. Да не приказвам пък за монументалните творби - монументи, фрески, керамики, стъклописи, мозайки... Хем е влиятелно, хем е изкуство, хем живееш от него. Затова беше тази конкуренция в Академията. Сега нещата са на пазарен принцип, само че бедата е, че множеството художници са доста неприятни търговци. Има извънредно надарени създатели, които чисто и просто не умеят нито да се менижират, нито да се популяризират, нито да се пазарят за цената. А и страната в допълнение ги затрудни със Закона за културното завещание, тъй че и в чужбина да не могат да продават. И кръгът се затваря. Пълна злополука. Изнасянето на една галерия е извънредно комплицирано: това са документи, оценки, печати, застраховки, вървене по институции - Национална изложба, Министерство на културата и впрочем. Това са месеци разправии с книжа, поради една условност, която е ненужна. В множеството страни един документ от галерията, с която работиш, е изцяло задоволителен. Да не приказваме, че персонално на мен, минавайки границата, никой и в никакъв случай не ми е желал същите тези документи за картините, поради които ми е побеляла косата.
- Значи обликът на " бедния художник " не губи новост?
- Явно е безконечен. Това несъмнено е някаква карма за специалността. Ако прелисти човек биографиите на най-големите художници, стига до този извод. С единични изключения, които единствено удостоверяват правилото, никой не е забогатял от палитрата и четката. Но до момента в който в други европейски страни въпреки всичко има завещание от епохи, има традиция, която обществото упорства да се продължи и страната отвръща на потребностите му, тук сме оставени сами на себе си. Повечето ми сътрудници станаха преподаватели и рисуват през свободното си време. И писателите са по този начин - пишат, когато се освободят от другите си задължения. Но няма на кого да се сърдим. Първо е значимо търсенето, след това предлагането и най-после - шансът.
- Понятието " нереална живопис " се трансформира в факсимиле. Така публиката назовава всеки жанр, който се отличава от стандартното. Всъщност, в моите работи това нефигуративно начало е построено от съответен прототип, който има връзка с натурата. А тази основа се надгражда от възприятията и страстите на създателя, които дават завършека и извеждат облика като душевно положение. Декоративната абстракция ми е непозната, аз се отнасям с изключително внимание към предмета. Но потапяйки се в това единство на естествено разнообразие, човек неизбежно къса мисловните структури и навлиза оттатък формата.
- Какво има " Там някъде... ", както е озаглавена последната ви галерия?
- Там някъде има едни 50 години във времето. Това е една метафора, която покрива поетичния миг в картините. Всички те са свързани с съответни места, с съответни сюжети, с които имам мощна прочувствена и духовна връзка. Това е реката от моето детство в Кюстендил, където съм роден, това е родовата ми памет, с традициите на локалните художници (като дете бях обаян от галерията на Владимир Димитров-Майстора), това е животът към мен в неговото свободно придвижване във времето. Нашето битие, с изключение на в материалното, минава и в един незабележим свят, който има своята логичност. Не приемайте това " там някъде " безусловно. Става въпрос за една живописна сплав от духовното прекарване и предметната действителност.
- Прави усещане, че мнозина стенописци с времето се ориентирате към класическата живопис.
- Разликата не е доста огромна. В монументалните планове също най-хубавите детайли са живописните. Най-ценните стенописи са такива точно поради живописта. Най-впечатляващите икони - също. Стенописта не те лишава от това да бъдеш добър живописец, тъкмо противоположното - чувството за огромна форма по някакъв метод дава по-големи благоприятни условия. Ако надникнем в нашето модерно българско изкуство, ще забележим, че едни от най-големите художници са приключили точно стенна живопис. Единственото, което е останало от тогавашната българска просвета, са точно фреските и иконите, ние имаме постоянна традиция в тази област, не сме от тези общества, които имат музеи с живописни произведения на остарели майстори - при нас изкуството епохи се е свързвало точно със стенописите.
- Днес има ли задоволително обекти, където да бъде продължена тази традиция?
- Стенописта е тясно обвързвана с архитектурата. Но архитектурата се развива по собствен път. В момента самите дизайнерски решения на публични и частни здания не допускат освен стенописи, само че и картини - наклонността е такава. От една страна е модата, от друга - чисто практическото основание, че включването и на художник в замисъла ще оскъпи плана. Така че остават само църквите - в случай че и когато се строят. Тъжното е, че от стенописите по обекти, в които в миналото страната е вложила стотици хиляди, не е останала и диря, тъй като не ги поддържахме.
- Да разбирам ли, че картината към този момент няма място в интериорния дизайн?
- Тя постоянно ще има място, тъй като приключва едно пространство и демонстрира равнището му. В 5-звездните хотели, да вземем за пример, всички картини в стаите за посетители са наложително истински - това е един от белезите, покриващи категорията. Въпросът е, че навлязоха едни модерни технологии, които, съгласно мен, по някакъв метод изместват фигурата на художника. Много сътрудници се насочват към графичния дизайн, това е едно поле, в което има работа, това е обикновено. Но не разбирам за какво пространства, които просто плачат за монументална интервенция, за художествено произведение, просто нямат волята, високия аршин, културата да се осъществят по най-хубавия метод и това го виждаме на всички места към нас.
- Навремето в Художествената академия беше знамение да те одобряват в специалности като живопис, графика, статуя или пък стенна живопис. Днес по какъв начин е?
- Днес тъкмо за тези специалности няма претенденти. Да не приказваме за дърворезба или художествена обработка на метала - там пък напълно няма деца. Да, по този начин е - в миналото елитът на обществото натискаше децата си да учат живопис, тъй като художниците стояха високо в обществената подчиненост, самата специалност беше влиятелна. И още нещо - беше скъпоплатена. Тогава всичко минаваше през комисии, само че в случай че погледнем през днешния ден държавната оценка на една картина, ще се смаем - това бяха доста, доста заплати на един заместник-директор на цех, да вземем за пример. Да не приказвам пък за монументалните творби - монументи, фрески, керамики, стъклописи, мозайки... Хем е влиятелно, хем е изкуство, хем живееш от него. Затова беше тази конкуренция в Академията. Сега нещата са на пазарен принцип, само че бедата е, че множеството художници са доста неприятни търговци. Има извънредно надарени създатели, които чисто и просто не умеят нито да се менижират, нито да се популяризират, нито да се пазарят за цената. А и страната в допълнение ги затрудни със Закона за културното завещание, тъй че и в чужбина да не могат да продават. И кръгът се затваря. Пълна злополука. Изнасянето на една галерия е извънредно комплицирано: това са документи, оценки, печати, застраховки, вървене по институции - Национална изложба, Министерство на културата и впрочем. Това са месеци разправии с книжа, поради една условност, която е ненужна. В множеството страни един документ от галерията, с която работиш, е изцяло задоволителен. Да не приказваме, че персонално на мен, минавайки границата, никой и в никакъв случай не ми е желал същите тези документи за картините, поради които ми е побеляла косата.
- Значи обликът на " бедния художник " не губи новост?
- Явно е безконечен. Това несъмнено е някаква карма за специалността. Ако прелисти човек биографиите на най-големите художници, стига до този извод. С единични изключения, които единствено удостоверяват правилото, никой не е забогатял от палитрата и четката. Но до момента в който в други европейски страни въпреки всичко има завещание от епохи, има традиция, която обществото упорства да се продължи и страната отвръща на потребностите му, тук сме оставени сами на себе си. Повечето ми сътрудници станаха преподаватели и рисуват през свободното си време. И писателите са по този начин - пишат, когато се освободят от другите си задължения. Но няма на кого да се сърдим. Първо е значимо търсенето, след това предлагането и най-после - шансът.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ