Костадин Филипов: Дефицитите край Вардар
Само хора, които не познават манталитета на политиците в Скопие, се учудват на вербалната офанзива, която идва откъм Северна Македония
Имам дълголетна алтернатива пред себе си за това какво липсва най-вече на днешните жители на Северна Македония. На тях и на страната им, която ние, българите, първи признахме и по подобен метод отворихме пътя към одобряването u в интернационалното другарство.
Това разяснява за " Труд " Костадин Филипов.
От повече от двадесет години настоявам, че най-големият недостиг в новата балканска страна Република Северна Македония е дефицитът на народна власт в нея. Така тя се роди, по този начин направи първите си крачки, по този начин живее и се развива и до през днешния ден. Независимо кой е на власт, тази липса е забележима. Тя е по-очертана при партиите, които нямат толкоз управнически опит и които, печелейки властта, се опитваха да наваксват годините, в които или са били отвън нея, или пък въобще не са били на политическия терен.
Примерът с ВМРО-ДПМНЕ е задоволителен, изключително през днешния ден, когато залитането към автократизма и отхвърли от практиката на демократичното съществуване е пред очите ни. Споменавал съм „ рекомендацията “, която мои сътрудници отвъд границата са ми отправяли, когато съм ги питал по какъв начин съгласно тях България би трябвало да се държи към страната им, с цел да бъдат връзките такива, каквито би трябвало да са, и те са отговаряли: „ Следвайте образеца на Вучич! “. Знам какво имат поради, само че в случай че някой в действителност се държи като Вучич, това е министър председателят им Християн Мицкоски. Само че в неговото държание няма нищо от школовката и перфидността на сръбския президент, които той натрупа през годините. Мицкоски си остана едно неясно провинциално копие на Вучич, един човек с примитивно схващане за упражняването на властта, включително и с очевидното му клатушкане към авторитаризма на сърбина.
От друга страна ми се коства, че може би въпреки всичко най-големият недостиг, който обществото край Вардар в младата страна има, е цялостната липса на предпочитание на нейните жители за самопознаване. Или за самоопознаване, което пък би означавало развой, който с течение на времето да разкрива истината за предишното на всеки един от тях, за фамилната, групова или генерационна традиция, за възпитанието, получавано в фамилията или в роднинския кръг. Все неща, които са заветни, само че които в множеството случаи са били обявявани за разкол от идеологическите доктрини и от практиката на режимите, минали през десетилетията на Титова Югославия.
Дали от леност, или от боязън, или и от двете дружно, само че днешният македонец в множеството случаи към този момент не желае да знае кой е той самият. Че току виж до съзнанието му доближи нещо, което е отвън сегашната матрица, че е „ наследник на юнашко племе “, че неговата еднаквост в действителност идва от вековете, само че че там тя е била друга. Ами в случай че внезапно вземе да падне на земята когато разбере, че не е „ пъпът на света “, както го убеждават, а кукла за играчка на едни други сили, наричани неизвестно за какво „ велики “? В последна сметка, може да му светне някаква лампичка, че в действителност постоянно е бил пионка, която вятърът на политиката е мятал насам и натам. Да не използвам по-остри съпоставения, че както са привикнали да се сърдят за нищо...
Мисля си, че и двата детайла на тази алтернатива са правилни. Значи, нямаме спор сред тях, а просто обмисляме изцяло доброжелателно за това какви са неналичията, или дефицитите на днешните жители на Северна Македония. А претекстът още веднъж да си ги напомним бе изявлението на президента на страната Гордана Силяновска-Давкова, която взе, че упрекна Европейския съюз в недостиг на народна власт. Нейният мотив бе гласуването в Европарламента, при което бяха отхвърлени македонската еднаквост и език от отчета за напредъка на страната.
Тези думи на Силяновска пък дадоха мотив на моя сътрудник Люпчо Поповски в следващата си седмична колона за Дойче веле да попита за какво до момента никой не се е опитал да даде съответното психическо, психиатрично и социологическо пояснение на „ Македонския синдром “? „ От синдрома на Стендал стартират халюцинации, провокирани от хубостта. При Стокхолмския синдром заради страха за личната сигурност стартира да се демонстрира състрадание и схващане към тези, които са те отвлекли. А какви халюцинации провокира македонският синдром? “, пита Поповски в края на текста. Отговор на този въпроси би трябвало да си дадат самите жители на Северна Македония. Така мисля.
Иначе всичко това, което се случи през последните дни в връзките на България със Северна Македония, не е нищо друго, с изключение на реализацията на проекта на Мицкоски за превръщането на неуспеха в победа. Чрез реализирането му би трябвало да се придаде друга, положителна стойност на гафа, който самият той направи със споменаването на отчета и формулировките за идентичността и езика в него. Мицкоски е толкоз жаден за аплодисменти, толкоз е захласнат от възприятието за безпогрешност, че евентуално и през мозъка не му е минало, че предварителното обявяване на фразата за идентичността и езика може да провокира ответна реакция.
В този случай можем да му бъдем признателни, тъй като това активизира евродепутатите ни, накара ги да застанат дружно и да се опитат да трансформират обстановката. Това засилва и политическата класа у нас, която очевидно и, уповавам се, невидимо опитва да поправи грешката. И всичко щеше да бъде напълно обикновено, в случай че и при този триумф в Европарламента партиите у нас не бяха се пробвали да си припишат заслугите. Всяка повече от другите. Поне по този начин изглеждаше дебатът в Народното събрание. Колко пъти през последните тридесет години съм призовавал за единение сред политическите сили у нас във връзка с Република Македония, в този момент Северна. Толкова тематики има, по които актьорите на политическия терен могат да спорят, да се надвикват и наскърбяват, шамари да си удрят - опазване на здравето, обучение, в този момент пък въвеждането на еврото. Но за Македония би трябвало да работят дружно. Или най-малко да мълчат.
Най-обиден от цялата обстановка би трябвало да се усеща оня австриец - докладчикът Томас Вайц. Мицкоски го вкара в неуместната позиция да се усеща предаден и в някаква степен компрометиран, тъй като стана ясно, че може би е нарушил етичните и процедурни правила на Европейския парламент. Другиму това би било в действителност некомфортно, само че Вайц избра тактичност като тази на Мицкоски - да нападна. А той е толкоз елементарен, както се споделя. Като си австриец и се кълнеш в своята алпийска еднаквост, я кажи на какъв език приказваш? На австрийски, както жителите на Северна Македония на македонски? Я стига, ставаш комичен.
Свикнали сме да търсим вътрешнополитическа проекция на всичко, което политиците вършат „ на открито “. Така и с Мицкоски. Цялата му гюрултия, включително и привикването на българския дипломат Желязко Радуков във Външно министерство в Скопие, има една единствена, не, повече от една цели - първо, министър председателят да узакони цялостното си водачество в страната, второ, да консолидира симпатизанти и други гласоподаватели към претендентите за кметове на локалните избори през есента. И трето, а какво ще кажете за второто? Само да загатна, че с Радуков не са познали...
В случая с антибългарския фанатизъм на Мицкоски обаче имам чувството, че той към този момент излиза отвън рамките на упоменатия нагоре принцип. Да, в действителност, локалните избори са му значими. Особено на две места в страната - Скопие и Струмица. Скопие, тъй като е столица и тъй като кметицата Данела Арсовска, която преди четири години бе подкрепена от ВМРО-ДПМНЕ, в този момент му се изплъзва. И тъй като става по този начин, против нея са проведени „ специфични мероприятия “, включително и физическо принуждение. А Струмица е крепостта на Зоран Заев и по тази причина доста е значимо тя да бъде завладяна. Символно място, без подозрение, и за нас, българите. Нали там бе първата огромна демонстрация на двете ни страни и на двете държавни управления след подписването на Договора за добросъседство и другарство през август 2017 година през есента на същата година? Тогава, когато се схванаха за доста неща, само че нито едно от които не се случи.
Припомням, в случай че сте не запомнили, де
