Франсоа-Анри Дезерабл, писател: Действителността също е фикция
Франсоа-Анри Дезерабл е роден през 1987 година в Амиен (Северна Франция). През 2013 година разгласява сборника " Покажи главата ми на народа " - разкази за последните мигове на гилотинираните по времето на Френската гражданска война. Следва " Еварист " (2015 г.), романизирана биография на Еварист Галоа, талантлив математик, умрял на двайсетгодишна възраст в двубой. През 2017 година разгласява романа " Някой си господин Пекелни " - самобитно литературно следствие по следите на мистериозен книжовен воин от автобиографичната книга " Обещанието на зората " на Ромен Гари. Романите му, оповестени от издателство " Галимар ", са отличени с доста литературни награди и са преведени на повече от 10 езика.
Дезерабл гостува в България като участник в Софийския интернационален книжовен фестивал. Разговорът с него, с модератор Еми Барух, е на 13 декември от 19.00 часа в Мраморното предверие на Националния замък на културата.
В романа ви " Някой си господин Пекелни " фокусирате описа върху незначителен персонаж на Ромен Гари. С какво той провокира въображението ви?
- Озовах се най-случайно във Вилнюс, на улица " Голяма Похуланка " 16, където Гари е живял като дете, дружно с майка си. Той споделя за това в автобиографичния си разказ " Обещанието на зората ". И там приказва за този мистериозен комшия, господин Пекелни, който наподобява на " печален мишок " и който го карал да обещае, че когато стане " значим човек " ще произнесе неговото име пред " мощните на света ". Когато четох " Обещанието на зората " на седемнайсетгодишна възраст, бях мощно впечатлен. И когато застанах пред тази постройка, надълбоко скритото в паметта ми име на Пекелни внезапно се върна. Едно име, което от дълго време трябваше да е забравено, не беше изчезнало единствено, тъй като един публицист го беше загатнал в някаква книга. Това приказва доста за могъществото на литературата. Така взех решение да издиря този господин Пекелни, за който не знаех съвсем нищо.
В книгата по този начин и не излиза наяве дали и доколко е застъпено биографичното. Фикционална или действителна версия на вас четем?
- Има едно изречение на Борис Виан, което доста обичам: " Тази история е вярна, тъй като я измислих ". Не върша стройна подчиненост сред реалност и нереалност: фикцията се примесва с действителността и я обогатява, акцентира я, напоява я, с цел да я направи търпима, или най-малко по-малко непоносима.
Сякаш в края на романа създавате чувството, че след всички мислени версии на живота на господин Пекелни, действителният човек престава да има значение за вас. Кога разказаната история става по-важна от действителността?
© Издателство "Аквариус "
Корицата на " Някой си господин Пекелни ".
- Какво е действителността? Не съществува една реалност. Има единствено разнообразни усещания на действителността, които се трансформират съгласно хората. Ако ви опиша историята на някоя претърпяна в детството ми преживелица, в действителност не ви я описвам такава, каквато в действителност ми се е случила, а каквато спомените ми са я пресъздали. Разказвам ви я не в минало свършено време, а в минало превърнато. Действителното – това, което считаме за фактически, също е нереалност.
Може ли работата на писателя да се съпостави с тази на детектива? Защо и по какъв начин?
- За да напиша " Някой си господин Пекелни " и да открия дирите на този човек, разполагах с прекомерно малко детайли – знаех единствено това, което Ромен Гари беше написал в глава VII на " Обещанието на зората ". Не бях толкоз детектив, колкото палеонтолог, който открива една кост от динозавър на проучвания терен и единствено въз основата на тази кост се пробва да възвърне целия скелет.
Какви проблеми виждате във Франция през днешния ден? Има ли някакви позитивни или отрицателни трендове в последните години?
- Притеснително ми е, че ще подмина този въпрос, само че той е прекомерно просторен, а имам прекомерно малко място, с цел да развия отговора си тук.
Какво би трябвало да е отношението на писателя към процесите, които се случват в съвременността?
- Писателят няма никакво обвързване да написа за своята ера, той не е деловодител на действителността. Някои го вършат, други не. Но въпреки да споделям това, въпреки всичко тъкмо писателите улавят най-добре пулса на епохата. Понякога, с цел да разберем света, е по-добре да препрочетем Омир, в сравнение с утринния вестник.
Бихте ли разказали с няколко фрази за актуалната литературна сцена във Франция?
- Съвременната френска лирика е доста богата. Имаме огромни създатели с към този момент доста значимо, прието и изучавано творчество (Патрик Модиано, Пиер Мишон, Жан-Филип Тусен, Жан Ешноз, Ерик Шевияр, Ани Ерно, Ерик Ренар...) и голям брой доста надарени млади писатели, които в този момент се появяват на литературната сцена, ще изтъквам единствено няколко имена - Жан-Батист Дел Амо, Мигел Бонфоа, Клеман Бенеш, Мария Пурше.
Какво ви вълнува като публицист сега?
- Голяма част от работата ми като публицист минава на първо място в четене. Онова, което ме вълнува, е да откривам нови гласове: стилът, това е писмовната теситура на един глас.
Разговорът от френски преведе Зорница Китинска.
Дезерабл гостува в България като участник в Софийския интернационален книжовен фестивал. Разговорът с него, с модератор Еми Барух, е на 13 декември от 19.00 часа в Мраморното предверие на Националния замък на културата.
В романа ви " Някой си господин Пекелни " фокусирате описа върху незначителен персонаж на Ромен Гари. С какво той провокира въображението ви?
- Озовах се най-случайно във Вилнюс, на улица " Голяма Похуланка " 16, където Гари е живял като дете, дружно с майка си. Той споделя за това в автобиографичния си разказ " Обещанието на зората ". И там приказва за този мистериозен комшия, господин Пекелни, който наподобява на " печален мишок " и който го карал да обещае, че когато стане " значим човек " ще произнесе неговото име пред " мощните на света ". Когато четох " Обещанието на зората " на седемнайсетгодишна възраст, бях мощно впечатлен. И когато застанах пред тази постройка, надълбоко скритото в паметта ми име на Пекелни внезапно се върна. Едно име, което от дълго време трябваше да е забравено, не беше изчезнало единствено, тъй като един публицист го беше загатнал в някаква книга. Това приказва доста за могъществото на литературата. Така взех решение да издиря този господин Пекелни, за който не знаех съвсем нищо.
В книгата по този начин и не излиза наяве дали и доколко е застъпено биографичното. Фикционална или действителна версия на вас четем?
- Има едно изречение на Борис Виан, което доста обичам: " Тази история е вярна, тъй като я измислих ". Не върша стройна подчиненост сред реалност и нереалност: фикцията се примесва с действителността и я обогатява, акцентира я, напоява я, с цел да я направи търпима, или най-малко по-малко непоносима.
Сякаш в края на романа създавате чувството, че след всички мислени версии на живота на господин Пекелни, действителният човек престава да има значение за вас. Кога разказаната история става по-важна от действителността?
© Издателство "Аквариус "
Корицата на " Някой си господин Пекелни ".
- Какво е действителността? Не съществува една реалност. Има единствено разнообразни усещания на действителността, които се трансформират съгласно хората. Ако ви опиша историята на някоя претърпяна в детството ми преживелица, в действителност не ви я описвам такава, каквато в действителност ми се е случила, а каквато спомените ми са я пресъздали. Разказвам ви я не в минало свършено време, а в минало превърнато. Действителното – това, което считаме за фактически, също е нереалност.
Може ли работата на писателя да се съпостави с тази на детектива? Защо и по какъв начин?
- За да напиша " Някой си господин Пекелни " и да открия дирите на този човек, разполагах с прекомерно малко детайли – знаех единствено това, което Ромен Гари беше написал в глава VII на " Обещанието на зората ". Не бях толкоз детектив, колкото палеонтолог, който открива една кост от динозавър на проучвания терен и единствено въз основата на тази кост се пробва да възвърне целия скелет.
Какви проблеми виждате във Франция през днешния ден? Има ли някакви позитивни или отрицателни трендове в последните години?
- Притеснително ми е, че ще подмина този въпрос, само че той е прекомерно просторен, а имам прекомерно малко място, с цел да развия отговора си тук.
Какво би трябвало да е отношението на писателя към процесите, които се случват в съвременността?
- Писателят няма никакво обвързване да написа за своята ера, той не е деловодител на действителността. Някои го вършат, други не. Но въпреки да споделям това, въпреки всичко тъкмо писателите улавят най-добре пулса на епохата. Понякога, с цел да разберем света, е по-добре да препрочетем Омир, в сравнение с утринния вестник.
Бихте ли разказали с няколко фрази за актуалната литературна сцена във Франция?
- Съвременната френска лирика е доста богата. Имаме огромни създатели с към този момент доста значимо, прието и изучавано творчество (Патрик Модиано, Пиер Мишон, Жан-Филип Тусен, Жан Ешноз, Ерик Шевияр, Ани Ерно, Ерик Ренар...) и голям брой доста надарени млади писатели, които в този момент се появяват на литературната сцена, ще изтъквам единствено няколко имена - Жан-Батист Дел Амо, Мигел Бонфоа, Клеман Бенеш, Мария Пурше.
Какво ви вълнува като публицист сега?
- Голяма част от работата ми като публицист минава на първо място в четене. Онова, което ме вълнува, е да откривам нови гласове: стилът, това е писмовната теситура на един глас.
Разговорът от френски преведе Зорница Китинска.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ