Финансовите пазари са машина за дисконтиране на бъдещето, но понякога

Финансовите пазари са машина за дисконтиране на бъдещето, само че от време на време сегашното удря спирачките толкоз внезапно, че инерцията може да изхвърли невнимателните играчи от пътя; тъкмо това се случи с публикуването на протокола от последното съвещание на Федералния комитет за отворен пазар. Документът, който нормално е суха стенограма на технократски спор, този път се чете като хроника на един бездънен разлом. Ключовата дума, която логаритмите и трейдърите уловиха незабавно, е „ доста “. Когато в характерния йерархичен речник на централната банка се каже, че „ доста участници “ считат за подходящо лихвите да останат непроменени до края на 2025 година, това е кодиран сигнал за завършек на автоматизирания режим на облекчения. Инвеститорите, които бяха програмирали моделите си за несъмнено намаляване през декември, в този момент се сблъскват с действителност, в която вероятността за такова деяние се срина до едвам 30 %. Това е класическо изтрезняване – моментът, в който еуфорията от упованията се сблъсква с гранитната неотстъпчивост на макроикономическите данни.Но зад сухите проценти се крие доста по-интересна психическа и политическа драма. Федералният запас, институция, която Джером Пауъл се опитваше да показва като едносъставен страж на стабилността, към този момент наподобява на размирен кошер. Виждаме рядко срещано различие: от една страна е новият човек на Доналд Тръмп – шефът Стивън Миран, който гласоподава за нападателно събаряне с половин пункт, а от другата е „ ястребът “ от Канзас Сити Джеф Шмид, който настояваше лихвите въобще да не се пипат. Това не е просто разлика в икономическите модели; това е идеологическа война за душата на паричната политика. Пауъл се намира в центъра на тази стихия, пробвайки се да балансира сред политическия напън за напредък и икономическата нужда от усмиряване на инфлацията. Когато ръководителят предизвести, че декемврийското намаляване „ не е предупреден край “, той не просто се застраховаше; той признаваше, че към този момент не управлява цялостния консенсус в залата.Най-любопитният и може би най-тревожният пласт на този протокол обаче не е обвързван с лихвите, а с диагностиката на риска. За пръв път от доста време насам централните банкери намерено приказват за „ разтеглени оценки на активите “ и, което е още по-специфично – за заплахата от „ безреден спад в цените на акциите “, изключително при внезапна преоценка на опциите на технологиите, свързани с изкуствения разсъдък. Това е пряк удар против разказа, който движи Уолстрийт през последната година. Федералният запас на процедура споделя: „ Виждаме балона и се опасяваме, че в случай че той се спука, ще повлече цялата финансова система. “ Това е самопризнание, че паричната политика към този момент е пленник освен на инфлацията при потребителските артикули, само че и на манията на фондовата борса. Когато регулаторът стартира да се тревожи за оценките на съответен бранш, това е сигнал, че системата е станала прекомерно нежна и подвластна от настроението на шепа софтуерни колоси.В този подтекст решението за преустановяване на свиването на салдото, известно като количествено стягане, от първи декември наподобява като нужна застраховка. Почти всички участници са се съгласили с този ход, което демонстрира, че въпреки да са разграничени за цената на парите (лихвите), те са обединени в страха си от ликвидна рецесия. Спирането на изтеглянето на ликвидност е самобитен „ избавителен пояс “, хвърлен към банковата система, с цел да се предотврати повтаряне на трусовете на репо пазарите от минали години. Това е тихата капитулация на централната банка пред потребностите на пазара за непрекъснато зареждане с долари. Пауъл и сътрудниците му осъзнават, че в случай че продължат да изсмукват ликвидност, до момента в който държат лихвите високи и до момента в който софтуерният бранш е на ръба на нервна рецесия, рискуват да счупят нещо фундаментално във финансовата инфраструктура.Психологията на пазара в този момент би трябвало да се пренастрои от режим „ вяра “ в режим „ внимание “. Досега вложителите живееха с убеждението, че всяка уязвимост в стопанската система ще бъде посрещната с незабавна помощ от централната банка. Протоколът разрушава тази заблуда. Фактът, че тези, които се тормозят от инфлацията, преобладават обществения дискурс през последните три седмици, демонстрира, че летвата за нови тласъци е вдигната доста високо. Вече не е задоволително инфлацията просто да спада леко; тя би трябвало да убеди скептиците, че е мъртва, а данните за безработицата към момента не са задоволително пагубни, с цел да оправдаят суматоха. Ние навлизаме в зоната на „ високо за по-дълго “ – не като девиз, а като действителна болежка за фирмите с висок дълг и за потребителите, привикнали с евтини заеми.Големият урок от този документ е, че предсказуемостта е мъртва. Федералният запас към този момент не е оня отегчителен чичко, който телеграфира ходовете си месеци напред. Той е реактивен, разграничен и изплашен от личните си творения – било то инфлацията или пазарните балони. За вложителя това значи единствено едно: волатилността не е краткотрайно събитие, а новото обикновено положение. Когато централната банка се опасява от „ неочаквана преоценка “ на изкуствения разсъдък, всеки, който държи активи, подвластни от този разказ, би трябвало да си зададе въпроса – в случай че те се готвят за стихия, за какво аз още танцувам на палубата? Декември няма да донесе подаръка, който пазарът искаше, само че може би ще донесе отрезвяването, от което стопанската система се нуждаеше.Материалът е с изчерпателен темперамент и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.