Дигиталното възраждане на българските села
Фондация “Възраждане на българските села ” не е от организациите, за които ще чуете в новините (с ето това изключение сега). Но не тъй като активността ѝ не заслужава вниманието на медиите, а тъй като екипът, който стои зад нея е фокусиран напълно върху задачата си - да даде късмет на децата на село да имат еднакъв достъп до познание, по този начин както техните връстници от градовете.
Постигат го, като безплатно оборудват компютърни зали в селските читалища. Към днешна дата триумфът им се мери в 32 оборудвани зали в 32 села. И стотици, може би хиляди деца, които безвъзмезден достъп до просветителни платформи като Уча.се.
На посетители в Умно младо е финансиста Васил Кендов, който пръв стартира със своето село и бързо намира и увлича съидейници в благородната идея.
Разкажете ни за първото подаяние? Каква е предисторията му, по какъв начин се случи?
Преди две години моите двама хубавци ми обявиха, че не желаят на село, тъй като няма wifi. Направил съм им детска стая с кино в нея, направил съм им джакузи в двора, имат къща на дърво, тенис маса, само че хората желаят wifi. Друго си е да седнеш в къщата на дървото и да гледаш клипчета в YouTube. Няма да си изкривявам душата, употребяват всички тези екстри, само че някак си без wifi не е същото. Няма я главната тематика на диалози.
С тъга на сърце би трябвало да призная, че дигитализацията е част от нашето всекидневие и ще става все по-голяма част. По-добре да подготвим децата за този предстоящ миг по верния метод. Нека най-малко редуват тенис на маса с Minecraft. После малко на разузнаване в изоставените къщи из селото и малко YouTube. Дори ученето към този момент става през уеб страницата Уча.се. Няма по какъв начин, по-интересно е.
E, да, но като няма wifi…?
По едно време двамата хубостници започнаха постоянно да вървят на центъра. Няма слънце, няма дъжд. Ходенето на центъра стана главно занятие. Реших да видя какво толкоз има на този център и какво открих? Хванали wifi на кръчмата и седнали там в профил. Това добре, само че нали се сещате в каква среда са? Какво виждат и чуват единствено можем да предположим.
Не ми хареса по този начин. А насреща се извисява читалището. Голямо и пусто. С отворени порти, през които минават единствено служащите ремонтиращи покрива. Помислих си „ Това е мястото ”. „ Ако ги вкарам вътре ще е супер, пък след това ще забележим. ”
Говорих с библиотекарката и тя хареса концепцията. Отвори стаята на пенсионерския клуб и сподели „ Ето тук ”. А бабите там в действителност поддържат. Разбрахме се и се прибрах в София. Събрах старите компютри от офисите и ги занесох на компютърното сервизче под моя офис. Те като схванаха защо са, ги реновираха гратис. Но към момента ми липсваха 2 монитора и един компютър. Не знам за какво, само че желаех да са 4 компютъра. Все отново огромна част от порасналите момчета сме били геймъри. Знаем какво е игра в мрежа и никой не желае да стои в профил и да гледа. Трябват си компютри за една прилична „ мрежичка ”.
Писах във ФБ че нуждая се от още 2 монитора и 1 компютър и получих известие от човек който до ден сегашен не съм виждал. Работи в StangaOne, а те си сменяли компютрите сега. „ Заповядайте, да вземете техниката ”, споделя. Но това били 47 монитора и 16 компютъра. „ Ама какво да ги върша ” – запитвам аз. „ Ами питайте в прилежащото село, единствено апелирам Ви вземете ги всичките, че пречат и ще ги даваме за преработване. ” А мониторите хубави, компютрите също. Звъня в сервизчето под моя офис и запитвам какво да ги вършим. Ще оказват помощ ли с други села в случай че се наложи. Момчетата се зарадваха (Itech е сервизът) и дадоха обещание дружно да ги инсталираме по селата.
Но толкоз техника не се придвижва елементарно. Имам осигурителен бизнес и ревизирах какви бусове сме застраховали. Звъннах на другар – шефа на компания Брандекс и го питах за превоз.
„ -Кола имам, само че водачът е по задания. ”
„ - А ти какво правиш сега? ” – попитах малко безочливо.
„ -Ами сготвям се за една среща за след 2 часа. ”
„ - Хайде да се приготвим дружно. Трябва ми помощ за тия компютри. ”
Свалихме костюмите, облякохме работните облекла и се захванахме с товаренето.
Друг другар обезпечи магазин, в който да ги държим краткотрайно и се почна. Едно село, второ село, трето село, огромен шлем (голям шлем споделяме когато успеем за един ден да инсталираме компютри в три села).
Кой, с изключение на вас, работи за идеята на Фондация “Възраждане на българските села ”?
Вече не мога да кажа. Всички сме доброволци и когато имаме потребност от хора го разгласяваме на страницата във фейсбук „ Да възродим българските села ”. Който реши се включва. Основната група сме 5-ма индивида. Аз, Ники от Itech сервиз, Иво от CISCO, Краси от летище София и асистентката Мира. Но отново споделям – без доброволците не бихме се оправили. При последния ни излет към този момент бяхме 2 групи. Едните тръгнахме за детския дом в с. Зелениково, а втората група на север към с. Спанчевци. Беше значимо да осигурим заличка на децата, които нямат достъп до онлайн образование. Знаете, че сега учебните заведения преподават онлайн, а когато нямаш компютър и интернет е комплицирано.
Освен оборудването на зали с компютри и безплатния образователен програмен продукт, какво още вършиме за децата от селата?
То нашата цел не са единствено децата. По-скоро е цялата общественост. Даряваме им и тенис маси. Правим акция, събираме 690 лв. и купуваме тенис маса. От DB Schenker България ни оказват помощ с превоза, когато имат опция. Все отново тенис масата не се събира в багажника на автомобил и си би трябвало по-голям превоз. Ако би трябвало да бъда почтен, логистиката ни унищожава. Ако прекратим някой ден активност, то ще е поради логистиката. ☺
Направихме необикновен шампионат по тенис на маса в с. Бяга – пазарджишко. Дойдоха деца от прилежащите села и стана в действителност добре. Вече сами си отганизират шампионата. Ние единствено създадохме контактите с професионалните тенис клубове и направихме първата организация. Надяваме се да продължат.
Направихме и шампионат по CS в село Бойково – селото откъдето потегли всичко.
Изобщо опитваме се да осигуряваме среда, а не материални богатства по селата. Благодарение на Уча.се всяко читалище в селата, където сме били, дава безвъзмезден достъп за децата. И това работи. Искаме да създадем бъдеще, а не да се фокусираме върху сегашното. Сега би трябвало да мислим за това след 15-20 години.
Правим и много състезания – за есе, за рисунка, за най-хубаво цифрово показване на читалище... Наградите са постоянно преносими компютри ☺
Победител в състезанието за Есе на тематика „ Как да възродя моето село ” с. Белозем, Станислава Петрова-13 година Награда, връчена от доброволец, обезпечил финансиране за компютърната зала в селото.
Благотворителната работа постоянно води до любопитни запознанства и случки. В прочут смисъл събира сполучливо сродни хора. Вие имате ли обичана история в този дух откогато се захванахте с акцията?
Когато развиваш активност неизбежно има забавни истории и срещаш забавни хора.
Миналата година, Декември месец имахме среща с новоизбрания кмет на община Родопи. От там потегли всичко и искахме да предложим да създадем зали във всички обитаеми места в община Родопи. Така щяхме да свикнем хората, че във всяко читалище могат да намерят компютър, интернет, учебен програмен продукт и въобще да модернизираме читалищата.
Кмета въобще не се прояви на срещата, само че по тази причина пък се отбихме при индивида, който ни беше дал контакта с него – Чичо Наско от с. Първенец. Нарекох го българския Айнщайн. Инженер и технолог, откривател, с който се поучават много български учени, защитаващи докторски степени. Заварих го да опитва в самоделна лаборатория. Захванал се беше да изкара захарта от виното. Важно било за диабетиците и за още някакви други неща, които не разбирам и не помня.
Като споделям самоделна лаборатория не си представяйте нещо аматьорско, в противен случай. Беше си доста лаборатория. Имаше и стерилно помещение.
И всичко това в с. Първенец. Знаете ли го къде е? Чували ли сте за него? А за Чичо Наско? Същия този Чичо Наско, който кани деца от учебните заведения по селата в своята лаборатория и им изяснява за софтуерните процеси.
Има и лична сбирка от мотори – Балкан. Иска да я подари един ден „... За да знаят децата, че в дребна България сме произвеждали мотори. ”
Какви са реакциите на хората, които ви посрещат в селата?
Различни са. Едни ни гледат с съмнение, чудейки се каква ни е „ далаверата ”, други ни посрещат с хубава трапеза. Колкото и да е чудно има и села, в които кметовете искрено вършат всичко допустимо читалищата да не получат подаяние.
Но в множеството случаи сме добре признати. Имам чувството обаче, че не тъкмо компютрите са най-важното, а времето отделено за образование на библиотекари. На доста места гледат на техниката като на нещо скъпо и значимо. Все още се дава приоритет на материалното, само че се опитваме да го променим.
Акцентираме върху опциите които дава техниката, а не върху самите компютри.
Хората на село имат потребност да им се отдели време. Да се научат, да им се покаже…
Да поговорим за дигитализацията на образованието – къде стои България на международната карта?
Честно казано нямам визия. От години се сблъсквам с онлайн образованието в чужбина, само че след оповестяването на тази карантина сега, сигурно онлайн образованието в България направи голяма крачка. В началото в някои учебни заведения имаше огромна блъсканица измежду учителите. Оказаха се тотално неподготвени за тази форма на образование, само че като че ли бързо влязоха в темп. Мисля че огромната изгода от тази карантина е точно в областта на образованието. То към този момент няма да е същото. Разчупи се и връщане обратно няма да има.
Процесът на цифровизация на всичко като че ли е неминуем. Има ли здравословна граница на дигитализацията, която не трябва да се прекрачва?
Границите нали са за това – да се прекрачват. Иначе няма напредък. Мисля, че сега към момента се тестват границите на здравословната цифровизация. Във всички случаи е нужно да се редуват цифровите с физическите занимания. Рано е още да бъдат изрично закрепени тези граници.
В България като че ли към момента да отидеш на село в някакъв смисъл се схваща като да избягаш от цивилизацията, да скъсаш с модерното общество. Вие по какъв начин гледате на живота на село по принцип?
Миля, че на живота на село към този момент не се гледа като бягство от цивилизацията. По-скоро се възприема като живот в естетика. Дистанционното обучение, работата от хоумофис и достъпът до интернет трансформират схващанията за изостаналостта на селата.
Най-големият проблем, който виждам е обезлюдяването на селата. Преди години беше поради липса на инфраструктура, в този момент е заради липса на обществена среда.
Аз не си върша илюзии, че с нашата активност по възобновление на българските села ще се получи някакво всеобщо преселение от градовете към селата. Но в случай че желаеме след едно две генерации да живеем в естетика, то това няма по какъв начин да стане в огромните градове и ограничения в тази тенденция би трябвало да се вземат в този момент.
Имате ли потребност от нещо сега, по какъв начин нашите читатели биха могли да ви оказват помощ?
Както обичам да споделям – Логистиката ни унищожава.
Ако един ден спрем да вършим това, което вършим, то ще е поради логистиката. Много ни е мъчно всякога да координираме доброволци с микробуси или транспортни компании, които да придвижват дарени мебели или тенис маси.
С всичко останало се оправяме, само че тъй като даряваме събраното в разнообразни акции, не съумяваме да съберем средства за микробус. Това ни е най-наболелия проблем.
Но дано не забравяме, че и по този начин се оправяме. Ако беше нещо елементарно, нямаше да се падне на нас да го вършим, нали?
Ако желаете да подкрепите активността на Фондация “Възраждане на българските села ”, посетете формалния уебсайт на сдружението.
Постигат го, като безплатно оборудват компютърни зали в селските читалища. Към днешна дата триумфът им се мери в 32 оборудвани зали в 32 села. И стотици, може би хиляди деца, които безвъзмезден достъп до просветителни платформи като Уча.се.
На посетители в Умно младо е финансиста Васил Кендов, който пръв стартира със своето село и бързо намира и увлича съидейници в благородната идея.
Разкажете ни за първото подаяние? Каква е предисторията му, по какъв начин се случи?
Преди две години моите двама хубавци ми обявиха, че не желаят на село, тъй като няма wifi. Направил съм им детска стая с кино в нея, направил съм им джакузи в двора, имат къща на дърво, тенис маса, само че хората желаят wifi. Друго си е да седнеш в къщата на дървото и да гледаш клипчета в YouTube. Няма да си изкривявам душата, употребяват всички тези екстри, само че някак си без wifi не е същото. Няма я главната тематика на диалози.
С тъга на сърце би трябвало да призная, че дигитализацията е част от нашето всекидневие и ще става все по-голяма част. По-добре да подготвим децата за този предстоящ миг по верния метод. Нека най-малко редуват тенис на маса с Minecraft. После малко на разузнаване в изоставените къщи из селото и малко YouTube. Дори ученето към този момент става през уеб страницата Уча.се. Няма по какъв начин, по-интересно е.
E, да, но като няма wifi…?
По едно време двамата хубостници започнаха постоянно да вървят на центъра. Няма слънце, няма дъжд. Ходенето на центъра стана главно занятие. Реших да видя какво толкоз има на този център и какво открих? Хванали wifi на кръчмата и седнали там в профил. Това добре, само че нали се сещате в каква среда са? Какво виждат и чуват единствено можем да предположим.
Не ми хареса по този начин. А насреща се извисява читалището. Голямо и пусто. С отворени порти, през които минават единствено служащите ремонтиращи покрива. Помислих си „ Това е мястото ”. „ Ако ги вкарам вътре ще е супер, пък след това ще забележим. ”
Говорих с библиотекарката и тя хареса концепцията. Отвори стаята на пенсионерския клуб и сподели „ Ето тук ”. А бабите там в действителност поддържат. Разбрахме се и се прибрах в София. Събрах старите компютри от офисите и ги занесох на компютърното сервизче под моя офис. Те като схванаха защо са, ги реновираха гратис. Но към момента ми липсваха 2 монитора и един компютър. Не знам за какво, само че желаех да са 4 компютъра. Все отново огромна част от порасналите момчета сме били геймъри. Знаем какво е игра в мрежа и никой не желае да стои в профил и да гледа. Трябват си компютри за една прилична „ мрежичка ”.
Писах във ФБ че нуждая се от още 2 монитора и 1 компютър и получих известие от човек който до ден сегашен не съм виждал. Работи в StangaOne, а те си сменяли компютрите сега. „ Заповядайте, да вземете техниката ”, споделя. Но това били 47 монитора и 16 компютъра. „ Ама какво да ги върша ” – запитвам аз. „ Ами питайте в прилежащото село, единствено апелирам Ви вземете ги всичките, че пречат и ще ги даваме за преработване. ” А мониторите хубави, компютрите също. Звъня в сервизчето под моя офис и запитвам какво да ги вършим. Ще оказват помощ ли с други села в случай че се наложи. Момчетата се зарадваха (Itech е сервизът) и дадоха обещание дружно да ги инсталираме по селата.
Но толкоз техника не се придвижва елементарно. Имам осигурителен бизнес и ревизирах какви бусове сме застраховали. Звъннах на другар – шефа на компания Брандекс и го питах за превоз.
„ -Кола имам, само че водачът е по задания. ”
„ - А ти какво правиш сега? ” – попитах малко безочливо.
„ -Ами сготвям се за една среща за след 2 часа. ”
„ - Хайде да се приготвим дружно. Трябва ми помощ за тия компютри. ”
Свалихме костюмите, облякохме работните облекла и се захванахме с товаренето.
Друг другар обезпечи магазин, в който да ги държим краткотрайно и се почна. Едно село, второ село, трето село, огромен шлем (голям шлем споделяме когато успеем за един ден да инсталираме компютри в три села).
Кой, с изключение на вас, работи за идеята на Фондация “Възраждане на българските села ”?
Вече не мога да кажа. Всички сме доброволци и когато имаме потребност от хора го разгласяваме на страницата във фейсбук „ Да възродим българските села ”. Който реши се включва. Основната група сме 5-ма индивида. Аз, Ники от Itech сервиз, Иво от CISCO, Краси от летище София и асистентката Мира. Но отново споделям – без доброволците не бихме се оправили. При последния ни излет към този момент бяхме 2 групи. Едните тръгнахме за детския дом в с. Зелениково, а втората група на север към с. Спанчевци. Беше значимо да осигурим заличка на децата, които нямат достъп до онлайн образование. Знаете, че сега учебните заведения преподават онлайн, а когато нямаш компютър и интернет е комплицирано.
Освен оборудването на зали с компютри и безплатния образователен програмен продукт, какво още вършиме за децата от селата?
То нашата цел не са единствено децата. По-скоро е цялата общественост. Даряваме им и тенис маси. Правим акция, събираме 690 лв. и купуваме тенис маса. От DB Schenker България ни оказват помощ с превоза, когато имат опция. Все отново тенис масата не се събира в багажника на автомобил и си би трябвало по-голям превоз. Ако би трябвало да бъда почтен, логистиката ни унищожава. Ако прекратим някой ден активност, то ще е поради логистиката. ☺
Направихме необикновен шампионат по тенис на маса в с. Бяга – пазарджишко. Дойдоха деца от прилежащите села и стана в действителност добре. Вече сами си отганизират шампионата. Ние единствено създадохме контактите с професионалните тенис клубове и направихме първата организация. Надяваме се да продължат.
Направихме и шампионат по CS в село Бойково – селото откъдето потегли всичко.
Изобщо опитваме се да осигуряваме среда, а не материални богатства по селата. Благодарение на Уча.се всяко читалище в селата, където сме били, дава безвъзмезден достъп за децата. И това работи. Искаме да създадем бъдеще, а не да се фокусираме върху сегашното. Сега би трябвало да мислим за това след 15-20 години.
Правим и много състезания – за есе, за рисунка, за най-хубаво цифрово показване на читалище... Наградите са постоянно преносими компютри ☺
Победител в състезанието за Есе на тематика „ Как да възродя моето село ” с. Белозем, Станислава Петрова-13 година Награда, връчена от доброволец, обезпечил финансиране за компютърната зала в селото.
Благотворителната работа постоянно води до любопитни запознанства и случки. В прочут смисъл събира сполучливо сродни хора. Вие имате ли обичана история в този дух откогато се захванахте с акцията?
Когато развиваш активност неизбежно има забавни истории и срещаш забавни хора.
Миналата година, Декември месец имахме среща с новоизбрания кмет на община Родопи. От там потегли всичко и искахме да предложим да създадем зали във всички обитаеми места в община Родопи. Така щяхме да свикнем хората, че във всяко читалище могат да намерят компютър, интернет, учебен програмен продукт и въобще да модернизираме читалищата.
Кмета въобще не се прояви на срещата, само че по тази причина пък се отбихме при индивида, който ни беше дал контакта с него – Чичо Наско от с. Първенец. Нарекох го българския Айнщайн. Инженер и технолог, откривател, с който се поучават много български учени, защитаващи докторски степени. Заварих го да опитва в самоделна лаборатория. Захванал се беше да изкара захарта от виното. Важно било за диабетиците и за още някакви други неща, които не разбирам и не помня.
Като споделям самоделна лаборатория не си представяйте нещо аматьорско, в противен случай. Беше си доста лаборатория. Имаше и стерилно помещение.
И всичко това в с. Първенец. Знаете ли го къде е? Чували ли сте за него? А за Чичо Наско? Същия този Чичо Наско, който кани деца от учебните заведения по селата в своята лаборатория и им изяснява за софтуерните процеси.
Има и лична сбирка от мотори – Балкан. Иска да я подари един ден „... За да знаят децата, че в дребна България сме произвеждали мотори. ”
Какви са реакциите на хората, които ви посрещат в селата?
Различни са. Едни ни гледат с съмнение, чудейки се каква ни е „ далаверата ”, други ни посрещат с хубава трапеза. Колкото и да е чудно има и села, в които кметовете искрено вършат всичко допустимо читалищата да не получат подаяние.
Но в множеството случаи сме добре признати. Имам чувството обаче, че не тъкмо компютрите са най-важното, а времето отделено за образование на библиотекари. На доста места гледат на техниката като на нещо скъпо и значимо. Все още се дава приоритет на материалното, само че се опитваме да го променим.
Акцентираме върху опциите които дава техниката, а не върху самите компютри.
Хората на село имат потребност да им се отдели време. Да се научат, да им се покаже…
Да поговорим за дигитализацията на образованието – къде стои България на международната карта?
Честно казано нямам визия. От години се сблъсквам с онлайн образованието в чужбина, само че след оповестяването на тази карантина сега, сигурно онлайн образованието в България направи голяма крачка. В началото в някои учебни заведения имаше огромна блъсканица измежду учителите. Оказаха се тотално неподготвени за тази форма на образование, само че като че ли бързо влязоха в темп. Мисля че огромната изгода от тази карантина е точно в областта на образованието. То към този момент няма да е същото. Разчупи се и връщане обратно няма да има.
Процесът на цифровизация на всичко като че ли е неминуем. Има ли здравословна граница на дигитализацията, която не трябва да се прекрачва?
Границите нали са за това – да се прекрачват. Иначе няма напредък. Мисля, че сега към момента се тестват границите на здравословната цифровизация. Във всички случаи е нужно да се редуват цифровите с физическите занимания. Рано е още да бъдат изрично закрепени тези граници.
В България като че ли към момента да отидеш на село в някакъв смисъл се схваща като да избягаш от цивилизацията, да скъсаш с модерното общество. Вие по какъв начин гледате на живота на село по принцип?
Миля, че на живота на село към този момент не се гледа като бягство от цивилизацията. По-скоро се възприема като живот в естетика. Дистанционното обучение, работата от хоумофис и достъпът до интернет трансформират схващанията за изостаналостта на селата.
Най-големият проблем, който виждам е обезлюдяването на селата. Преди години беше поради липса на инфраструктура, в този момент е заради липса на обществена среда.
Аз не си върша илюзии, че с нашата активност по възобновление на българските села ще се получи някакво всеобщо преселение от градовете към селата. Но в случай че желаеме след едно две генерации да живеем в естетика, то това няма по какъв начин да стане в огромните градове и ограничения в тази тенденция би трябвало да се вземат в този момент.
Имате ли потребност от нещо сега, по какъв начин нашите читатели биха могли да ви оказват помощ?
Както обичам да споделям – Логистиката ни унищожава.
Ако един ден спрем да вършим това, което вършим, то ще е поради логистиката. Много ни е мъчно всякога да координираме доброволци с микробуси или транспортни компании, които да придвижват дарени мебели или тенис маси.
С всичко останало се оправяме, само че тъй като даряваме събраното в разнообразни акции, не съумяваме да съберем средства за микробус. Това ни е най-наболелия проблем.
Но дано не забравяме, че и по този начин се оправяме. Ако беше нещо елементарно, нямаше да се падне на нас да го вършим, нали?
Ако желаете да подкрепите активността на Фондация “Възраждане на българските села ”, посетете формалния уебсайт на сдружението.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ