Фредрик Бакман е известен шведски блогър и писател. Уве е

Фредрик Бакман е прочут шведски блогър и публицист. Уве е роден от блога му, където хиляди читатели гласоподават Бакман да напише разказ за героя си. Така една от публикациите е прочетена над 600 000 пъти, а романът, оповестен през 2012, единствено в Швеция е продаден в над 400 000 копия.

Уве е на 59, върл обожател и собственик на Сааб, вдовец. Образът му е провокиращ, по едно и също време смешен и драматичен. Тъгата по обичаната му Соня го кара всеки ден да пожелава гибелта си, само че постоянно някой досадник изскача с неуместното си държание, единствено с цел да провали проектите му. Това е разказ за въздействието на един човешки живот върху безчет други.

През 2015 по книгата е сниман и едноименен филм. Наричат го „ филм, който за два часа ти дава повече, в сравнение с година действителен живот “. Комичните завършения с възрастния Уве, който не може да се отърве от досадници в потребност, се редуват със подиуми от миналия му живот, изпълнен с доста труд и неуморна отбрана на персоналните му разбирания за положително и зло и една огромна, невъобразима обич. Зад приключенията на Уве се простира и ирония на актуалния свят, обогатен дигатално и обеднял прочувствено. Чрез него се пазят остарелите към този момент полезности като усърдие, невзискателност и това просто, само че съвсем недостижимо за хората през днешния ден нещо – да постъпваш вярно, без значение от следствията или облагите, които са леснодостъпни при компромисите.

Уве не схваща хората, които горят от неспокойствие да се пенсионират. Как е допустимо човек цялостен живот да копнее за деня, в който ще се окаже непотребен? Ще се мотае, ще бъде в тежест на обществото. Що за човек би желал сходно нещо? Ще си стои у дома и ще чака да почине. Дори по-лошо: ще чака някой да пристигна и да го откара в дом. Да зависиш от други хора, с цел да отидеш до тоалетната. Уве не може да си показа нищо по-лошо. Съпругата му постоянно се майтапи и разправя, че той е единственият човек, който избира да го положат в ковчег, вместо да го карат с ван на обществени грижи. Може и да е по този начин.

Хората разправяха, че е изпълнен с мъка. Може и да са прави. Той обаче не се замисляше съществено по този въпрос. Освен това хората го назоваха „ противообществен “ вид. Уве бе решил, че това значи, че не си пада изключително по хората. По този въпрос беше склонен с тях. В множеството случаи хората бяха изцяло изперкали.

Уве нямаше податливост към празните приказки.

Беше схванал, случи се в последно време, че това е сериозен минус. В днешни дни човек трябваше да умее да дрънка защо ли не с всеки злощастник на една ръка разстояние единствено тъй като по този начин било „ общително “. Уве не знаеше по какъв начин става. Може би по този начин бе учтив. Може би хората от неговото потомство не са били готови за свят, в който всеки обясняваше по какъв начин щял да направи това или това, въпреки да нямаше смисъл да прави каквото и да било. Днес хората заставаха пред обновените си къщи и се хвалеха, като че ли ги бяха построили с двете си ръце, въпреки да не бях пипнали и отвертка. Дори не се опитваха да се поприкрият. Хвалеха се! Очевидно никой към този момент не ценеше, в случай че самичък си поставил паркета, в случай че самичък си възобновил стаята и си ликвидирал мухъла, че самичък си сменил летните гуми със зимни. Ако отидеш и си купиш всичко, тогава какво има да се хвалиш? Каква тогава е цената на индивида?

Уве не беше тежък случай, най-малко той по този начин си мислеше. Според него трябваше да има ред във всичко. Бе уверен, че човек не трябва да прекарва живота си по този начин, като че ли всичко е заменяемо. Сякаш предаността е едно нищо. Днес хората подменяха движимостите си толкоз постоянно, че опитът да бъдат направени по този начин, че да устоят по-дълго, ставаше изцяло неправилен. Ами качеството? Вече никой не се интересуваше от качество. Сега всичко трябваше да бъде компютъризирано, като че ли човек не можеше да построи къща, до момента в който някой съветник в прекомерно тясна риза не измисли по какъв начин да отвори капака на преносимия компютър. Да не би по този начин да са построили Колизеума и пирамидите в Гиза? Господи, през 1889-а даже бяха съумели да построят Айфеловата кула, само че през днешния ден никой не можеше да направи чертежите за едноетажна къща, в случай че различен не хукнеше да презареди мобилния му телефон.

В този свят човек излизаше от приложимост още преди да му е пристигнало времето. Цяла една страна се изправяше на крайници и аплодираше обстоятелството, че към този момент никой не е в положение да направи нещо смислено. Открита възхвала на посредствеността.

Из: „ Човек на име Уве “, Фредрик Бакман, изд. „ Сиела “
Снимка: Fredrik Backman/twitter