Горби и Аз
Филип Зидаров
В Москва преди няколко дни от този свят си отиде един доста прочут в предишното човек с тъжни очи и подпухнало лице. Болен, измъчен, уединен и позабравен. Почитан и възхваляван отвън страната си, само че най-много обругаван или осмиван в самата Русия. Както и в част от тогавашните руски спътници. Преди три и половина десетилетия той беше един от двамата най-могъщи мъже на планетата. Но вместо да се срещне с вечността в кроткия захлас на мемоари и достолепие, той се раздели с живота, малтретиран от подозрения и умерена амнезия. Sic transit Gloria muni. Естествено, аз в никакъв случай не съм се срещал с него лице в лице, даже от разстояние не съм го виждал, с изключение на по медиите, само че надали бих могъл да изразя задоволително надълбоко, какъв брой доста му дължа. Пък и единствено аз ли?
Събитията, причиняващи великите публични исблъсъци, по предписание постоянно се възприемат персонално, персонализирано, в директна връзка със ориста на обособения човек. Това не е годно само за крайните религиозни и партийни фанатици, възпитани да разсъждават и работят „ публично “, в полза на класата, нацията или нещо друго от този вид. Разбира се, че имам поради комунистите, тъй като макар техния нападателно прокламиран атеизъм, техните канони са нищо по-различно от една радикална, нетолерантна, огледална на християнството вяра със своите Стар (Капиталът) и Нов завет (Комунистическия манифест), Бог-отец и Създател (Маркс), Месия и Спасител (Ленин), със своите пророци, светци-воини, мъченици, църковни събори (партийните конгреси), катедрали и гробници (партийни домове и мавзолеи) и прочие сходства.
За какво ли би трябвало да сме признателни на Михаил Сергеевич?
Дали тъй като за мнозина Горбачов беше обликът на „ положителния болшевик “, въпреки още по-многобройни да са последователи на тезата, че положителният болшевик може да бъде единствено починалият подобен? Или по-вероятната причина е, че неговият напредък направи по този начин, щото „ колелото на историята “, въпреки и постепенно, да продължи да се върти, вместо да спре, както беше пророкувано да се случи „ след окончателната победа на комунизма “?
Моето потомство, родено след „ девето-септемврийската победа “ и малко след гибелта на „ бащата на цялото прогресивно човечество “, израсло измежду строители на социалистическото общество, на фона на първия (съветски) човек в космоса, карибската рецесия, на перфидната хрушчовската „ оттепель “ и последвалия брежневски „ застой “ с безмълвна реабилитация на сталинизма. Желязната завеса изглеждаше по-здрава, непреодолима и дълговечна от Великата китайска стена. Бяхме приели това събитие за неизменима даденост. Само от време на време баба ми безшумно ще си измърмори под носа: “Абе да вземе да се обърне, че ще видят тогаз... “, само че това си звучеше като ненаучна фантастика. Имаше единствено тук и отвъд, имаше едните, намерили шанса, смелостта или желанието да емигрират на запад и другите, ние сиреч, останали по една или друга причина, случайност или орис в „ парадайса на пролетарията “, само че въпреки всичко с аварийния вид на вероятния или евентуалния, в бъдеще,
„ път към свободата “
То се знае, почитатели бяхме на западната музика, Бийтълс, Ролинг стоунс, Лед Зепелин и фестивала в Уудсток, образовахме се с творбите на международната просвета, само че също по този начин четяхме скрито или очевидно Булгаков, „ Доктор Живаго “, Василий Гросман, Солженицин и Оруел, гледахме Тарковски, Михалков и „ Гара за двама “, слушахме Окуджава, Висоцки и „ Машина времени “, само че без особени илюзии за вероятностите на нашата лична действителност.
Годината 1984 беше трагично сходна на „ 1984 “. Мълчиш, пазиш се, внимаваш, съобразяваш се. Само дето генералните секретари на Комунистическа партия на Съветския съюз нещо бяха почнали много постоянно да мрат... И внезапно, се случва нещо непредвидено и необикновено: отпред на Политбюро – нов и млад, привлекателен, диалогичен, учтив и положителен 54-годишен водач, харесван и на изток, и на запад, придружаван от елегантно изглеждащата, добре облечена и високообразованата си, съгласно руските стандарти (с докторат по социология) брачна половинка... За разлика и в случай че човек е решил да почине от смях може да огледа още веднъж фотоси от срещата на върха във Виена през 1961 с Нина Хрушчова до Жаклин Кенеди; а пък дамата на Брежнев несъмнено нямаше никакво медийно наличие – споделят, че изобщо не е била за проявление... Излезе тогава един анекдот: за какво бузите на Горби постоянно са румени? Защото където и да се появял, го пощипвали – „ Ой, какой ты молоденький! “. Наистина, поразителен дисонанс от мрачните, кисели мутри на сенилната „ остаряла партийна армия “ от рода Суслов и Громико или челюстите на злокобните главорези на Йосиф Висарионович – Берия, Ворошилов, Каганович или пък шутовски комичните Маленков, Булганин и Никита Сергеевич, който ще блъска с обувката си по банките в Организация на обединените нации или ще плаши международния империализъм като се цепи (не мога да намеря по-близък еквивалент на съветския глагол „ орать “) от трибуната: „ Ще ви погребем!... “
Но не фасадната страна на смяната бе значителното. Онова, което последва съвсем незабавно след възшествието на „ младежа “, беше горбачовската публичност,
преустановяването на цензурата, възобновяване на свободата на словото, мисълта, творчеството,
повече ненаказваната опция да бъде подложена на критика и нападана даже руската власт и всесилната Партия... Първо в Съюз на съветските социалистически републики, бързо последвано, само че с друга скорост в „ националните демокрации “. В Полша към този момент си имаха „ Солидарност “, Чехословакия - „ Харта 77 “, унгарците („ най-приветливата колиба в социалистическия лагер “) бяха на ръба да прескочат браздата, само че не по този начин в Германска демократична република, Румъния и България. Тук „ Огоньок “ минаваше за подривна литература, а руската телевизия се гледаше по този начин, както преди се слушаше „ Свободна Европа “. Спомням си ентусиазма и очакванията за нещо по-различно и по-вълнуващо и в средите на Ателието на младия художник в СБХ. И по какъв начин един тогавашен основен секретар на съюза, именуем Куртев, на среща с представители на ателието ни съобщи със заплашителен глас: „ Само не си въобразявайте, че тук ще ви позволим да си играете на публичност! “ Даа... Но опасността някак не сполучи, духът към този момент беше излязъл от бутилката. По екраните излезе „ Покаяние “, излезе „ Асса “, където Виктор Цой пееше „ Ждем перемен “... Промените неудържимо се стоварваха. Във вътрешно-официален проект те носеха тайнствено звучащия термин перестройка, а това бе и втората половина от свещената мантра на ранния горбачовски интервал: „ гласност-перестройка “ – фокусът, който сякаш трябваше да реши всички проблеми на все по-закърняващото соц-общество. Макар и от ден на ден явно личеше, че годините му са преброени. Което, несъмнено, роди нов анекдот: открит бил нов детайл от Менделеевата таблица – социализмий, с интервал на цялостен разпад 70 години. Въпреки че другарят Живков, малко преди да сътвори популярната си мъдрост за снишаването до момента в който отмине бурята, нееднократно беше заявявал: „ Ами че ние нашата перестройка сме си я създали още на Априлския пленум, ха-ха-ха! “. Полъх от ветровете на смяната доближаваше и до нашите креативен среди – прословутият Указ 56, с помощта на който у нас даже частни художествени галерии можеше да има. Какво благополучие, приятели!
Истинските, действително екзистенциалните промени, обаче, стъпките, отдалечили света от самоунищожението, провокирано от овластени олигофрени или на компютърна неточност, настъпваха на напълно друго равнище и в друга география. Онова, което можеше да се случи във всеки даден миг с планетата, т.е. нейното добре квалифицирано ритуално самоубийство, обезпечено то 60 000 складирани нуклеарни глави, светът видя в целия му смут през 1983 на телевизионните екрани във кино лентата „ The Day After “. Визуализираното харакири на една цивилизация. Но немислимото въпреки всичко се случи единствено две години по-късно с Женевската декларация от
срещата сред Горбачов и Рейгън,
постулираща, че в случай че избухне нуклеарна война, спечелили в нея няма да има, по тази причина тя в никакъв случай не трябва да се случва. Невероятното продължи да се случва и на срещите в Рейкявик и най-после с подписания във Вашингтон с контракт, елиминиращ цялостен клас от нуклеарните арсенали на двете суперсили. Студената война като че ли свършваше и сякаш започваше някаква необикновена нова ера на здравия разсъдък. И най-после, звездният час на геополитически промени на десетилетието, настъпили с Аnnus mirabilis 1989, годината на чудесата. Тя бе и апогеят на Михаил Горбачов като руски водач от нов вид, изтеглил войските си от Афганистан и прекратил безумната, водена цяло десетилетие там война, отказал се от доктрината Брежнев, наложила правилото на стеснен суверенитет на страните от „ соцлагера “ и разпуснал Варшавския контракт. Всяка една от тези стъпки поотделно заслужаваше Нобеловата премия за мир, с която той след това и бе почетен. И най-съдбовната стъпка: когато комунистическите режими в Източния блок започнаха да падат с резултата на като домино, Горбачов съобщи, че
народите сами ще дефинират своята политическа система и бъдеще
С тези няколко думи на процедура бе ликвидирано следвоенното разделяне на Европа, чърчиловото листче с процентите и бе раздрана желязната завеса. По създание това постави и завършек на Студената война в няколко стъпки. През януари 1989 Имре Пожгай, член на политбюро на унгарската комунистическа партия, направи публично заявление, че събитията от 1956 година не са били „ контрареволюция “, а „ национално въстание “. След това унгарците отстраниха телените заграждения по границата с Австрия и дадоха на хиляди източногерманци опция да изоставен „ социалистическия парадайс “.
Краят на стопански и духовно банкрутиралата псевдо-държава Германска демократична република най-красноречиво илюстрира разпада на комунистическите режими, наложени с щиковете на Червената войска. След като живущите там германци схванаха, че обещаните свободните избори в страната на служащите и селяните са фантазия, милиони от тях избраха да гласоподават с краката си – единствено до 13 август 1961 година 3.5 милиона се бяха трансферирали във Федералната република. На тази дата, макар направената малко по-рано обществена декларация на Валтер Улбрихт: „ Никой няма желание на издига стена “, достъпът до Западен Берлин бе блокиран през нощта от въоръжените отряди на „ националната милиция “, почнали построяването на 155-километровата „ стена на срама “, която ще раздели фамилии, ще разбие ориси и ще погуби живота на стотици, пробвали се я преминат незаконно. Стената, колкото и злокобна, си остана само ослепителен облик на безсилието на един режим, а разделянето на Германия се трансформира в
символ на вододела сред независимост и несвобода,
наложен от човеконенавистната теория на съветския комунизъм. Освен това, насилието отключи силата на солидарността в опълчването злото. Когато от 24 юни 1948 до 12 май 1949 Сталин изолира всички сухоземни връзки на Западен Берлин с убедеността, че блокадата ще задуши града и ще го принуди да капитулира, западните страни реализираха въздушен мост, обезпечил берлинчани със средства за прехранване, отопление и с нужните първични материали за действие на градската инфраструктура - 2,334,374 тона с 278,228 полета (с над 1500 кацания на ден и на цената на гибелта при произшествия на 101 американски и английски летци и наземен персонал). Затова и по времето на втората берлинска рецесия през 1961 Джон Ф. Кенеди произнася пред 120 000-те жители, събрали се да го чуят към кметството на квартала Шьонеберг паметните слова: „...Днес, в свободния свят най-гордо звучи декларацията „ берличанин съм! “... Всички свободни хора в света, без значение от местожителството им, са жители на Берлин и по тази причина аз, тъй като съм свободен човек, мога с горделивост да заявя: „ Ich bin ein Berliner! “ Двадесет и шест години по-късно, на 12 юни 1987, различен американски президент, Роналд Рейгън, в речта си, произнесена до самата стена при Бранденбургската врата, насочва следното предизвикателство: „... Г-н общоприет секретар, в случай че се стремите към мир, в случай че желаете разцвет за Съветския съюз и за Източна Европа, в случай че желаете либерализация, елате тук при тази врата. Г-н Горбачов, разрушете тази стена! (Mr. Gorbachev, tear down this wall!) “. На самият Михаил Сергеевич не се наложи да го направи персонално. Или може би въпреки всичко?
Трагикомичната кончина на немскоезичния комунистически режим и на самата Германска демократична република се разигра като театър на фона на грандиозното честване на 40-тата годишнина на „ демократичната република “, с паради на страховита военна мощност и обети за „ непоклатимостта на социализма в родината на Маркс и Енгелс “. Естествено, при височайшото наличие на Горбачов, като началник на Комунистическа партия на Съветския съюз, макар мъчно прикриваната неприязън сред него и локалният партиен началник Ерих Хонекер. Съвсем не както взаимната обич по времето на благия Леонид Илич, монументално документирано с известния софт-порн кадър със пролетарска пламенност уста в уста. При посрещането на високия посетител през октомври домакинът опита нещо сходно, признато със мъчно скрито омерзение. А на тържествената проведена спонтанност, приветстваща „ социалистически избор “ и застаналите един до различен на трибуната държавни и партийни водачи, (източно)берлинчани френетично скандират: „ Горби, Горби, Горби! “ Заслужава си да се погледнат фрагментите с изражението на геносе Хонекер в този миг. Горбачов дискретно се навежда към ухото на Яковлев: „ Този тук е завършил “. Само месец по-късно стартират стохилядните демонстрации срещу властта в Лайпциг, Берлин и на десетки други места. Ерих моли „ огромния брат “ братска военна помощ, желае позволение да използва мощ за отбрана на социализма. Но огромният брат отхвърля. След къса мъка режимът пада. Пада и Берлинската стена.
Finita la comedia
В останалите „ приятелски страни “ разновидностите на края се различаваха, само че резултатът постоянно бе почти един е същ. През лятото в Полша се организираха свободни избори, извоювани със смазваща разлика от „ Солидарност “, а Тадеуш Мазовьецки сформира първото от 45 години некомунистическо държавно управление в източна Европа. В Чехословакия есента докара Вацлав Хавел и „ кадифената гражданска война “, в България самата Българска комунистическа партия си смъкна Тато, само че не съумя да опази властта си; а кървавите декемврийски събития в Румъния написаха епилога в хрониката на раздялата на „ националните демокрации “ с комунистическите си режими. Започваше еуфорията на малко траялия интервал на „ времето е наше “, на очакванията и упованията. Васко Кръпката пееше: „ Комунизмът си отива – спете умерено деца! “ Дали?
За злощастие, човечеството е прекомерно неприятен възпитаник по история и рядко съумява да се поучи от нейните уроци. Повторението само че грешките са резултат от хроничната и евентуално нелечимата историческа деменция на масите и на комплекса към аурата на подправени „ мощни водачи “. Няма по-обезсърчаващи образци за горното от разказите за разстрелваните по волята на изверга Джугашвили, умиращи с вика „ Да живее Сталин! “ на уста. Роналд Рейгън, някогашният вторичен, сполучливо артист еволюирал в политик, определен за губернатор на Калифорния и за 40-ти президент на Съединените щати, който след десетилетията на отстъпчива колебливост на Запада се опълчи на „ злата империя “ и я докара до икономическата невъзможност, направила допустимо издигането на Горбачов, е създател на следния откъс: „ Понякога една единствена демонстрация на храброст от страна на обособения човек може да промени света “. Положително не е имал поради себе си, само че съм уверен, че написвайки горното, е имал поради Горбачов. Или най-малко думите му прилягат на Горби най-добре. Смелостта на неговите дейности в действителност промени света, само че на него самия не донесе нито задоволство, нито самопризнание. А и наличието му на върха не бе задълго и приключи злополучно. Освен света, той промени и личната си страна, само че не в посоката в която си бе представял. Гласността направи съветския човек свободен, само че исторически в никакъв случай той не е успявал да действа в система, друга от тиранична автокрация. Предишният опит с многопартийна народна власт в Русия докара революции и революция. Аналогично бе развиването в Съюз на съветските социалистически републики с гласността през 1988-91 и по-късно. Заслужава да се напомнят думите на един от уредниците на бялото придвижване и на битката срещу болшевизма, военачалник Каледин, изречени малко преди самоубийството му през 1918: „ От болтовни Россия погибла! “ Перестройката, с изключение на говорилня, се оказа цялостна злополука, както в стопански проект, по този начин и като политическа действителност. Мечтата на Михаил Сергеевич за „ социализъм с човешко лице “ наподобява се препъна във физиономичните дадености на руския човек. Пък и самият той не беше Дубчек. Призивът на Елцин (по това време глава на Върховния съвет на РСФСР) от 6 август 1990 към частите на империята да си вземат „ толкоз суверенитет, какъв брой им се желае “ изигра грозна смешка на системата, тъй като беше свестен безусловно. А концепциите на Горбачов за реформирането на Съюза се свеждаха до преустройството му в нещо на конфедерация на „ суверенни “ и ненапълно социалистически републики, само че с обща защита и външна политика. С други думи – дървено желязо. Двусмислеността във вътрешната политика на Горбачов последователно съумява да подрие поддръжката към него, изключително след публикуването през 1988 на сталинистката публикация на до тогава изцяло незнайната Нина Андреева „ Не могу поступаться приниципами “ във вестник „ Советская Россия “, издигната след това като манифест на антиперестройчиците. Вероятно с цел да им угоди, при започване на 1991 Горбачов изпраща войски в обявилите самостоятелност Литва, Латвия и Грузия, вследствие на което е пролята кръвта на десетки цивилни жертви. В атмосферата на непримиримия спор сред комунисти и демократи,
изгрява звездата на Борис Елцин,
трансформирал се в знаме на вторите и в съперник на забавящия промените Горбачов. Кулминация на рецесията настава с преврата от 19 август 1991 (за да не се допусне подписването на новия Съюзен контракт, планувано за 20-ти), осъществен от консерваторите от по този начин нареченото ГКЧП (абревиатура на Държавен комитет по изключителното състояние “), оказали се множеството членове на най-близкия властови кръг – вицепрезидентът Янаев, ръководителя на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) Крючков, премиер-министърът Павлов, министърът на вътрешните работи Пуго, този на защитата Язов... Светът изтръпна, тъй като приличаше на края горбачовския опит и начало на реболшевизация и обновяване на Студената война, с нова опасност за нуклеарен апокалипсис.
Неведоми са връзките сред предишните и бъдещите международни събитията с прозренията на литературата. През лятото на 1988 година в Съедините щати излиза романът на руския писател-емигрант Эдуард Тополь „ Завтра в Росии “, сътворен в жанра на алтернативно-исторически трилър, който в необикновено близки аналогии разказва свалянето на Горбачов от власт (в текста – Горячев). Дори дата на преврата е посочена като 20 август 1991, събота (в реалност същинската дата 19-ти, е събота!). На български романът е отпечатан през септември 1990 под името „ Русия на следващия ден – последните дни на Горбачов “, издание на сп. „ Факел “ (бр. 5, незабавно по-късно и като независима книга). За сведение, в Русия тя се появява едвам през май 1991 като полупиратско издание на университета в Махачкала. Фабулата на творбата по-нататък разказва експлоадирането на революция в Съюз на съветските социалистически републики и приключва с цялостното заличаване на съветския комунизъм. В действителния свят, обаче, всички помним развилата онлайн от телевизионните екрани драма на трите дни на преврата, провалил се с помощта на непоколебимостта на Борис Елцин и на хилядите московчани, издигнали барикади към „ Белия дом “. Горбачов се завръща триумфално от насилствената си изолираност в кримската резиденция Форос, само че властта му към този момент дефинитивно се е изплъзнала към Елцин в качеството си на президент на „ самостоятелна “ Русия. Два дни по-късно той, макар безсилните митинги като президент на Съюз на съветските социалистически републики, разпуска Комунистическа партия на Съветския съюз и не разрешава активността й. А на 8 декември 1991 в белоруската Беловежка гора Елцин подписва с водачите на Украйна и на Беларус Кравчук и Шушкевич съглашението, прекратило съществуването на Съюз на съветските социалистически републики.
Finita la imperia
Днес всичко това е далечна история, епизод от интервал, почнал със пристрастености и очаквания и последователно изтлял дружно гибелта на упованията и края на илюзиите, че Русия в миналото може да стане естествена страна. Годините на Борис Николаевич минаха в алкохолен декаданс, произход и напредък на олигарсите и се преобразуваха в нова ера – тази на неговата последна креатура – фрагментът на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) Владимир Владимирович Путин. А оня, от който стартира всичко, Михаил Горбачов, през днешния ден е презреният изменник на социализма, кукла Барби на Запада и сътрудник на Централно разузнавателно управление на САЩ, провокирал разпада на „ великата страна Съюз на съветските социалистически републики “, което съставлявало „ най-голямата геополитическа злополука на 20-ти век “ (цитат, Путин, 25.4.2005). Тази оценка се споделя и от тези елементи от българското общество и народ, напълно не изпитващи стеснение да се назовават русофили. А за други той е слабият водач, проваленият политик.
Въпреки историческата логичност, виновна за хода и посоката на обществените процеси, доста от случилите или неслучили се съдбовни събития са, сякаш, въпрос на случайност. Макар и светът, в който живеем, да е последица от „ инцидентното “ издигане на Михаил Горбачов на руското държавно кормило през 1985. Но има и различна версия на друга действителност, до болежка действително допустима. Как би изглеждала? Мрачният свят на оруеловата 84-та или кафкианската дистопия от кино лентата на Тери Гилиъм „ Бразилия “. А има и друго: методът, с който с голяма възможност можеха да се разиграят събитията от 1989 година в случай че тогава в Кремъл седеше ортодоксален „ здрав кадър “. Щеше ли да падне Берлинската стена? Щеше ли да има обединяване на Германия? Щеше ли да има самостоятелни Литва, Латвия, Естония, Грузия, Армения? Щяха ли да случат „ нежните революции “ помели сателитните режими в Източна Европа? Щяхме ли да пътуваме свободно, щеше ли да има сегашният обсег на Европейския съюз или на НАТО? Въпросите са извънредно доста, от отговорът постоянно е еднакъв:
НЕ. Защото щяха да стрелят
Щяха да убиват, да мачкат с танкове и обсипват с патрони, да малтретират и затварят в концлагери или лудници враговете на социализма, по комунистически, както по време на Берлинското въстание през 1953, на Унгарската гражданска война през 1956, Пражката пролет през 1968, при събитията в Полша през 1980. У нас мнозина още помнят чернеещото на покрива на Софийския университет картечно гнездо с амбразури, обърнати към площадите към Народната заседание и Александър Невски. На огромната проява на 14 декември 1989 срещу член 1 от конституцията на Народна република България можеха освен „ танковете да дойдат “. Бях там и помня камионите със спуснати чергила, спрени в директните към ул. Цар Шишман. Един публицист разказваше по-късно, че вътре имало бойци с автомати на коленете. Попитал един от тях за какво са ги изпратили. Отговорил: „ Казаха ни, че са се събрали фашисти да смъкват властта... “ Останалото е безмълвие.
Тъкмо по тази причина, Горби, индивидът с тайнственото леке на челото и богатства усмивка зад правоъгълните очила, оня, поради който всичко това не съумя да се случи, е моят доверчив драматичен воин, моят избавител от мрачните окови на страха. Той искаше да избави Съюз на съветските социалистически републики и социализма, само че без да го желае провокира техния край, тъй като поставяше морала пред идеологията. Изчезна като пушек, като неприятен сън „ злата империя “, а най-вълнуващият претърпян от мен миг от интервала на чудесата сцената на телевизионния екран със смъкването на аленото знаме от пилона на Кремъл и издигането на трибагреника. Днес, три десетилетия по-късно, светът е изправен пред нови рискове, пред новите провокации и войни поради лелеяната фантазия на дребния деспот Вова да възвърне империята в облика Великата Русь. Може би в нашата циклична реалност още веднъж стартира противоборство сред тирания и народна власт? Кой знае. Но в памет на оня, който преди време промени нашия света и ни избави от най-злите сили, извънредно доста бих желал някъде из степта да има, както е разказано във фикцията на Тополь „ Русия на следващия ден “, една възпоменателна колона с надпис:
НА МИХАИЛ ГОРБАЧОВ
ПОСЛЕДНИЯТ КОМУНИСТ, УНИЩОЖИЛ КОМУНИЗМА
ОТ БЛАГОДАРНОТО ЧОВЕЧЕСТВО
Това, уви, се случва в някоя друга, по-благосклонна действителност. Но в нашата поради Горбачов най-малко видяхме, по какъв начин комунизмът може да бъде побеждаван и се научихме повече да не се боим от бродещите му призраци.
В Москва преди няколко дни от този свят си отиде един доста прочут в предишното човек с тъжни очи и подпухнало лице. Болен, измъчен, уединен и позабравен. Почитан и възхваляван отвън страната си, само че най-много обругаван или осмиван в самата Русия. Както и в част от тогавашните руски спътници. Преди три и половина десетилетия той беше един от двамата най-могъщи мъже на планетата. Но вместо да се срещне с вечността в кроткия захлас на мемоари и достолепие, той се раздели с живота, малтретиран от подозрения и умерена амнезия. Sic transit Gloria muni. Естествено, аз в никакъв случай не съм се срещал с него лице в лице, даже от разстояние не съм го виждал, с изключение на по медиите, само че надали бих могъл да изразя задоволително надълбоко, какъв брой доста му дължа. Пък и единствено аз ли?
Събитията, причиняващи великите публични исблъсъци, по предписание постоянно се възприемат персонално, персонализирано, в директна връзка със ориста на обособения човек. Това не е годно само за крайните религиозни и партийни фанатици, възпитани да разсъждават и работят „ публично “, в полза на класата, нацията или нещо друго от този вид. Разбира се, че имам поради комунистите, тъй като макар техния нападателно прокламиран атеизъм, техните канони са нищо по-различно от една радикална, нетолерантна, огледална на християнството вяра със своите Стар (Капиталът) и Нов завет (Комунистическия манифест), Бог-отец и Създател (Маркс), Месия и Спасител (Ленин), със своите пророци, светци-воини, мъченици, църковни събори (партийните конгреси), катедрали и гробници (партийни домове и мавзолеи) и прочие сходства.
За какво ли би трябвало да сме признателни на Михаил Сергеевич?
Дали тъй като за мнозина Горбачов беше обликът на „ положителния болшевик “, въпреки още по-многобройни да са последователи на тезата, че положителният болшевик може да бъде единствено починалият подобен? Или по-вероятната причина е, че неговият напредък направи по този начин, щото „ колелото на историята “, въпреки и постепенно, да продължи да се върти, вместо да спре, както беше пророкувано да се случи „ след окончателната победа на комунизма “?
Моето потомство, родено след „ девето-септемврийската победа “ и малко след гибелта на „ бащата на цялото прогресивно човечество “, израсло измежду строители на социалистическото общество, на фона на първия (съветски) човек в космоса, карибската рецесия, на перфидната хрушчовската „ оттепель “ и последвалия брежневски „ застой “ с безмълвна реабилитация на сталинизма. Желязната завеса изглеждаше по-здрава, непреодолима и дълговечна от Великата китайска стена. Бяхме приели това събитие за неизменима даденост. Само от време на време баба ми безшумно ще си измърмори под носа: “Абе да вземе да се обърне, че ще видят тогаз... “, само че това си звучеше като ненаучна фантастика. Имаше единствено тук и отвъд, имаше едните, намерили шанса, смелостта или желанието да емигрират на запад и другите, ние сиреч, останали по една или друга причина, случайност или орис в „ парадайса на пролетарията “, само че въпреки всичко с аварийния вид на вероятния или евентуалния, в бъдеще,
„ път към свободата “
То се знае, почитатели бяхме на западната музика, Бийтълс, Ролинг стоунс, Лед Зепелин и фестивала в Уудсток, образовахме се с творбите на международната просвета, само че също по този начин четяхме скрито или очевидно Булгаков, „ Доктор Живаго “, Василий Гросман, Солженицин и Оруел, гледахме Тарковски, Михалков и „ Гара за двама “, слушахме Окуджава, Висоцки и „ Машина времени “, само че без особени илюзии за вероятностите на нашата лична действителност.
Годината 1984 беше трагично сходна на „ 1984 “. Мълчиш, пазиш се, внимаваш, съобразяваш се. Само дето генералните секретари на Комунистическа партия на Съветския съюз нещо бяха почнали много постоянно да мрат... И внезапно, се случва нещо непредвидено и необикновено: отпред на Политбюро – нов и млад, привлекателен, диалогичен, учтив и положителен 54-годишен водач, харесван и на изток, и на запад, придружаван от елегантно изглеждащата, добре облечена и високообразованата си, съгласно руските стандарти (с докторат по социология) брачна половинка... За разлика и в случай че човек е решил да почине от смях може да огледа още веднъж фотоси от срещата на върха във Виена през 1961 с Нина Хрушчова до Жаклин Кенеди; а пък дамата на Брежнев несъмнено нямаше никакво медийно наличие – споделят, че изобщо не е била за проявление... Излезе тогава един анекдот: за какво бузите на Горби постоянно са румени? Защото където и да се появял, го пощипвали – „ Ой, какой ты молоденький! “. Наистина, поразителен дисонанс от мрачните, кисели мутри на сенилната „ остаряла партийна армия “ от рода Суслов и Громико или челюстите на злокобните главорези на Йосиф Висарионович – Берия, Ворошилов, Каганович или пък шутовски комичните Маленков, Булганин и Никита Сергеевич, който ще блъска с обувката си по банките в Организация на обединените нации или ще плаши международния империализъм като се цепи (не мога да намеря по-близък еквивалент на съветския глагол „ орать “) от трибуната: „ Ще ви погребем!... “
Но не фасадната страна на смяната бе значителното. Онова, което последва съвсем незабавно след възшествието на „ младежа “, беше горбачовската публичност,
преустановяването на цензурата, възобновяване на свободата на словото, мисълта, творчеството,
повече ненаказваната опция да бъде подложена на критика и нападана даже руската власт и всесилната Партия... Първо в Съюз на съветските социалистически републики, бързо последвано, само че с друга скорост в „ националните демокрации “. В Полша към този момент си имаха „ Солидарност “, Чехословакия - „ Харта 77 “, унгарците („ най-приветливата колиба в социалистическия лагер “) бяха на ръба да прескочат браздата, само че не по този начин в Германска демократична република, Румъния и България. Тук „ Огоньок “ минаваше за подривна литература, а руската телевизия се гледаше по този начин, както преди се слушаше „ Свободна Европа “. Спомням си ентусиазма и очакванията за нещо по-различно и по-вълнуващо и в средите на Ателието на младия художник в СБХ. И по какъв начин един тогавашен основен секретар на съюза, именуем Куртев, на среща с представители на ателието ни съобщи със заплашителен глас: „ Само не си въобразявайте, че тук ще ви позволим да си играете на публичност! “ Даа... Но опасността някак не сполучи, духът към този момент беше излязъл от бутилката. По екраните излезе „ Покаяние “, излезе „ Асса “, където Виктор Цой пееше „ Ждем перемен “... Промените неудържимо се стоварваха. Във вътрешно-официален проект те носеха тайнствено звучащия термин перестройка, а това бе и втората половина от свещената мантра на ранния горбачовски интервал: „ гласност-перестройка “ – фокусът, който сякаш трябваше да реши всички проблеми на все по-закърняващото соц-общество. Макар и от ден на ден явно личеше, че годините му са преброени. Което, несъмнено, роди нов анекдот: открит бил нов детайл от Менделеевата таблица – социализмий, с интервал на цялостен разпад 70 години. Въпреки че другарят Живков, малко преди да сътвори популярната си мъдрост за снишаването до момента в който отмине бурята, нееднократно беше заявявал: „ Ами че ние нашата перестройка сме си я създали още на Априлския пленум, ха-ха-ха! “. Полъх от ветровете на смяната доближаваше и до нашите креативен среди – прословутият Указ 56, с помощта на който у нас даже частни художествени галерии можеше да има. Какво благополучие, приятели!
Истинските, действително екзистенциалните промени, обаче, стъпките, отдалечили света от самоунищожението, провокирано от овластени олигофрени или на компютърна неточност, настъпваха на напълно друго равнище и в друга география. Онова, което можеше да се случи във всеки даден миг с планетата, т.е. нейното добре квалифицирано ритуално самоубийство, обезпечено то 60 000 складирани нуклеарни глави, светът видя в целия му смут през 1983 на телевизионните екрани във кино лентата „ The Day After “. Визуализираното харакири на една цивилизация. Но немислимото въпреки всичко се случи единствено две години по-късно с Женевската декларация от
срещата сред Горбачов и Рейгън,
постулираща, че в случай че избухне нуклеарна война, спечелили в нея няма да има, по тази причина тя в никакъв случай не трябва да се случва. Невероятното продължи да се случва и на срещите в Рейкявик и най-после с подписания във Вашингтон с контракт, елиминиращ цялостен клас от нуклеарните арсенали на двете суперсили. Студената война като че ли свършваше и сякаш започваше някаква необикновена нова ера на здравия разсъдък. И най-после, звездният час на геополитически промени на десетилетието, настъпили с Аnnus mirabilis 1989, годината на чудесата. Тя бе и апогеят на Михаил Горбачов като руски водач от нов вид, изтеглил войските си от Афганистан и прекратил безумната, водена цяло десетилетие там война, отказал се от доктрината Брежнев, наложила правилото на стеснен суверенитет на страните от „ соцлагера “ и разпуснал Варшавския контракт. Всяка една от тези стъпки поотделно заслужаваше Нобеловата премия за мир, с която той след това и бе почетен. И най-съдбовната стъпка: когато комунистическите режими в Източния блок започнаха да падат с резултата на като домино, Горбачов съобщи, че
народите сами ще дефинират своята политическа система и бъдеще
С тези няколко думи на процедура бе ликвидирано следвоенното разделяне на Европа, чърчиловото листче с процентите и бе раздрана желязната завеса. По създание това постави и завършек на Студената война в няколко стъпки. През януари 1989 Имре Пожгай, член на политбюро на унгарската комунистическа партия, направи публично заявление, че събитията от 1956 година не са били „ контрареволюция “, а „ национално въстание “. След това унгарците отстраниха телените заграждения по границата с Австрия и дадоха на хиляди източногерманци опция да изоставен „ социалистическия парадайс “.
Краят на стопански и духовно банкрутиралата псевдо-държава Германска демократична република най-красноречиво илюстрира разпада на комунистическите режими, наложени с щиковете на Червената войска. След като живущите там германци схванаха, че обещаните свободните избори в страната на служащите и селяните са фантазия, милиони от тях избраха да гласоподават с краката си – единствено до 13 август 1961 година 3.5 милиона се бяха трансферирали във Федералната република. На тази дата, макар направената малко по-рано обществена декларация на Валтер Улбрихт: „ Никой няма желание на издига стена “, достъпът до Западен Берлин бе блокиран през нощта от въоръжените отряди на „ националната милиция “, почнали построяването на 155-километровата „ стена на срама “, която ще раздели фамилии, ще разбие ориси и ще погуби живота на стотици, пробвали се я преминат незаконно. Стената, колкото и злокобна, си остана само ослепителен облик на безсилието на един режим, а разделянето на Германия се трансформира в
символ на вододела сред независимост и несвобода,
наложен от човеконенавистната теория на съветския комунизъм. Освен това, насилието отключи силата на солидарността в опълчването злото. Когато от 24 юни 1948 до 12 май 1949 Сталин изолира всички сухоземни връзки на Западен Берлин с убедеността, че блокадата ще задуши града и ще го принуди да капитулира, западните страни реализираха въздушен мост, обезпечил берлинчани със средства за прехранване, отопление и с нужните първични материали за действие на градската инфраструктура - 2,334,374 тона с 278,228 полета (с над 1500 кацания на ден и на цената на гибелта при произшествия на 101 американски и английски летци и наземен персонал). Затова и по времето на втората берлинска рецесия през 1961 Джон Ф. Кенеди произнася пред 120 000-те жители, събрали се да го чуят към кметството на квартала Шьонеберг паметните слова: „...Днес, в свободния свят най-гордо звучи декларацията „ берличанин съм! “... Всички свободни хора в света, без значение от местожителството им, са жители на Берлин и по тази причина аз, тъй като съм свободен човек, мога с горделивост да заявя: „ Ich bin ein Berliner! “ Двадесет и шест години по-късно, на 12 юни 1987, различен американски президент, Роналд Рейгън, в речта си, произнесена до самата стена при Бранденбургската врата, насочва следното предизвикателство: „... Г-н общоприет секретар, в случай че се стремите към мир, в случай че желаете разцвет за Съветския съюз и за Източна Европа, в случай че желаете либерализация, елате тук при тази врата. Г-н Горбачов, разрушете тази стена! (Mr. Gorbachev, tear down this wall!) “. На самият Михаил Сергеевич не се наложи да го направи персонално. Или може би въпреки всичко?
Трагикомичната кончина на немскоезичния комунистически режим и на самата Германска демократична република се разигра като театър на фона на грандиозното честване на 40-тата годишнина на „ демократичната република “, с паради на страховита военна мощност и обети за „ непоклатимостта на социализма в родината на Маркс и Енгелс “. Естествено, при височайшото наличие на Горбачов, като началник на Комунистическа партия на Съветския съюз, макар мъчно прикриваната неприязън сред него и локалният партиен началник Ерих Хонекер. Съвсем не както взаимната обич по времето на благия Леонид Илич, монументално документирано с известния софт-порн кадър със пролетарска пламенност уста в уста. При посрещането на високия посетител през октомври домакинът опита нещо сходно, признато със мъчно скрито омерзение. А на тържествената проведена спонтанност, приветстваща „ социалистически избор “ и застаналите един до различен на трибуната държавни и партийни водачи, (източно)берлинчани френетично скандират: „ Горби, Горби, Горби! “ Заслужава си да се погледнат фрагментите с изражението на геносе Хонекер в този миг. Горбачов дискретно се навежда към ухото на Яковлев: „ Този тук е завършил “. Само месец по-късно стартират стохилядните демонстрации срещу властта в Лайпциг, Берлин и на десетки други места. Ерих моли „ огромния брат “ братска военна помощ, желае позволение да използва мощ за отбрана на социализма. Но огромният брат отхвърля. След къса мъка режимът пада. Пада и Берлинската стена.
Finita la comedia
В останалите „ приятелски страни “ разновидностите на края се различаваха, само че резултатът постоянно бе почти един е същ. През лятото в Полша се организираха свободни избори, извоювани със смазваща разлика от „ Солидарност “, а Тадеуш Мазовьецки сформира първото от 45 години некомунистическо държавно управление в източна Европа. В Чехословакия есента докара Вацлав Хавел и „ кадифената гражданска война “, в България самата Българска комунистическа партия си смъкна Тато, само че не съумя да опази властта си; а кървавите декемврийски събития в Румъния написаха епилога в хрониката на раздялата на „ националните демокрации “ с комунистическите си режими. Започваше еуфорията на малко траялия интервал на „ времето е наше “, на очакванията и упованията. Васко Кръпката пееше: „ Комунизмът си отива – спете умерено деца! “ Дали?
За злощастие, човечеството е прекомерно неприятен възпитаник по история и рядко съумява да се поучи от нейните уроци. Повторението само че грешките са резултат от хроничната и евентуално нелечимата историческа деменция на масите и на комплекса към аурата на подправени „ мощни водачи “. Няма по-обезсърчаващи образци за горното от разказите за разстрелваните по волята на изверга Джугашвили, умиращи с вика „ Да живее Сталин! “ на уста. Роналд Рейгън, някогашният вторичен, сполучливо артист еволюирал в политик, определен за губернатор на Калифорния и за 40-ти президент на Съединените щати, който след десетилетията на отстъпчива колебливост на Запада се опълчи на „ злата империя “ и я докара до икономическата невъзможност, направила допустимо издигането на Горбачов, е създател на следния откъс: „ Понякога една единствена демонстрация на храброст от страна на обособения човек може да промени света “. Положително не е имал поради себе си, само че съм уверен, че написвайки горното, е имал поради Горбачов. Или най-малко думите му прилягат на Горби най-добре. Смелостта на неговите дейности в действителност промени света, само че на него самия не донесе нито задоволство, нито самопризнание. А и наличието му на върха не бе задълго и приключи злополучно. Освен света, той промени и личната си страна, само че не в посоката в която си бе представял. Гласността направи съветския човек свободен, само че исторически в никакъв случай той не е успявал да действа в система, друга от тиранична автокрация. Предишният опит с многопартийна народна власт в Русия докара революции и революция. Аналогично бе развиването в Съюз на съветските социалистически републики с гласността през 1988-91 и по-късно. Заслужава да се напомнят думите на един от уредниците на бялото придвижване и на битката срещу болшевизма, военачалник Каледин, изречени малко преди самоубийството му през 1918: „ От болтовни Россия погибла! “ Перестройката, с изключение на говорилня, се оказа цялостна злополука, както в стопански проект, по този начин и като политическа действителност. Мечтата на Михаил Сергеевич за „ социализъм с човешко лице “ наподобява се препъна във физиономичните дадености на руския човек. Пък и самият той не беше Дубчек. Призивът на Елцин (по това време глава на Върховния съвет на РСФСР) от 6 август 1990 към частите на империята да си вземат „ толкоз суверенитет, какъв брой им се желае “ изигра грозна смешка на системата, тъй като беше свестен безусловно. А концепциите на Горбачов за реформирането на Съюза се свеждаха до преустройството му в нещо на конфедерация на „ суверенни “ и ненапълно социалистически републики, само че с обща защита и външна политика. С други думи – дървено желязо. Двусмислеността във вътрешната политика на Горбачов последователно съумява да подрие поддръжката към него, изключително след публикуването през 1988 на сталинистката публикация на до тогава изцяло незнайната Нина Андреева „ Не могу поступаться приниципами “ във вестник „ Советская Россия “, издигната след това като манифест на антиперестройчиците. Вероятно с цел да им угоди, при започване на 1991 Горбачов изпраща войски в обявилите самостоятелност Литва, Латвия и Грузия, вследствие на което е пролята кръвта на десетки цивилни жертви. В атмосферата на непримиримия спор сред комунисти и демократи,
изгрява звездата на Борис Елцин,
трансформирал се в знаме на вторите и в съперник на забавящия промените Горбачов. Кулминация на рецесията настава с преврата от 19 август 1991 (за да не се допусне подписването на новия Съюзен контракт, планувано за 20-ти), осъществен от консерваторите от по този начин нареченото ГКЧП (абревиатура на Държавен комитет по изключителното състояние “), оказали се множеството членове на най-близкия властови кръг – вицепрезидентът Янаев, ръководителя на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) Крючков, премиер-министърът Павлов, министърът на вътрешните работи Пуго, този на защитата Язов... Светът изтръпна, тъй като приличаше на края горбачовския опит и начало на реболшевизация и обновяване на Студената война, с нова опасност за нуклеарен апокалипсис.
Неведоми са връзките сред предишните и бъдещите международни събитията с прозренията на литературата. През лятото на 1988 година в Съедините щати излиза романът на руския писател-емигрант Эдуард Тополь „ Завтра в Росии “, сътворен в жанра на алтернативно-исторически трилър, който в необикновено близки аналогии разказва свалянето на Горбачов от власт (в текста – Горячев). Дори дата на преврата е посочена като 20 август 1991, събота (в реалност същинската дата 19-ти, е събота!). На български романът е отпечатан през септември 1990 под името „ Русия на следващия ден – последните дни на Горбачов “, издание на сп. „ Факел “ (бр. 5, незабавно по-късно и като независима книга). За сведение, в Русия тя се появява едвам през май 1991 като полупиратско издание на университета в Махачкала. Фабулата на творбата по-нататък разказва експлоадирането на революция в Съюз на съветските социалистически републики и приключва с цялостното заличаване на съветския комунизъм. В действителния свят, обаче, всички помним развилата онлайн от телевизионните екрани драма на трите дни на преврата, провалил се с помощта на непоколебимостта на Борис Елцин и на хилядите московчани, издигнали барикади към „ Белия дом “. Горбачов се завръща триумфално от насилствената си изолираност в кримската резиденция Форос, само че властта му към този момент дефинитивно се е изплъзнала към Елцин в качеството си на президент на „ самостоятелна “ Русия. Два дни по-късно той, макар безсилните митинги като президент на Съюз на съветските социалистически републики, разпуска Комунистическа партия на Съветския съюз и не разрешава активността й. А на 8 декември 1991 в белоруската Беловежка гора Елцин подписва с водачите на Украйна и на Беларус Кравчук и Шушкевич съглашението, прекратило съществуването на Съюз на съветските социалистически републики.
Finita la imperia
Днес всичко това е далечна история, епизод от интервал, почнал със пристрастености и очаквания и последователно изтлял дружно гибелта на упованията и края на илюзиите, че Русия в миналото може да стане естествена страна. Годините на Борис Николаевич минаха в алкохолен декаданс, произход и напредък на олигарсите и се преобразуваха в нова ера – тази на неговата последна креатура – фрагментът на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) Владимир Владимирович Путин. А оня, от който стартира всичко, Михаил Горбачов, през днешния ден е презреният изменник на социализма, кукла Барби на Запада и сътрудник на Централно разузнавателно управление на САЩ, провокирал разпада на „ великата страна Съюз на съветските социалистически републики “, което съставлявало „ най-голямата геополитическа злополука на 20-ти век “ (цитат, Путин, 25.4.2005). Тази оценка се споделя и от тези елементи от българското общество и народ, напълно не изпитващи стеснение да се назовават русофили. А за други той е слабият водач, проваленият политик.
Въпреки историческата логичност, виновна за хода и посоката на обществените процеси, доста от случилите или неслучили се съдбовни събития са, сякаш, въпрос на случайност. Макар и светът, в който живеем, да е последица от „ инцидентното “ издигане на Михаил Горбачов на руското държавно кормило през 1985. Но има и различна версия на друга действителност, до болежка действително допустима. Как би изглеждала? Мрачният свят на оруеловата 84-та или кафкианската дистопия от кино лентата на Тери Гилиъм „ Бразилия “. А има и друго: методът, с който с голяма възможност можеха да се разиграят събитията от 1989 година в случай че тогава в Кремъл седеше ортодоксален „ здрав кадър “. Щеше ли да падне Берлинската стена? Щеше ли да има обединяване на Германия? Щеше ли да има самостоятелни Литва, Латвия, Естония, Грузия, Армения? Щяха ли да случат „ нежните революции “ помели сателитните режими в Източна Европа? Щяхме ли да пътуваме свободно, щеше ли да има сегашният обсег на Европейския съюз или на НАТО? Въпросите са извънредно доста, от отговорът постоянно е еднакъв:
НЕ. Защото щяха да стрелят
Щяха да убиват, да мачкат с танкове и обсипват с патрони, да малтретират и затварят в концлагери или лудници враговете на социализма, по комунистически, както по време на Берлинското въстание през 1953, на Унгарската гражданска война през 1956, Пражката пролет през 1968, при събитията в Полша през 1980. У нас мнозина още помнят чернеещото на покрива на Софийския университет картечно гнездо с амбразури, обърнати към площадите към Народната заседание и Александър Невски. На огромната проява на 14 декември 1989 срещу член 1 от конституцията на Народна република България можеха освен „ танковете да дойдат “. Бях там и помня камионите със спуснати чергила, спрени в директните към ул. Цар Шишман. Един публицист разказваше по-късно, че вътре имало бойци с автомати на коленете. Попитал един от тях за какво са ги изпратили. Отговорил: „ Казаха ни, че са се събрали фашисти да смъкват властта... “ Останалото е безмълвие.
Тъкмо по тази причина, Горби, индивидът с тайнственото леке на челото и богатства усмивка зад правоъгълните очила, оня, поради който всичко това не съумя да се случи, е моят доверчив драматичен воин, моят избавител от мрачните окови на страха. Той искаше да избави Съюз на съветските социалистически републики и социализма, само че без да го желае провокира техния край, тъй като поставяше морала пред идеологията. Изчезна като пушек, като неприятен сън „ злата империя “, а най-вълнуващият претърпян от мен миг от интервала на чудесата сцената на телевизионния екран със смъкването на аленото знаме от пилона на Кремъл и издигането на трибагреника. Днес, три десетилетия по-късно, светът е изправен пред нови рискове, пред новите провокации и войни поради лелеяната фантазия на дребния деспот Вова да възвърне империята в облика Великата Русь. Може би в нашата циклична реалност още веднъж стартира противоборство сред тирания и народна власт? Кой знае. Но в памет на оня, който преди време промени нашия света и ни избави от най-злите сили, извънредно доста бих желал някъде из степта да има, както е разказано във фикцията на Тополь „ Русия на следващия ден “, една възпоменателна колона с надпис:
НА МИХАИЛ ГОРБАЧОВ
ПОСЛЕДНИЯТ КОМУНИСТ, УНИЩОЖИЛ КОМУНИЗМА
ОТ БЛАГОДАРНОТО ЧОВЕЧЕСТВО
Това, уви, се случва в някоя друга, по-благосклонна действителност. Но в нашата поради Горбачов най-малко видяхме, по какъв начин комунизмът може да бъде побеждаван и се научихме повече да не се боим от бродещите му призраци.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ