Защо либерален се превърна в обидна дума
Коментар на Георги Лозанов:
Мисията е изпълнена, евентуално рапортуват " четрихилядниците ". Либералният консенсус е провален, а " демократичен " – дума, етимологично обвързвана със свободен, към този момент е превърната в мръсна, в агитационен синоним на самомнителен искания, полови извращения и национално изменничество.
Който желае да бъде чут, по-добре да не използва тази дума. Притиснати от новата стигма, дори върли последователи на демократичната народна власт я заобикалят. А това в последна сметка е оттегляне от самата народна власт. Защото с изключение на демократична, каквато тя се случи на Запад през втората половина на 20 век, друга през днешния ден не съществува.
Стигматизирането на либерализма е основният триумф на постсъветската агитация в компрометирането на " груповия Запад ", провъзгласен още веднъж за зложелател номер 1 - както през Студената война. Планът е той да бъде преместен във водещата си геополитическа роля от диктаторския режим на Путин и компанията му в БРИКС.
Що е то демократична народна власт?
Либералната народна власт е изключително непоносима за диктаторски режими, тъй като, колкото и да са безочливи, няма по какъв начин да настояват, че са част от нея. За разлика просто от демокрацията (етимологично обвързвана с народ), към която даже Северна Корея – най-зловещият актуален тоталитаризъм, се е присламчила, като се е самонарекла в тройна перифраза " народно-демократична република ". И у нас през тоталитарния интервал всичко беше " национално " – от републиката до локума, от Народния съд, обезглавил елита на нацията, до почтената игра на национална топка. Хитлер пък, откакто партията му печели законни избори, става канцлер на Германия по изцяло либерален път, доколкото демокрацията е ръководство на болшинството.
Либералната народна власт обаче – дано да напомним, с изключение на ръководство на болшинството, е отбрана на правата на всеки човек, без значение дали му принадлежи или не. Солидарността на сходните – какъвто и да е признакът на сходството им (партиен, съсловен, породист, набожен, абстрактен, полов) и колкото и доста да са, върви дружно с толерантността към другите, колкото и малко да са. Съчетаването им от своя страна прави допустимо образуване на болшинства освен на правилото на сходството, а и на разликата. Техният най-чист модел е американската нация – нация от народи, чийто напредък потвърди успеваемостта на модела. Възприема го и Европейски Съюз, в който соловото гонене на националния интерес отстъпва пред общностното и по този начин реализира надалеч по-надеждната му реализация, невъзпрепятствана от споровете на предишното.
Толерантността и солидарността получават своята презокеанска проекция в евроатлантизма (трансатлантизма), съгласно който Съединени американски щати подкрепят Западна Европа, с цел да не позволен със взаимни старания повече диктаторски режими и практики (главната заплаха след успеха над фашизма е вторият тоталитаризъм на 20 век, носещ страдалчество и гибел – съветския). В резултат демократичната народна власт обезпечава 80 години мир, независимост и благополучие на своите жители – не като цел и девиз, а като ежедневие, което милиони късметлии с времето одобряват за естествено положение, а за останалите е фантазия и магнит. В този смисъл желанието на Доналд Тръмп да направи Америка още веднъж велика със загърбване на евроатлантизма и погром на либерализма е гротескно, както значително негови желания, тъй като Съединени американски щати са велики таман като международен поръчител на демократичната народна власт – най-хубавият от вероятните светове след Втората международна война.
Либерализмът защищава демокрацията още в главите на хората като почита правото на всяко мнение, стига да не е закононарушение, и по този начин не позволява налагането на държавна, публична или каквато и да е друга наложителна идеология, чиято функционалност е да се трансформира в " полиция на мисълта ". Идеологията-полиция включва писания на " класици ", оповестени за носители на безспорна истина. Съветският комунизъм стъпва върху " Капиталът " на Карл Маркс или " Комунистическият манифест " (в съавторство с Фридрих Енгелс). Националсоциализмът - върху " Моята битка " на Адолф Хитлер, само че си присвоява и " Тъй рече Заратустра " на Фридрих Ницше. Ислямският фундаментализъм - върху Корана. Македонизмът и другите национализми - върху преиначени исторически съчинения. Путинизмът - върху " Евразийство и глобализация ", " Посткапитализмът " и така нататък на Александър Дугин, само че протяга ръка и на православието. Тръмпизмът - върху стотиците страници на антилибералната тактика MAGA, залегнала в административни документи и стигнала чак до възбрана на съответни думи като " уязвим ", " многообразие ", " транссексуален "... Но идеологиите, " взети на въоръжение " от държавната власт, от единствено себе си водят към тирания, дори без директна връзка със наличието на текстове им, които са единствено оправдание за гнет, както споделяше Хана Аренд.
Либералната народна власт и противоположната дискриминация
По линията на идеологията обаче и демократичната народна власт има риск да докара до дискриминация, само че на болшинството, в случай че представители на предпазените от нея малцинства (етнически, полови, религиозни) се радикализират. И изискват самият демократизъм да се трансформира от " празна рамка ", в която са вероятни всевъзможни идеологии, в наложителна идеология с присъщите ѝ ограничавания на свободата на словото, враждебна тирада, обществени привилегии (квоти), пренаписване на историята и така нататък Най-податливи на тези малцинствени искания, предстоящо, се оказаха демократите в Съединени американски щати, което предизвести успеха на Тръмп. В негово лице уседналото болшинство на хетеросексуалните бели потърси избавление от " противоположната дискриминация ", на която се беше почувствало жертва.
Предмет на неутрален разбор е какъв е фактическият мащаб на противоположната дискриминация в западните общества. И дали не е пропагандно раздут, с цел да могат всички да се занимават, да речем, със противоречивата символика на някаква " жива картина " от откриването на Олимпийските игри в Париж и да не помнят, че Русия е изключена от тях поради хилядите действително отнетите животи в Украйна. Въпросът е спирането на една неправда да не докара друга, надалеч по-плашеща, накъдето беше тръгнал Тръмп в опитите си да размени толерантността и солидарността със мощ и договорка. И да замязя на сътрудника си от Москва, обезпечил си фетиш към личността, доживотна власт и съперници в пандиза или напряко на оня свят. Въпросът е болшинството, с цел да " натрие носа " на малцинствата, да не отвори с вота си вратата пред власт, упражнявана с принуждение, неистини и боязън.
Какво става в България?
В България и без да има противоположна дискриминация тази врата стои открехната и е задоволителен един шут от вътрешната страна или извън, с цел да зейне злокобно. И тъй като за поколенията, израснали след Десети ноември, това звучи нереално, ще завърша с откъс от романа на Евгения Кръстева-Благоева " Реките на времето " за времето след Девети септември: " Много скоро ужасът и страхът превзеха сърцата на множеството българи. За броени часове се разсъниха в една нова България, където хората се опасяваха да приказват свободно, където собствеността, извоювана с години почтен труд, беше отнемана с един размах в името на народа, където за една неверна дума или по донос на недоброжелателен комшия можеше да те пратят в лагер, да ти вземат къщата или просто да те гръмнат ".
Да не забравяме, че и в този момент има кой да ти вземе бизнеса и да прати да арестуват съперниците, и в този момент има подготвени да отворят лагерите още веднъж в името на народа или, както е по-модерно да се споделя, в името на хората.
