Филмът Вавилон“ на Деймиън Шазел (Ла Ла Ленд“) ни връща

Филмът „ Вавилон “ на Деймиън Шазел („ Ла Ла Ленд “) ни връща в 20-те години на 20. век, когато Холивуд става международната столица на киното и една от най-печелившите промишлености в американската стопанска система. Кинозвездите са същински богове за публиката (но и плебеи за студиата, с които имат подписани договори), филмите се снимат на конвейер, дрогата е на всички места, празненствата са eпични разгулни вакханалии, а свободата – за положително и неприятно – е безспорна.Моралният кодекс на Хейс, забраняващ проявлението на голота, секс, иронизиране на религиозни правила и така нататък в киното, ще бъде признат чак през 1930 година, и то точно като реакция на безспорната независимост, на която епохата на джаза дължи личната си легенда. Свобода ли казахме? Шазел, режисьорът на „ Вавилон “, използва друга дума. „ Тези хора са работили в свят без задръжки и са построили цяла промишленост и цялостен град от нулата, а това изисква избран тип полуда “, споделя той. Добре пристигнали в епохата на „ великия глух филм “ (както е признато да се назовава ерата на нямото кино), на Чап-лин и Мери Пикфорд, на Глория Суонсън и Дъглас Феърбанкс, само че и на една жена, която може би повече от всички изброени въплъщава духа на 20-те – Клера Боу. Актрисата по този начин и не съумява да се вреди в А-листата, въпреки че с филмите си донася милиони долари на американската киноиндустрия.Става първото „ It girl “, поради едноименния филм, в който взе участие и откъдето и идва това разбиране. Любимка на всеобщата аудитория, нощна пеперуда и празненство лудетина, като че ли излязла от романите на Скот Фицджералд и отново като героините от тези романи – падаща звезда, тъжна жена, обречена на неуспех и самотност, типична представителка на изгубеното следвоенно потомство.Именно Клера Боу е първообраз на героинята на Марго Роби от „ Вавилон “ на Деймиън Шазел – актрисата Нели Ларой, която се бори за своето място под слънцето и под холивудските прожектори в едно време на безгранична полуда и безнаказана независимост. Това не е първият филм, отдаден на Клера. През 1999 година пънк иконата и вдовица на Кърт Кобейн Къртни Лав ѝ посвещава документален филм, а през 2012 година френската актриса Беренис Бежо признава, че Боу е била едно от нейните музи при построяването на облика ѝ в черно-белия филм на Мишел Азнависиюс „ Артистът “, донесъл ѝ номинация за „ Оскар “.  Въпреки това Клера Боу като че ли към момента не може да получи заслужен реванш. „ В детството си нямах облекла, а дрипи. Много постоянно нямах и какво да хапвам. Просто оцелявах “ – споделя Клера. Родена е в Бруклин през 1905 година, а животът ѝ – чак до тийнейджърските ѝ години – минава, по личното ѝ определение, „ в пъкъла “. Майка ѝ е диагностицирана с шизофрения, а татко ѝ е постоянно незает пияч. Клера е унизена и измъчвана и от двамата си родители, които съвсем в никакъв случай не са на себе си – единият поради психологичното си заболяване, другият поради алкохола. Не единствено никой от тях не е кадърен да се грижи за момичето, само че дори то самото би трябвало да се научи да се грижи за майка си. Една нощ Клера се разсънва от призрачен сън нескрито, виждайки я по какъв начин е опряла нож в гърлото ѝ.След случката майката е настанена в профилирано болнично заведение. Там остава до гибелта си едвам на 43-годишна възраст. Клера обаче не изгубва връзката си с нея и постоянно я посещава в клиниката, а в това време открива своето избавление в киносалоните, постоянно я пускат по благосклонност, без билет. В тъмната зала, на големия екран, тя открива живота, който желае да има и който ѝ дава обещание благоденствие, красиви облекла, музика и танци, наслада, обич – е, с малко трудности, само че постоянно с благополучен край, постоянно!Хипнотизирана от киното и най-много от холивудските истории, най-малко за малко съумява да не помни мрачната и грозна действителност, в която ориста я е вписала, и взема решение, че единственият път за нея е да стане част от този магически свят. Дори и не подозира, че ще пристигна време, когато горчиво ще съжалява, че ѝ е хрумнала сходна концепция. Холивуд се оказва най-измамното място на света – страна на сенките, не на светлината, подправен парадайс от картон и стиропор, 100 пъти по-опасен даже от Бруклин на нейното детство. На 16-годишна възраст Клера печели актьорски конкурс за нови гении, наименуван „ Слава и благосъстояние “ (как другояче!), и напуща учебно заведение. Наградата ѝ е дребна кино роля, само че без контракт с компанията продуцент. След това би трябвало да се оправя сама. Месеци наред обикаля студиата и организациите в търсене на функции и на работа, само че получава отвод след отвод. „ Бях или прекомерно млада, или прекомерно ниска, или прекомерно дебела. Най-често ми споделяха, че съм прекомерно дебела “, споделя тя в записките си. Одисеята ѝ продължава цели три години, същинско знамение е, че съумява да оцелее и че не се отхвърля. Накрая въпреки всичко се домогва до заветния контракт, освен това не с кого да е, а с едни от най-големите – филмовия колос Paramount и неговия държател, свещеното холивудско страшилище продуцента Адолф Зукор.20-те години в Холивуд мъчно се поддават на изложение – киноиндустрията е могъща и набира скорост. Все още обаче доста от процесите в нея са нерегламентирани или зависят от настроенията и едноличната воля на шепа притежатели на студиа, които са с властта на египетски фараони или римски цезари и с един автограф или едно телефонно позвъняване вземат решение ориси. Така наречените „ звезди “ са напълно техни творения – техни и на жълтата преса, която в тези години в действителност се употребява точно с цел да бълва митове към актьорите, позволени в тима на звездите.