Фестивалът Световен театър в София“ всъщност вече започна. Макар и

Фестивалът „ Световен спектакъл в София “ в действителност към този момент стартира. Макар и напълно неофициално, и условно. С гостуването на Сава Лолов и неговия „ Хенри Пети “.

Един актьор, една празен център, дванадесет функции. Шекспир, Антонен Арто, Лолов. Два часа, в които гласът минава през тялото на артиста, а оттова – в публиката. И контактът остава непрестанен. На ярко. С единствената взаимно осъзната потребност – неговото завръщане в родината като крал, който не може без своята войска. От фенове. Любов. Емоционалност и истина.

Трудно е да излезеш и да играеш за първи път пред аудитория, която обожава Татяна Лолова. Но надали има друга, по-сродна до нея, по-харизматична душа и по-естествена връзка от това 54-годишно момче, закърмено театрално от самата нея и по-късно приело най-хубавото от елитното френско обучение и сцена.

1 мин. Тежка злополука на Подбалканския път тази нощ, има потърпевши 1 мин. Мъж е намушкал смъртоносно майка си 3 мин. Европа е изправена пред трагично горещо лято 3 мин. На 53 година умря номинираният за „ Оскар “ режисьор Морган Спърлок 1 мин. Лимузина с зрелостници катастрофира в центъра на София (СНИМКА) 2 мин. Изписаха мъжа, оживял след гръмотевица при бурята в София 1 мин. Тежка злополука на Подбалканския път тази нощ, има потърпевши 1 мин. Мъж е намушкал смъртоносно майка си 3 мин. Европа е изправена пред трагично горещо лято 3 мин. На 53 година умря номинираният за „ Оскар “ режисьор Морган Спърлок 1 мин. Лимузина с зрелостници катастрофира в центъра на София (СНИМКА) 2 мин. Изписаха мъжа, оживял след гръмотевица при бурята в София

Приликите сред фамозната вуйна и нейния племенник са доста, само че нямат нищо общо с гения и идентичността. И двамата горят. Пленяват. Летят над дребнотемието и вторичността. Смущават. Разбиват стандартите. Умеят да се смеят, да разсмиват, да се самоиронизират. Улавят красивото от всеки момент, предават ни го и ни основават чувство за безкрайност...

Снимка: Даниел Димитров

Сава Лолов – за това да бъдеш сред две култури, за усмивката на Татяна Лолова, за въображението, самотата и прочувствената дисциплинираност на сцената, за огромните българи, с които сте е срещал във Франция, за децата му и техния афинитет към изкуството. И още: Вижда ли публиката, до момента в който играе. Би ли се върнал още веднъж в България с нещо, изиграно на български език? Къде се хаби повече човешка сила – в живота или на сцената?

Приемате ли са за човек на границата на разнообразни култури? Или всички ние сме в периферията на своята лична еднаквост?

- Аз бих споделил, че имам две култури – българската и френската, и че съм сред двете. Аз съм роден в България, само че съм раснал във Франция. Тук се роди и любовта ми към театъра – посредством Татяна Лолова, която ме водеше на представления – на 16 години, когато се върнах за първи път в София. И, когато по-късно станах артист във Франция, имах потребност да се връщам към моите корени и да виждам тукашен спектакъл.

Когато се върнах, през 1986-а, имаше напълно друга политическа конюнктура.
Още имаше тоталитаризъм, комунизъм, беше доста друго, въздухът беше доста друг – сред Париж и София. 

Чувствал ли сте в периферията на някоя от тези две култури?

- Не се усещам в външна страна, въпреки че българският ми е негоден. Запазил съм го, тъй като го говорех у дома с моите родители, а по-късно – с жена ми и децата ми.

Във Франция съм приключил най-важното учебно заведение за театъра – Conservatoire National Supérieur d'Art Dramatique (Националната арт академия на Франция, в Париж, ръководена от френското Министерство на културата – бел. а.). Бил съм в една от най-известните трупи – на Жан Луи Баро (Френски трагичен актьор и режисьор, 1910-1994 – бел. а). Оттам започнах. След това бях в най-известния френски спектакъл, който е Théâtre du Soleil.

Снимка: Даниел Димитров

Има нещо има като външна страна. Театърът е хем в центъра, хем в периферията. Важно е да ги има и двете линии. Истинският център е празен. Празен, както в пиесата ми. Моят воин Антонен Арто върви по периферията на това кръгло нещо, което е със светлина и което е нищо, или по-скоро – празно нещо. 

Какво Ви обещаваше усмивката на Татяна Лолова?

- (Смее се – бел. а.) Че животът е ария, но не е елементарен (Продължава да се смее – бел. а.). Това имаше в нейната усмивка. В тази усмивка тя преглъщаше цялата българска душа, по някакъв метод, и даваше мощ на доста хора. Виждал съм хора по улиците, които я спираха и желаеха да я пипнат – като светица. Знам, също по този начин, че хората доста се разпознаваха в нея. 

Докато Ви гледах в „ Сфумато “, от самото начало си мислех дали бихте се върнал още веднъж в България с нещо, изиграно на български език? 

- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.)  Да, бих. Не знам още какво, само че не е невероятно. Искам да играя на български пред българи. Видяхте, че в „ Хенри Пети “ играя два часа, има стихове на френски... Беше невероятно да го науча това цялото внезапно на български... 

Виждате ли публиката, до момента в който играете?

- Държа да я виждам. Затова тук бях оставил светлина и в салона... 

Това беше малко дразнещо, да Ви кажа... 

- (Смеем се с глас – бел. а.) Да, тъй като публиката се вижда един с различен и не е изцяло в мрачевина, на аз нуждая се от това. Вие сте като моята войска, моята армия. Така е направено самото зрелище – нуждая се да ви виждам очите, колкото се може повече...

Били ли сте под блокада на публиката?

- Не би трябвало... Това се случва, когато нещата не са окей... Но, да, това може да се случи. Има представления, които съм ги играл по двеста пъти в Théâtre du Soleil. И от време на време нещата не се получават...

Снимка: Даниел Димитров

Театърът е за публиката, само че и за нещо друго, освен за публиката. Ще дам един образец. Майка ми е сърдечен хирург. Понякога, до момента в който оперира, към нея има  доста аудитория, тъй като тя има доста студенти. Те се към нея и гледат. Така че тя оперира и поради тях, тъй като им изнася лекция. В същото време, не го прави единствено за тях. Прави го за живота на това сърце. И от време на време студентите споделят: „ Вчера беше по-хубаво, по-интересно “ (Смее се – бел. а.). 

Но, по някакъв метод, има и нещо друго, поради което тя прави всичко това. Трябва да усетиш по кое време нещо е живо в действителност, и по какъв начин животът се трансформира, и че има заплаха нещото внезапно да почине. И ти би трябвало да му върнеш живота. Като огън... Шекспир остава Шекспир, тъй като дори без аудитория, има нещо живо в самия текст.

Въображението играло ли Ви е неприятна смешка на сцената, или повече е пособие?

- Повече ми е пособие. То е нещо живо и от време на време може да те отнесе напълно другаде и да се окаже, че не си там, където би трябвало да бъдеш. Най-често е извънредно комично. Комично е, тъй като това вкарва различен вид живот, неочакваност и би трябвало да видиш по какъв начин може да се оправиш, с цел да върнеш кораба, с цел да не потънеш. 

Самотно ли е на сцената?

- В този театър изобщо не е самотно. Но и в този, и в други спектакли, е значимо да има една самотност, радикална самотност – като пред гибелта... Всеки е самичък пред гибелта, пред истината... Ако го няма това, идва илюзията, че всички сме дружно. Но има значими моменти, които човек би трябвало да премине самичък. Няма по какъв начин другояче...

Слагате ли знак на тъждество сред силата на истината и на гибелта?

- Това звучи малко сталинистко (Смее се с глас – бел. а.). Той май споделяше, че  най-после постоянно гибелта печели (Продължава да се смее – бел. а.). Предлагам да не влизаме в прекомерно метафизичен неща. 

Необходимост ли е прочувствената дисциплинираност за един артист?

- Да. Абсолютно. Необходима е дисциплинираност, изобщо. В театъра, в който работих седем години (Théâtre du Soleil – бел. а.) беше доста натоварено физически, съвсем като в цирка. Това изисква дисциплинираност за здраве. Изисква емоционалност, тъй като е групова работа. Когато играем, ние сме като на транспортен съд по време на стихия – всеки би трябвало да може да има доверие на другия. Да си оказваме помощ един различен... Всичко това изисква доста огромна дисциплинираност. 

- Новата роля в живота или на сцената – къде се хаби повече човешка сила?

- Зависи. Аз съм доста фамилен човек. Важни са моите деца, жена ми – това доста ме поддържа за работата. Затова, когато станах татко, напуснах Théâtre du Soleil. Дотогава една виждах жена ми, което беше тежко за нея. Нямаше да мога да видя по какъв начин децата ми порастват. Напуснах и излязох на свободна процедура. Опитвам се да вардя баланс сред между двете – работата и семейство.

Снимка: Даниел Димитров

Бих споделил, че животът ми е театърът. Но театърът също е живот.  Жена ми Мила Несторова също е актриса. Децата ми са взели участие в мои спектакли, във фестивала, който правех в Франция. Театърът е огромна част от нашия живот...

Дъщеря Ви е на 19, а синът – на 16. Имат ли афинитет към изкуството, към театъра? 

- Да. Те даже направиха някои неща по мой съвет, изключително щерка ми, само че видяха, че не е за тях. Във Франция има артисти на щат единствено в два театъра – Théâtre du Soleil и Comédie-Française. Всички други са на свободна процедура. Аз в този момент съм в една натрупа, в Théâtre de l'Odéon, където от пет години вършим разнообразни спектакли по Достоевски. Но в този спектакъл ние играем един месец в годината. Така че от време на време имаш доста пари, от време на време имаш по-малко. Те (децата – бел. а.) видяха, че е несигурна работата и това малко ги тормози те. Искаха нещо по-сигурно. 

Какво може да Ви срине и да Ви вдигне по едно и също време?

- Театърът може да направи това! Абсолютно. Дядо ми, сърдечният хирург, споделяше, че колкото и хубава интервенция да направиш за сърцето, има една част, над която нямаш надзор, и пациентът може да почине. Затова майка ми не искаше да се занимава с тази хирургия, тъй като, даже да създадат най-страхотната интервенция, сърцето може да не издържи. Това е доста тежко. Това безусловно те срутва. И театърът те поставя пред това, че от време на време няма живот. Понякога нещата са мъртви и това те срутва. Също по този начин, от време на време от тази гибел изпъква живот внезапно, както Христос. Поне по този начин се споделя (Смее се – бел. а.). 

Гласът или тялото – в случай че трябваше да играете на сцената единствено с едно от двете?

- Виждате, че в моя театър и двете са доста значими. Но бих споделил, че постоянно посредством гласа минавам тялото си. Тялото ми, сякаш, влиза в гласа... 

Няма да Ви апелирам да разказвате още веднъж за огромните французи, с които сте работили, а по-скоро – за огромните българи, с които сте се срещал във Франция...

- Не съм работил с българи във Франция.  

Снимка: Даниел Димитров

Силви Вартан ми се обади преди време и говорихме доста дълго по телефона.Тя ми звънна, до момента в който беше с един доста прочут сътрудник – Доминик Беснеяр, който й е приказвал за мен. Говорихме си на български. Беше доста топло и сърдечно. Много ми хареса. Все още не сме се срещнали с нея. Просто е чула за мен и е желала да ми каже, че за мен се приказват доста хубави неща. Каза, че доста се радва, че българин във Франция играе на такива хубави места и по този начин нататък...

Знам за Юлия Кръстова и за Цветан Тодоров. Него съм го срещнал, когато играех един огромен френски създател – Ромен Гари. Аз бях в неговия облик, а Тодоров  пристигна няколко пъти да види представлението. Говорих доста време с него. Страхотен човек, доста благ, извънредно образован. Аз съм чел доста негови неща. Така че имахме доста тематики за диалог.

Играл съм в театъра в Тулуза, в който работи Галин Стоев. Той доста добре ни посрещна. Виждал съм негови постановки. Много ми хареса „ Аркадия “ от Том Стопард (Първата режисура на Галин Стоев, на сцената на Народния спектакъл, 1999 година, печели „ Аскеер “ за най-хубаво зрелище през 2001 година – бел. а.). Много качествена работа.

Мечтаете ли за друго общество, измежду което да живеете?

- Искам в това общество, не в друго. Искам и това време. В това общество има доста неща за правене, с цел да става по-добре. Сега на всички места сме в доста огромна дупка, тъй че има какво да се прави, с цел да се излезе от тая дупка.

Тук, в София има една лекост... Въпреки че съм единствено от 3-4 дни, работя и съм затворен в театъра, само че пристигам пешком. Чувствам една светлина...

В Париж в този момент сега е доста с напрежение – и поради олимпиадата, и по доста политически аргументи. Има доста огромна заплаха рисковата десница, която има корени с фашизма, да вземе властта. Въпреки, че е доста с напрежение, не бих желал да пребивавам в различен миг...

Паметник на кого Ви липсва?

- Не знам... Аз не съм доста за паметниците (Смее се – бел. а.). 

Коя е обичаната дума на родния Ви език?

- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Любов. На български.

Как бихте траял изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

- Жена ми.