Светът сякаш игра на руска рулетка в очакване на новия Херострат
Филип Зидаров
За оня от древността, за който споделя Херодот, всеки образован евентуално е чувал – мощно желаел да се прочуе, горкият, и да остане в историята, само че нямало с какво, та по тази причина запалил храма на Артемида в Ефес – едно от седемте чудеса на остарелия свят. И взел, че останал, макар че след неговата екзекуция името му било наказано на damnatio memorae – заличаване от обществената памет. Но историята сякаш има мазохистичната потребност да съхранява имената на злодеите.
Случки от подобен мащаб постоянно се трансформират във метафизичен притчи за същността на натурата человеческа. През 19-ти век поуката от фабулата е поетично преразказана от Ханс Кристиян Андерсен в една от неговите фамозни приказки, „ Най-невероятното “:
...Онзи, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската щерка. Мнозина се впуснали в надпреварата с какви ли не чудати хрумки. Накрая мъдреците отсъдили, че най-невероятното е основаният от един от претендентите слисващ, огромен часовник под стъклен капак, показващ 12 живи картини с фигури, можещи да приказват и да пеят. Но ненадейно се появил юнак с секира в ръце и с зов „ Аз ще извърша най-невероятното! “ натрошил на части чудната творба на изкуството. „ Това в действителност е най-невероятното! “ – отсъдили тогава мъдреците...
Името на претендента за Нов Херострат е към този момент също необятно известно: Путин, Владимир Владимирович. Той, тогавашният никому прочут офицер в резидентурата на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Дрезден, в тогавашната Германска демократична република, след това изтикан от странните приумиците на ориста до правоприемник на тогавашните генерални секретари и президенти на тогавашния Съюз на съветските социалистически републики. Посветен на своята идея-фикс - да стане и остане като Великия възстановител на могъществото на Вeликата Руска империя. Нещо като: Let’s make Russia great again too! А пък в случай че това не се окаже допустимо, с цел да може да се прочуе въпреки всичко, най-малко
да се опита да подпали храма на разсъдъка и да унищожи целия свят
чието битие „ няма да има смисъл без мощна Русия в него “ (цитат, Путин).
Коренът на постъпките на всеки Херострат в историята се оказва еднакъв – те постоянно са резултат от тежък, надълбоко загнезден комплекс за непълноценност, преобразуван в грандомания. Има един занимателен виц за съвета, даден от професор по изобразяване на незнаен, роден в Австро-Унгария юноша на име Адолф Хийдлер (преди да пооправи семейството си с по-мъжественото „ т “), след двата му несполучливи опита да бъде признат във Виенската художествена академия: „ От Вас господине, художник надали ще стане. Защо не се пробвате в политиката? “
Изворите на постоянно шумно прокламираната, мъчителна и нападателна „ национална горделивост “ на съветския (а в продължение на седем десетилетия съветския) човек също могат да бъдат ясно разчетени: Усещането за беднотия и осъзнаване на личната маловажност. Оттам и лютата национална ненавист към другия, другия – по-богатия, по-образования, по-знаещия и по-можещия, към съмнителните иностранци и родните им съдружници - буржуи и прочие „ предатели “. Разбира се, също и на най-високо държавническо равнище – с вековния напор към проливите, към топлите морета, с налудничавите фантазии за новия православен „ трети Рим “, именуем Москва, за самодържавна империя - хегемон на вси славяни и на каквото още може да се завладее в Европа и освен там, за международна гражданска война и прочия, и прочия. А и по какъв начин другояче? По едно време това беше едната шеста от земната твръд, призвана да сплоти пролетариите от целия свят, тъй като била, кой знае по какъв начин, тяхна татковина. Затова и руският слон постоянно беше най-големият слон, руското джудже – най-високото, а всички механически благини на новото време ги бяха измислили скромни съветски мужици, а не някакви си там братя Райт, Едисън или Маркони. Нито пък е толкоз необичайно, по какъв начин през 1961 година, след полета на Гагарин, на Червения площад носеха девиз с надписа „ Космос - наш! “, а в последно време си желаеха назад продадената преди 150 години на американците Аляска... Всъщност, нищо ново под слънцето: Пак от това време - 1866 година, датира по този начин известното в Русия четиристишие на Фьодор Тютчев:
" Умом — Россию не понять,
аршином общим не измерить:
У ней особенная стать —
в Россию можно только верить. "
Ами да, естествено – рационалните пояснения отсъстват, тъй като не са и нужни. Изтрити са от действителността и сменени от фанатичния жар и беззаветна религия на обладателите на неразбираемата съветска душа.
Така и с младия лейтенант, именуем Владимир Владимирович. Влязъл по лично предпочитание в редовете на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), през 80-те години, той се оказва на работа като сътрудник в тогавашната Германска демократична република. Демократична, тоест комунистическа и под руски надзор, но напълно не е като в „ необятна страна моя родная “ - там улиците са чисти и прозорците се мият всеки ден, а хората се усмихват един на различен и поздравяват непознати. Неестествено, някак, неправилно. А висшото оскърбление за него настава, когато три седмици след рухването на Берлинската стена, на 5 декември 1989 тълпата обсажда и се готви да щурмува централите на ЩАЗИ и Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Дрезден. Командващият офицер Владимирович съумява някак краткотрайно да отклони нападението, само че и звъни за помощ от близката руска военна база. Но оттова идва шокиращият отговор:
„ Без разпореждане от Москва не можем да сторим нищо. Москва мълчи “
Такова преживяване позитивно би трябвало да е било надълбоко травматично за всеки откърмен с призрака на комунизма и израсъл с вярата в „ могъщия Съветски съюз “. Тогава, в Дрезден, Владимирович несъмнено си е споделил: „ Ще направя по този начин, щото Москва в никакъв случай повече да не мълчи “. Но за какво ли всичко това припомня на събития от европейската история на 20-ти век и възхода на неосъществилия се художник, еволюирал в политик - хер Адолф и неговата национал-социалистическа немска работническа партия (NDSAP -абревиатура на нацистката партия), която изгрява и идва на власт с идеология, учредена върху страстите на победените и унижените. За всеки, който би желал да съпостави историческите събития, дейностите и риториката на днешна Русия, демонстрират поразително роднинство с тези в Третия райх. Злощастният за препоръките завършек на Студената война, загубата на източноевропейските спътници, унизената и разпарчатосана след Беловежките съглашения империя, обезверено очакваща появяването на новия си водач на народите, нов богатир, новия Иля Муромец, който да я върне в клуба на (най-) великите международни сили. Как? Формулата е изпитана: шовинизъм, национализъм, национализъм („ последното леговище на негодника “, изречено в Англия още през далечната 1775 година от популярния интелектуалец Самюел Джонсън), ксенофобия. И идеалната композиция от всичко това – фашизъм. Точно отговарящ на признака, носен от древноримските магистрати, безмилостните ликтори - фашиото, обвързвания вързоп пръчки със брадва по средата, концентриращ „ здравите сили “ в безмилостен пестник на класата или меч на справедливото отмъщение и заличаване на „ врага “. Затова и идеологът на възраждането на съветската мощност и интелектуален гуру на Владимирович е точно Дугин, Александър Гельевич, съосновател след разпада на Съюз на съветските социалистически републики на придвижването национал-болшевизъм и пазител на концепцията за мечтания поход против „ демократичния тоталитаризъм “ на злия Запад. Аналогиите с теоретика на национал-социализма Алфред Розенберг и с идеологическата рамка на неговите визии, събрани в неговата книга „ Митът на 20-ти век “ (1930 г.), са стряскащи – ксенофобия, агресия и ненавист към „ гнилия дегенерирал съвременен свят – Запада “. Както е еднакъв и техният корен – провалянето в Голямата война, пропадането на кайзеровия Втори райх, националното оскърбление във Версай, стремежът към отмъщение. След несполучливия опит за „ национална гражданска война “ с Мюнхенския пуч от ноември 1923 година, безспорно инспириран от „ Похода към Рим “ на досегашния социалист Бенито Мусолини предходната година, фюрерът изначало е съвсем „ демократ “ – реализира своята национал-социалистическа гражданска война в границите на конституцията на Ваймарската република. Неговите „ сплотяващи масите “ послания трансформират NDSAP в най-голямата партия в райхстага и тя печели парламентарните избори през 1933 година Развитието на събитията не оставят на президента - престарелият фелдмаршал декор Хинденбург, друга алтернатива, с изключение на с известно омерзение да назначи Хитлер за канцлер на Германия.
Но както всяка уважаваща се лисица, оказала се в курник, „ лидерът на немският народ “ работи бързо и дейно - на първо време смазва всяка легална съпротива, по-късно, оповестил началото на Третия райх, анулира клаузите на Версайския контракт, ремилитаризира Германия, завзема демилитаризирания ляв бряг на Рейн и региона Саар след референдум, приема Австрия „ назад в Райха “, причислява чешката Судетска област, тъй като е обитаема от германци, блъфира и на изток, и на запад, като завладява от ден на ден „ изконни немски земи “, а когато този способ се изчерпва, не се поколебава да „ продължи политиката си с други средства “ (Клаузевиц).
Храмът на разсъдъка на Западната цивилизация е запален за следващ път
Младият Владимирович бързо усвоява уроците на немските партайгеносен. Отначало той е уверен пост-съветски демократ, а след стажа в Комитет за Държавна сигурност (на СССР) и в престъпната по своята същина администрация на ленинградския кмет Анатолий Собчак, се издига до заместител в президентския щаб и началник на Федералната работа за сигурност. След въртележката от постоянно сменяни от Елцин глави на държавното управление, незабележимият чиновник изцяло ненадейно се разсънва министър-председател. А в процеса на оказалата се непригодна да се реформира в демократична страна някогашна евроазиатска империя, още по-изненадващо физически и прочувствено престарелият президент на пост-съветска Русия назначава Путин за собствен правоприемник. Дали и той го е направил с известно омерзение? Не знаем.
Но положителният имитатор също след интервал на демонстрирана доброжелателност към Запада до степен на подготвеност за съдействие с НАТО, до кокетничене с някакви подмятания за присъединение към алианса (!!!), бързо еволюира от полоитик до водач, трансформирал своята партия " Единна Русия " в преобладаващ в страната фактор, трансформирал конституцията ѝ по този начин, че да му обезпечи на процедура доживотно ръководство, премахнал действителните и евентуалните си съперници и след популярната си, изказана през 2005 година мантра, че „ разпадът на Съюз на съветските социалистически републики е най-голямата геополитическа злополука на века “, почнал своя персонален кампф (борба - б.а.) за назад завземане на частите от предходния руски райх. След Чечня и окупацията на Абхазия и Северна Осетия, анексирането на Крим е мъчителен аналог с аншлуса на Австрия, а паралелите на „ присъединението “ на източните рускоезични и окупираните украински области - съпоставими със ориста на Судетите, са повече от фрапантни. И още повече, самата инвазия в Украйна, определяна от агресора като „ изкуствена страна “, подготовката и задачите на която бяха изрично отричани са все събитията, сякаш идентично повтарящи тези от есента на 39-та година.
В своя дневник външният министър на Италия - зетът на Мусолини граф Галеацо Чано, на 11 август 1939 документира диалог край Залцбург година с сътрудника си по сан: „ Е, Рибентроп, в този момент какво желаете - Коридора и Данциг ли? “ Преди да отговори, райхсминистърът го фиксира със своя леден, железен взор: „ Вече не. Искаме войната! “
И той, основателят на „ хилядолетния райх “, си я получава. Войната, която трябваше да откри тоталитарната нацистка империя със „ международна столица “ Германия, за която Алберт Шпеер към този момент бе изготвил обстоен архитектурен макет. Резултатът от опита беше
разрухата на част от света и 60 милиона починали.
Постига я вербализирана като „ специфична военна интервенция “ и новият възстановител на Русия, в похода си да „ денацифицира и демилитаризира “ страните, неприемащи неговия нападателен великоруски шовинизъм.
Неспособността на днешните „ гнили западни демокрации “ да спрат новия рушител на света Адольф Владимирович, опитващ се да се намести в ботушите на своя прославен тевтонски предходник, патетично припомня на късната реакция на същите тези демокрации през 30-те години на ХХ век. Или може би не напълно – като се изключи някои съхранени тук-таме по света властнически режими или на хранещите носталгични усеща към социализъм от руски вид, целият цивилизован свят към този момент стартира да показва умерената си подготвеност да попречи на възраждането на призраците от предишното. Припомнянето на това минало от време на време може да помогне то да не се повтори в сегашното. В противоположен случай оставащата злокобна опция е на възродената робия като онази, ослепително разказана от Джордж Оруел в „ 1984 “: „ Който владее сегашното, той владее предишното, а който владее предишното, владее и бъдещето “. А режимът на Путин, трансформирал лъжата в своя политическа докрина, целеносечно изповядва таман този принцип. Опиянението от национализма и неговия синоним - нацизма, се е потвърдил във времето като същинския „ опиат за народа “, кадърен да го завлече в своята друга от разсъдъка действителност. Само по този начин може разумно да се изясни значително всеобщата поддръжка за ирационалните стратегии на вождове, търсещи „ възобновеното великолепие “ на една или друга идеология или нация. Идеален спомагателен катализатор се оказва формулата за „ обкръжената от врагове страна “, целящи нейното заличаване. По-рано това беше капитализмът, тръгнал на кръстоносен поход да задуши руската власт, по-късно ненавистния на Съюз на съветските социалистически републики империализъм, сегашният зложелател на Велика Русия е „ обединеният Запад “. Удобно пояснение.
Но дано отново да се върнем на тематиката за поуките на историята, които в тази ситуация се трансформират в аналози, чието отминаване само би докарало нови беди. Любопитна е вековната съветска фиксация към всичко немско, почнала след отварянето на Московия към Европа с Петър I. В скоби, само че неслучайно може би, в жилите на съветските монарси от Екатерина Велика нататък към този момент не тече нито капка съветска кръв. Въпреки водените с Прусия и с двата Райха войни, любовта (често несподелена) към немския брат в никакъв случай не се е губила. Така както демонстрират обстоятелствата, изключително във връзка с теорията и практиката на национал-социалистическия опит. Заради общия социалистически и националистически корен, идеологическият зложелател – немският „ фашизъм “ (колкото и исторически да е неточна сходна формулировка), се оказва огледален облик на надалеч по-бруталния си аналог – комунизма. През недългия интервал на дружба сред двата режима, сред пакта Рибентроп-Молотов и 22 юни 1941 година, вождовете на двата краткотрайно съюзени еднопартийни мастодонта, до момента в който се дебнат един различен, си разменят куп любезности. Страниците на „ Правда “ от това време свидетелстват:
" Правда " №353, 23 декабря 1939 года
Господину Иосифу Сталину. Москва.
Ко дню Вашего шестидесятилетия прошу Вас принять мои самые искренние поздравления. С этим я связываю свои наилучшие пожелания, желаю доброго здоровья Вам персонално, а также счастливого будущего народам дружественного Советского Союза.
Адольф Гитлер.
Господину Иосифу Сталину. Москва.
Памятуя об исторических часах в Кремле, положивших начало решающему повороту в отношениях сред обоими великими народами и тем самым создавших основу для длительной дружбы сред ними, прошу Вас принять ко дню Вашего шестидесятилетия мои самые теплые поздравления.
Иоахим фон-Риббентроп.
Министр иностранных дел.
" Правда " №355, 25 декабря 1939 года
ГЛАВЕ ГЕРМАНСКОГО ГОСУДАРСТВАГОСПОДИНУ АДОЛЬФУ ГИТЛЕРУ
Берлин
Прошу Вас принять мою признательность за поздравления и благодарность за Ваши добрые пожелания в отношении народов Советского Союза.
И. Сталин
ГОСПОДИНУ ИОАХИМУ ФОН РИББЕНТРОПУ
Берлин
Благодарю Вас, господин министр, за поздравления. Дружба народов Германии и Советского Союза, скрепленная кровью, имеет все учредения быть длительной и прочной.
И. Сталин
„ Скрепената с кръв “ дружба несъмнено е взаимното нахлуване и делене на Полша съгласно тайния протокол на пакта, а кръвта на 22-те хиляди избити от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) в горите край Катин и другаде пленени полски офицери и цивилни, я сродява в допълнение. Демонстрациите на взаимна обич раждат и образци на комично-абсурдистки хералдически самодейности като петолъчката със сърпа и чука и свастиката в „ арката на успеха “ от взаимния церемониал на частите на Вермахта и Червената войска, извършен в Брест на 22 септември 1939 с военачалник Гудериан и комбриг Кривошеин на трибуната.
Несъмнено братя по оръжие.
За войната на Владимирович, обаче, са показателни редицата нарочни или (не)случайни съвпадения с образците за подражателство. Някои от тях:
- Представянето като причина за нашествието „ дискриминация и геноцид “ по отношение на съветското малцинство в Донбас и други елементи на Украйна.
-Опитът да се повтори блицкриг-тактиката на Вермахта, приключила злополучно с провалените танкови настъпления към Киев и Харков.
- Отвличането на възрастни и на деца от краткотрайно окупираните територии и депортирането им навътре в Русия.
- Прилагането на въздушен гнет по отношение на цивилен обекти и цивилното население.
- Нарочното заличаване на монументи на културата.
-Целенасоченото разрушение на колкото се може повече обекти от икономическата инфрастуктура на Украйна, целящо обричане на популацията на апетит и мраз.
Още по-интересни са тези събития и развития от историята на Третия райх, които наподобяват на точни повторения:
-Идеологията и пропагандата, гръмогласно реализирани от „ втория човек “ във вътрешния кръг и когато се наложи - авариен президент Дмитрий Медведев, чиито налудничави тезиси и застрашителен език мощно се родеят с риториката на лекар Гьобелс. Ролята на Медвежонок в пропагандната война главно се свежда до това да сипе люти закани към „ злия Запад “, който скоро ще си заплати, погубен с „ тотална “ Трета международна война.
-Възникването на частната войска „ Вагнер “ и премахването на водача й Евгений Пригожин сега, когато тя се оказва опасност за вожда и неговото обграждане и невероятната аналогия със ориста на щурмовите отряди на SA и ликвидирането на техния основател и лидер Ернст Рьом в „ нощта на дългите ножове “ през 1934.
- Отглеждането на правилен до гроб зависещ идеологически съдружник (Беларус) по сходство на оста Рим – Берлин и още един в Далечния Изток (вместо Япония – Северна Корея), плюс още един евентуален идеологически другар на азиатския континент - мечтан, само че с прекомерно несигурна степен на преданост (Китай).
При толкоз доста фрапантни съвпадения, напълно състоятелен е страхът на Владимирович от повтаряне и по отношение на неговата свещена персона на офицерския скрит план от 20 юли 1944 година А вероятността това да се случи още веднъж, на фона на затъващата в тресавището на самоунищожителна война страна, по никакъв начин не наподобява нереална.
Оставащите пред актуалния претендент за определяне на нов международен ред вероятностите са общо взето две:
Едната е, в случай че не сполучи, поради западната помощ и решителността на защитаващите се, да съкруши и завладее Украйна, както и идващите стратегически за империята си цели, спорът да продължи да мъжди в облика на безсмислена перманентна война, като описаната в „ 1984 “ сред двете останали международни супердържави Евразия и Океания.
Другата е фантазията на всеки изпитващ самоуважение Херострат: „ Мы на горе всем буржуям, мировой пожар раздуем! “ (Александър Блок, „ Дванадесетте “). Титла, от сорта на „ разрушител на светове “ безспорно звучи като най-висшата степен в пироманската ложа. В своето послание от 21 септември 2022 Путин е пределно явен: „ Ако териториалната целокупност на страната ни бъде застрашена, ние сигурно ще използваме всички средства, с които разполагаме, с цел да защитим Русия и нашия народ. Това не е блъф “.
Нека още веднъж да потърсим аналог с историята. Три дни преди нахлуването в Полша и оповестяване на войната, в отчета на посланика на Англия Невил Хендерсън до външния министър лорд Халифакс за диалога с Хитлер, извършен на 28 август 1939 в райх-канцеларията в Берлин, се споделя: „ Хитлер съобщи, че не блъфира и че в случай че някой счита, че той блъфира, прави огромна неточност “.
Такава повторена през днешния ден неточност може да се окаже съдбоносна за човешкия тип и за неговото оцеляване. Ако по време на Втората международна война, Германия, където по програмата работеха забележителни физици като Курт Дибнер, Вернер Хайзенберг, Ото Хан, Валтер Боте и Георг Дьопфел, бе съумяла да изпревари Опенхаймер и сътрудниците му от плана „ Манхатън “, фюрерът евентуално нямаше да се поколебае да трансформира своето „ оръжие на възмездието “ в атомна бомба и да го употребява. Въпросът в този момент е, по какъв начин и по кое време новият водач, в миг на обезсърчение, може да стигне до потребността и желанието да „ отбрани съществуването “ на владенията си с нуклеарни удари по съперника или по Запада като цяло. Особено след неотдавнашното привеждане на съветските балистични ракети в бойна подготвеност и неведнъж повтаряните изказвания за вероятната целенасоченост на използването на тактическо нуклеарно оръжие в спора.
Светът не се е изправял пред такава заплаха с такива измерения от 11-те „ дни на страха “ по време на Карибската рецесия сред на 16 и 28 октомври 1962 насам. Преди 61 години напрежението стигна до оповестяване в Съединени американски щати на степента DEFCON 2, последната преди действително експлоадиране на термоядрен спор. Тогава, кой знае по какъв начин, разсъдъкът надви, макар че в днешната обстановка, пък и постоянно, всяка погрешна информация, припряност, неточност или съдбовна стъпка, подхваната от някой маниак, могат да натиснат копчето за изключване на цивилизацията, каквато я познаваме. Дали би имало някой, хранещ задоволително мощно предпочитание да остане в историята като действително провокирал нейния край? Парадоксалната истина е, че такива несъмнено биха се намерили. Наскоро след съглашението сред Джон Кенеди и Никита Хрушчов, прекратило ракетната рецесията от 62-ра, в Куба Че Гевара декларира пред публицисти, че „ идеята на социалистическото избавление от експанзията на империализма в последна сметка си коства вероятните милиони жертви при една атомна война “.
Голямата подигравка е, че през днешния ден светът, сходно на юли 1914 и август 1939, сякаш играе „ съветска “ рулетка с сегашното и с бъдещето си. При това със същата жизнерадостна безгрижност. Безсилието на здравия разсъдък очевидно води до недоразвитост даже и на публичния инстикт за самозапазване. Историята познава доста случаи, само че в никакъв случай с подобен цялостен обсег на риск и заплаха. Ще чакаме със свито сърце да забележим и преживеем по какъв начин ще приключи всичко това. Дали в някоя бъдеща пулсация на време-пространството различен рационален живот, в случай че се появи подобен, би разкрил пуста планета в орбита към дребна звезда в един от ръкавите на галактиката със следи от самоунищожила се преди милиони години цивилизация? Или и този път ще успеем да се задържим на ръба на злополуката и бихме имали шанса да си прошепнем нещо сходно на последното изречение от историческия епос на Хенрик Сенкевич Quo Vadis: „... И така мина Нерон, както минава ураган, стихия, пожар, война или мор... “
И така, до идващия Херострат.
За оня от древността, за който споделя Херодот, всеки образован евентуално е чувал – мощно желаел да се прочуе, горкият, и да остане в историята, само че нямало с какво, та по тази причина запалил храма на Артемида в Ефес – едно от седемте чудеса на остарелия свят. И взел, че останал, макар че след неговата екзекуция името му било наказано на damnatio memorae – заличаване от обществената памет. Но историята сякаш има мазохистичната потребност да съхранява имената на злодеите.
Случки от подобен мащаб постоянно се трансформират във метафизичен притчи за същността на натурата человеческа. През 19-ти век поуката от фабулата е поетично преразказана от Ханс Кристиян Андерсен в една от неговите фамозни приказки, „ Най-невероятното “:
...Онзи, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската щерка. Мнозина се впуснали в надпреварата с какви ли не чудати хрумки. Накрая мъдреците отсъдили, че най-невероятното е основаният от един от претендентите слисващ, огромен часовник под стъклен капак, показващ 12 живи картини с фигури, можещи да приказват и да пеят. Но ненадейно се появил юнак с секира в ръце и с зов „ Аз ще извърша най-невероятното! “ натрошил на части чудната творба на изкуството. „ Това в действителност е най-невероятното! “ – отсъдили тогава мъдреците...
Името на претендента за Нов Херострат е към този момент също необятно известно: Путин, Владимир Владимирович. Той, тогавашният никому прочут офицер в резидентурата на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Дрезден, в тогавашната Германска демократична република, след това изтикан от странните приумиците на ориста до правоприемник на тогавашните генерални секретари и президенти на тогавашния Съюз на съветските социалистически републики. Посветен на своята идея-фикс - да стане и остане като Великия възстановител на могъществото на Вeликата Руска империя. Нещо като: Let’s make Russia great again too! А пък в случай че това не се окаже допустимо, с цел да може да се прочуе въпреки всичко, най-малко
да се опита да подпали храма на разсъдъка и да унищожи целия свят
чието битие „ няма да има смисъл без мощна Русия в него “ (цитат, Путин).
Коренът на постъпките на всеки Херострат в историята се оказва еднакъв – те постоянно са резултат от тежък, надълбоко загнезден комплекс за непълноценност, преобразуван в грандомания. Има един занимателен виц за съвета, даден от професор по изобразяване на незнаен, роден в Австро-Унгария юноша на име Адолф Хийдлер (преди да пооправи семейството си с по-мъжественото „ т “), след двата му несполучливи опита да бъде признат във Виенската художествена академия: „ От Вас господине, художник надали ще стане. Защо не се пробвате в политиката? “
Изворите на постоянно шумно прокламираната, мъчителна и нападателна „ национална горделивост “ на съветския (а в продължение на седем десетилетия съветския) човек също могат да бъдат ясно разчетени: Усещането за беднотия и осъзнаване на личната маловажност. Оттам и лютата национална ненавист към другия, другия – по-богатия, по-образования, по-знаещия и по-можещия, към съмнителните иностранци и родните им съдружници - буржуи и прочие „ предатели “. Разбира се, също и на най-високо държавническо равнище – с вековния напор към проливите, към топлите морета, с налудничавите фантазии за новия православен „ трети Рим “, именуем Москва, за самодържавна империя - хегемон на вси славяни и на каквото още може да се завладее в Европа и освен там, за международна гражданска война и прочия, и прочия. А и по какъв начин другояче? По едно време това беше едната шеста от земната твръд, призвана да сплоти пролетариите от целия свят, тъй като била, кой знае по какъв начин, тяхна татковина. Затова и руският слон постоянно беше най-големият слон, руското джудже – най-високото, а всички механически благини на новото време ги бяха измислили скромни съветски мужици, а не някакви си там братя Райт, Едисън или Маркони. Нито пък е толкоз необичайно, по какъв начин през 1961 година, след полета на Гагарин, на Червения площад носеха девиз с надписа „ Космос - наш! “, а в последно време си желаеха назад продадената преди 150 години на американците Аляска... Всъщност, нищо ново под слънцето: Пак от това време - 1866 година, датира по този начин известното в Русия четиристишие на Фьодор Тютчев:
" Умом — Россию не понять,
аршином общим не измерить:
У ней особенная стать —
в Россию можно только верить. "
Ами да, естествено – рационалните пояснения отсъстват, тъй като не са и нужни. Изтрити са от действителността и сменени от фанатичния жар и беззаветна религия на обладателите на неразбираемата съветска душа.
Така и с младия лейтенант, именуем Владимир Владимирович. Влязъл по лично предпочитание в редовете на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), през 80-те години, той се оказва на работа като сътрудник в тогавашната Германска демократична република. Демократична, тоест комунистическа и под руски надзор, но напълно не е като в „ необятна страна моя родная “ - там улиците са чисти и прозорците се мият всеки ден, а хората се усмихват един на различен и поздравяват непознати. Неестествено, някак, неправилно. А висшото оскърбление за него настава, когато три седмици след рухването на Берлинската стена, на 5 декември 1989 тълпата обсажда и се готви да щурмува централите на ЩАЗИ и Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Дрезден. Командващият офицер Владимирович съумява някак краткотрайно да отклони нападението, само че и звъни за помощ от близката руска военна база. Но оттова идва шокиращият отговор:
„ Без разпореждане от Москва не можем да сторим нищо. Москва мълчи “
Такова преживяване позитивно би трябвало да е било надълбоко травматично за всеки откърмен с призрака на комунизма и израсъл с вярата в „ могъщия Съветски съюз “. Тогава, в Дрезден, Владимирович несъмнено си е споделил: „ Ще направя по този начин, щото Москва в никакъв случай повече да не мълчи “. Но за какво ли всичко това припомня на събития от европейската история на 20-ти век и възхода на неосъществилия се художник, еволюирал в политик - хер Адолф и неговата национал-социалистическа немска работническа партия (NDSAP -абревиатура на нацистката партия), която изгрява и идва на власт с идеология, учредена върху страстите на победените и унижените. За всеки, който би желал да съпостави историческите събития, дейностите и риториката на днешна Русия, демонстрират поразително роднинство с тези в Третия райх. Злощастният за препоръките завършек на Студената война, загубата на източноевропейските спътници, унизената и разпарчатосана след Беловежките съглашения империя, обезверено очакваща появяването на новия си водач на народите, нов богатир, новия Иля Муромец, който да я върне в клуба на (най-) великите международни сили. Как? Формулата е изпитана: шовинизъм, национализъм, национализъм („ последното леговище на негодника “, изречено в Англия още през далечната 1775 година от популярния интелектуалец Самюел Джонсън), ксенофобия. И идеалната композиция от всичко това – фашизъм. Точно отговарящ на признака, носен от древноримските магистрати, безмилостните ликтори - фашиото, обвързвания вързоп пръчки със брадва по средата, концентриращ „ здравите сили “ в безмилостен пестник на класата или меч на справедливото отмъщение и заличаване на „ врага “. Затова и идеологът на възраждането на съветската мощност и интелектуален гуру на Владимирович е точно Дугин, Александър Гельевич, съосновател след разпада на Съюз на съветските социалистически републики на придвижването национал-болшевизъм и пазител на концепцията за мечтания поход против „ демократичния тоталитаризъм “ на злия Запад. Аналогиите с теоретика на национал-социализма Алфред Розенберг и с идеологическата рамка на неговите визии, събрани в неговата книга „ Митът на 20-ти век “ (1930 г.), са стряскащи – ксенофобия, агресия и ненавист към „ гнилия дегенерирал съвременен свят – Запада “. Както е еднакъв и техният корен – провалянето в Голямата война, пропадането на кайзеровия Втори райх, националното оскърбление във Версай, стремежът към отмъщение. След несполучливия опит за „ национална гражданска война “ с Мюнхенския пуч от ноември 1923 година, безспорно инспириран от „ Похода към Рим “ на досегашния социалист Бенито Мусолини предходната година, фюрерът изначало е съвсем „ демократ “ – реализира своята национал-социалистическа гражданска война в границите на конституцията на Ваймарската република. Неговите „ сплотяващи масите “ послания трансформират NDSAP в най-голямата партия в райхстага и тя печели парламентарните избори през 1933 година Развитието на събитията не оставят на президента - престарелият фелдмаршал декор Хинденбург, друга алтернатива, с изключение на с известно омерзение да назначи Хитлер за канцлер на Германия.
Но както всяка уважаваща се лисица, оказала се в курник, „ лидерът на немският народ “ работи бързо и дейно - на първо време смазва всяка легална съпротива, по-късно, оповестил началото на Третия райх, анулира клаузите на Версайския контракт, ремилитаризира Германия, завзема демилитаризирания ляв бряг на Рейн и региона Саар след референдум, приема Австрия „ назад в Райха “, причислява чешката Судетска област, тъй като е обитаема от германци, блъфира и на изток, и на запад, като завладява от ден на ден „ изконни немски земи “, а когато този способ се изчерпва, не се поколебава да „ продължи политиката си с други средства “ (Клаузевиц).
Храмът на разсъдъка на Западната цивилизация е запален за следващ път
Младият Владимирович бързо усвоява уроците на немските партайгеносен. Отначало той е уверен пост-съветски демократ, а след стажа в Комитет за Държавна сигурност (на СССР) и в престъпната по своята същина администрация на ленинградския кмет Анатолий Собчак, се издига до заместител в президентския щаб и началник на Федералната работа за сигурност. След въртележката от постоянно сменяни от Елцин глави на държавното управление, незабележимият чиновник изцяло ненадейно се разсънва министър-председател. А в процеса на оказалата се непригодна да се реформира в демократична страна някогашна евроазиатска империя, още по-изненадващо физически и прочувствено престарелият президент на пост-съветска Русия назначава Путин за собствен правоприемник. Дали и той го е направил с известно омерзение? Не знаем.
Но положителният имитатор също след интервал на демонстрирана доброжелателност към Запада до степен на подготвеност за съдействие с НАТО, до кокетничене с някакви подмятания за присъединение към алианса (!!!), бързо еволюира от полоитик до водач, трансформирал своята партия " Единна Русия " в преобладаващ в страната фактор, трансформирал конституцията ѝ по този начин, че да му обезпечи на процедура доживотно ръководство, премахнал действителните и евентуалните си съперници и след популярната си, изказана през 2005 година мантра, че „ разпадът на Съюз на съветските социалистически републики е най-голямата геополитическа злополука на века “, почнал своя персонален кампф (борба - б.а.) за назад завземане на частите от предходния руски райх. След Чечня и окупацията на Абхазия и Северна Осетия, анексирането на Крим е мъчителен аналог с аншлуса на Австрия, а паралелите на „ присъединението “ на източните рускоезични и окупираните украински области - съпоставими със ориста на Судетите, са повече от фрапантни. И още повече, самата инвазия в Украйна, определяна от агресора като „ изкуствена страна “, подготовката и задачите на която бяха изрично отричани са все събитията, сякаш идентично повтарящи тези от есента на 39-та година.
В своя дневник външният министър на Италия - зетът на Мусолини граф Галеацо Чано, на 11 август 1939 документира диалог край Залцбург година с сътрудника си по сан: „ Е, Рибентроп, в този момент какво желаете - Коридора и Данциг ли? “ Преди да отговори, райхсминистърът го фиксира със своя леден, железен взор: „ Вече не. Искаме войната! “
И той, основателят на „ хилядолетния райх “, си я получава. Войната, която трябваше да откри тоталитарната нацистка империя със „ международна столица “ Германия, за която Алберт Шпеер към този момент бе изготвил обстоен архитектурен макет. Резултатът от опита беше
разрухата на част от света и 60 милиона починали.
Постига я вербализирана като „ специфична военна интервенция “ и новият възстановител на Русия, в похода си да „ денацифицира и демилитаризира “ страните, неприемащи неговия нападателен великоруски шовинизъм.
Неспособността на днешните „ гнили западни демокрации “ да спрат новия рушител на света Адольф Владимирович, опитващ се да се намести в ботушите на своя прославен тевтонски предходник, патетично припомня на късната реакция на същите тези демокрации през 30-те години на ХХ век. Или може би не напълно – като се изключи някои съхранени тук-таме по света властнически режими или на хранещите носталгични усеща към социализъм от руски вид, целият цивилизован свят към този момент стартира да показва умерената си подготвеност да попречи на възраждането на призраците от предишното. Припомнянето на това минало от време на време може да помогне то да не се повтори в сегашното. В противоположен случай оставащата злокобна опция е на възродената робия като онази, ослепително разказана от Джордж Оруел в „ 1984 “: „ Който владее сегашното, той владее предишното, а който владее предишното, владее и бъдещето “. А режимът на Путин, трансформирал лъжата в своя политическа докрина, целеносечно изповядва таман този принцип. Опиянението от национализма и неговия синоним - нацизма, се е потвърдил във времето като същинския „ опиат за народа “, кадърен да го завлече в своята друга от разсъдъка действителност. Само по този начин може разумно да се изясни значително всеобщата поддръжка за ирационалните стратегии на вождове, търсещи „ възобновеното великолепие “ на една или друга идеология или нация. Идеален спомагателен катализатор се оказва формулата за „ обкръжената от врагове страна “, целящи нейното заличаване. По-рано това беше капитализмът, тръгнал на кръстоносен поход да задуши руската власт, по-късно ненавистния на Съюз на съветските социалистически републики империализъм, сегашният зложелател на Велика Русия е „ обединеният Запад “. Удобно пояснение.
Но дано отново да се върнем на тематиката за поуките на историята, които в тази ситуация се трансформират в аналози, чието отминаване само би докарало нови беди. Любопитна е вековната съветска фиксация към всичко немско, почнала след отварянето на Московия към Европа с Петър I. В скоби, само че неслучайно може би, в жилите на съветските монарси от Екатерина Велика нататък към този момент не тече нито капка съветска кръв. Въпреки водените с Прусия и с двата Райха войни, любовта (често несподелена) към немския брат в никакъв случай не се е губила. Така както демонстрират обстоятелствата, изключително във връзка с теорията и практиката на национал-социалистическия опит. Заради общия социалистически и националистически корен, идеологическият зложелател – немският „ фашизъм “ (колкото и исторически да е неточна сходна формулировка), се оказва огледален облик на надалеч по-бруталния си аналог – комунизма. През недългия интервал на дружба сред двата режима, сред пакта Рибентроп-Молотов и 22 юни 1941 година, вождовете на двата краткотрайно съюзени еднопартийни мастодонта, до момента в който се дебнат един различен, си разменят куп любезности. Страниците на „ Правда “ от това време свидетелстват:
" Правда " №353, 23 декабря 1939 года
Господину Иосифу Сталину. Москва.
Ко дню Вашего шестидесятилетия прошу Вас принять мои самые искренние поздравления. С этим я связываю свои наилучшие пожелания, желаю доброго здоровья Вам персонално, а также счастливого будущего народам дружественного Советского Союза.
Адольф Гитлер.
Господину Иосифу Сталину. Москва.
Памятуя об исторических часах в Кремле, положивших начало решающему повороту в отношениях сред обоими великими народами и тем самым создавших основу для длительной дружбы сред ними, прошу Вас принять ко дню Вашего шестидесятилетия мои самые теплые поздравления.
Иоахим фон-Риббентроп.
Министр иностранных дел.
" Правда " №355, 25 декабря 1939 года
ГЛАВЕ ГЕРМАНСКОГО ГОСУДАРСТВАГОСПОДИНУ АДОЛЬФУ ГИТЛЕРУ
Берлин
Прошу Вас принять мою признательность за поздравления и благодарность за Ваши добрые пожелания в отношении народов Советского Союза.
И. Сталин
ГОСПОДИНУ ИОАХИМУ ФОН РИББЕНТРОПУ
Берлин
Благодарю Вас, господин министр, за поздравления. Дружба народов Германии и Советского Союза, скрепленная кровью, имеет все учредения быть длительной и прочной.
И. Сталин
„ Скрепената с кръв “ дружба несъмнено е взаимното нахлуване и делене на Полша съгласно тайния протокол на пакта, а кръвта на 22-те хиляди избити от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) в горите край Катин и другаде пленени полски офицери и цивилни, я сродява в допълнение. Демонстрациите на взаимна обич раждат и образци на комично-абсурдистки хералдически самодейности като петолъчката със сърпа и чука и свастиката в „ арката на успеха “ от взаимния церемониал на частите на Вермахта и Червената войска, извършен в Брест на 22 септември 1939 с военачалник Гудериан и комбриг Кривошеин на трибуната.
Несъмнено братя по оръжие.
За войната на Владимирович, обаче, са показателни редицата нарочни или (не)случайни съвпадения с образците за подражателство. Някои от тях:
- Представянето като причина за нашествието „ дискриминация и геноцид “ по отношение на съветското малцинство в Донбас и други елементи на Украйна.
-Опитът да се повтори блицкриг-тактиката на Вермахта, приключила злополучно с провалените танкови настъпления към Киев и Харков.
- Отвличането на възрастни и на деца от краткотрайно окупираните територии и депортирането им навътре в Русия.
- Прилагането на въздушен гнет по отношение на цивилен обекти и цивилното население.
- Нарочното заличаване на монументи на културата.
-Целенасоченото разрушение на колкото се може повече обекти от икономическата инфрастуктура на Украйна, целящо обричане на популацията на апетит и мраз.
Още по-интересни са тези събития и развития от историята на Третия райх, които наподобяват на точни повторения:
-Идеологията и пропагандата, гръмогласно реализирани от „ втория човек “ във вътрешния кръг и когато се наложи - авариен президент Дмитрий Медведев, чиито налудничави тезиси и застрашителен език мощно се родеят с риториката на лекар Гьобелс. Ролята на Медвежонок в пропагандната война главно се свежда до това да сипе люти закани към „ злия Запад “, който скоро ще си заплати, погубен с „ тотална “ Трета международна война.
-Възникването на частната войска „ Вагнер “ и премахването на водача й Евгений Пригожин сега, когато тя се оказва опасност за вожда и неговото обграждане и невероятната аналогия със ориста на щурмовите отряди на SA и ликвидирането на техния основател и лидер Ернст Рьом в „ нощта на дългите ножове “ през 1934.
- Отглеждането на правилен до гроб зависещ идеологически съдружник (Беларус) по сходство на оста Рим – Берлин и още един в Далечния Изток (вместо Япония – Северна Корея), плюс още един евентуален идеологически другар на азиатския континент - мечтан, само че с прекомерно несигурна степен на преданост (Китай).
При толкоз доста фрапантни съвпадения, напълно състоятелен е страхът на Владимирович от повтаряне и по отношение на неговата свещена персона на офицерския скрит план от 20 юли 1944 година А вероятността това да се случи още веднъж, на фона на затъващата в тресавището на самоунищожителна война страна, по никакъв начин не наподобява нереална.
Оставащите пред актуалния претендент за определяне на нов международен ред вероятностите са общо взето две:
Едната е, в случай че не сполучи, поради западната помощ и решителността на защитаващите се, да съкруши и завладее Украйна, както и идващите стратегически за империята си цели, спорът да продължи да мъжди в облика на безсмислена перманентна война, като описаната в „ 1984 “ сред двете останали международни супердържави Евразия и Океания.
Другата е фантазията на всеки изпитващ самоуважение Херострат: „ Мы на горе всем буржуям, мировой пожар раздуем! “ (Александър Блок, „ Дванадесетте “). Титла, от сорта на „ разрушител на светове “ безспорно звучи като най-висшата степен в пироманската ложа. В своето послание от 21 септември 2022 Путин е пределно явен: „ Ако териториалната целокупност на страната ни бъде застрашена, ние сигурно ще използваме всички средства, с които разполагаме, с цел да защитим Русия и нашия народ. Това не е блъф “.
Нека още веднъж да потърсим аналог с историята. Три дни преди нахлуването в Полша и оповестяване на войната, в отчета на посланика на Англия Невил Хендерсън до външния министър лорд Халифакс за диалога с Хитлер, извършен на 28 август 1939 в райх-канцеларията в Берлин, се споделя: „ Хитлер съобщи, че не блъфира и че в случай че някой счита, че той блъфира, прави огромна неточност “.
Такава повторена през днешния ден неточност може да се окаже съдбоносна за човешкия тип и за неговото оцеляване. Ако по време на Втората международна война, Германия, където по програмата работеха забележителни физици като Курт Дибнер, Вернер Хайзенберг, Ото Хан, Валтер Боте и Георг Дьопфел, бе съумяла да изпревари Опенхаймер и сътрудниците му от плана „ Манхатън “, фюрерът евентуално нямаше да се поколебае да трансформира своето „ оръжие на възмездието “ в атомна бомба и да го употребява. Въпросът в този момент е, по какъв начин и по кое време новият водач, в миг на обезсърчение, може да стигне до потребността и желанието да „ отбрани съществуването “ на владенията си с нуклеарни удари по съперника или по Запада като цяло. Особено след неотдавнашното привеждане на съветските балистични ракети в бойна подготвеност и неведнъж повтаряните изказвания за вероятната целенасоченост на използването на тактическо нуклеарно оръжие в спора.
Светът не се е изправял пред такава заплаха с такива измерения от 11-те „ дни на страха “ по време на Карибската рецесия сред на 16 и 28 октомври 1962 насам. Преди 61 години напрежението стигна до оповестяване в Съединени американски щати на степента DEFCON 2, последната преди действително експлоадиране на термоядрен спор. Тогава, кой знае по какъв начин, разсъдъкът надви, макар че в днешната обстановка, пък и постоянно, всяка погрешна информация, припряност, неточност или съдбовна стъпка, подхваната от някой маниак, могат да натиснат копчето за изключване на цивилизацията, каквато я познаваме. Дали би имало някой, хранещ задоволително мощно предпочитание да остане в историята като действително провокирал нейния край? Парадоксалната истина е, че такива несъмнено биха се намерили. Наскоро след съглашението сред Джон Кенеди и Никита Хрушчов, прекратило ракетната рецесията от 62-ра, в Куба Че Гевара декларира пред публицисти, че „ идеята на социалистическото избавление от експанзията на империализма в последна сметка си коства вероятните милиони жертви при една атомна война “.
Голямата подигравка е, че през днешния ден светът, сходно на юли 1914 и август 1939, сякаш играе „ съветска “ рулетка с сегашното и с бъдещето си. При това със същата жизнерадостна безгрижност. Безсилието на здравия разсъдък очевидно води до недоразвитост даже и на публичния инстикт за самозапазване. Историята познава доста случаи, само че в никакъв случай с подобен цялостен обсег на риск и заплаха. Ще чакаме със свито сърце да забележим и преживеем по какъв начин ще приключи всичко това. Дали в някоя бъдеща пулсация на време-пространството различен рационален живот, в случай че се появи подобен, би разкрил пуста планета в орбита към дребна звезда в един от ръкавите на галактиката със следи от самоунищожила се преди милиони години цивилизация? Или и този път ще успеем да се задържим на ръба на злополуката и бихме имали шанса да си прошепнем нещо сходно на последното изречение от историческия епос на Хенрик Сенкевич Quo Vadis: „... И така мина Нерон, както минава ураган, стихия, пожар, война или мор... “
И така, до идващия Херострат.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ