Къде стои Русия в конфликта между Израел и Иран?
Когато Израел нанесе комплициран и сполучлив удар на Иран през нощта на 13 юни, Русия разкритикува този ход на Тел Авив като подобен, който е в прорез с нормите на интернационалното право и водещ до ескалация в района.
Това, несъмнено, бе разумно: Техеран е стратегически сътрудник на Москва. Двете страни имат редица съвпадения на ползите, политически и стопански.
Така да вземем за пример, Русия и Иран се оказаха от губещата страна на историята, когато режимът на Башар ал-Асад падна от власт в края на предходната година. Двете страни са сътрудници в БРИКС и Шанхайската организация за съдействие. Те развиват, взаимно с Индия, Международния транспортен кулоар " Север-юг ", минаващ през кавказкия район. В подтекста на войната сред Русия и Украйна, Иран достави първата с безпилотни летателни апарати (различни модификации на Shahed и Mohajer), а съгласно някои източници и с балистични ракети с непосредствен обхват на деяние (Fath-360 и Ababil). Двете страни вземат участие и в регулярни взаимни военни образования, нормално с трети страни (като Китай).
В началото на годината президентите на страните, Владимир Путин и Месуд Пезешкян, подписаха и Всеобхватно стратегическо партньорство, което планува задълбочаването на икономическото, политическото и военното съдействие сред Москва и Техеран в идващите 20 години. В този дух преди към десетина дни двете страни реализираха съглашение за това Русия да построи 8 нуклеарни реактора в Иран (опериращият подобен в иранската АЕЦ " Бушер " също е руски).
Това не значи обаче, че всичко сред Русия и Иран е безпроблемно.
Години наред Русия е резервирана по отношение на това да продаде противоракетна система S-400 и изтребителите Сухой 35 на Иран (Техеран от време на време афишира, че се е схванал с Москва за въпросните съветски изтребители, само че подобен по този начин и не каца в близкоизточната държава). Иран и Русия бяха и на много разнообразни позиции по отношение на последната ескалация сред Азербайджан и Армения около спора в Нагорни-Карабах през 2023-та година
Всъщност Русия има положителни връзки с Азербайджан, Израел, Саудитска Арабия и кюрдите, всеки един от които съставлява друго предизвикателство за Техеран (повод за регулярно неодобрение от Иран е това, да вземем за пример, че Русия поддържа позицията на ОАЕ и Арабската лига по отношение на оспорваните сред емиратите и иранците острови Абу Муса, Голям и Малък Тунб в Персийския залив).
Но без значение от сериозните изказвания на формален Кремъл по отношение на инициираната от Израел ескалация на спора сред Тел Авив и Техеран, този спор несъмнено има удобни за Русия последици.
Така да вземем за пример, ескалацията към този момент пренасочва така и така не изключително обстойното американско внимание от войната в Украйна.
Ако спорът в Близкия изток продължи задоволително дълго, той ще отклонява все по-голямо количество американски оръжия и муниции от Киев към Тел Авив (било непосредствено предоставяни на Израел, било на американските бази в района, които вземат участие в неутрализирането на иранските удари против Тел Авив). Все отново Израел ще има потребност от презареждане на запасите си от муниции, които ще идват от Съединени американски щати.
Когато Русия атакува Украйна, Китай завоюва, защото американците - с известна скука и досада, трябваше още веднъж да върнат вниманието си към Европа. Подобна е обстановката и в този момент: Израел ескалира, а Русия - печели, тъй като Съединени американски щати ще би трябвало да влагат нови запаси в Близкия изток.
Особено показателно бе това, че в последния диалог сред Тръмп и Путин двамата са подчертали върху спора сред Израел и Иран, оставяйки като второстепенна тематика войната в Украйна.
Владимир Путин има защо да благодари на Бенямин Нетаняху: съветският президент избира да приказва за непознатите войни, а не за тези, които той води.
Всяко напрежение в този район довежда до неустановеност в производството и логистиката на въглеводородите и повишаване на техните цени. От това Русия също има изгода, защото страната желае да наподобява като сигурен различен източник на естествени запаси и би трябвало да финансира продължаващата си война в Украйна.
А Израел към този момент удари апаратура на иранския Южен Парс, който е най-богатото находище на природен газ в света (Тел Авив и Техеран си нанасят удари и по рафинерии и хранилища, само че следва да забележим дали ще извършат офанзиви и по експортната си енергийна инфраструктура, което би предизвикало още по-голям стрес на пазарите).
Ескалацията сред въпросните две близкоизточни страни спомага и за повдигането на имиджа на съветския президент Владимир Путин, който обичайно предлага себе си за медиатор сред Израел и Иран.
Ръководителят на Кремъл има положителни връзки и с Бенямин Нетаняху, и с аятолах Али Хаменей. Различното в тази ситуация е, че вероятността Путин да бъде медиатор сред управляващите в Тел Авив и Техеран среща схващане от Доналд Тръмп. Именно Путин предлага услугите си и в различен аспект: Русия, както го е правила преди, да обогатява и дава нужния за нуклеарната стратегия на Иран уран. Допълнителното повишение на зависимостта на Техеран от Москва обаче не може да е ползотворна цел на американската външна политика политика.
Колкото до това, че един нескончаем спор с Израел ще принуди Иран да прекрати износа си към Русия на безпилотни летателни апарати, то това към този момент се случваше и преди ескалацията в Близкия Изток. Русия създаде своя индустриална линия на усъвършенствани модификации на иранските " Shahed " (Geran-2 и Geran-3), минимализирайки потребността си от иранския импорт на дронове.
Въпросът с износа на ирански балистични ракети с непосредствен обхват на деяние за Русия обаче е по-мътен, доколкото липсва информация в медиите за тяхното количеството.
Въпреки уверенията на Масуд Пезешкян, че откогато е определен за президент на Иран, неговото държавно управление не е пращало оръжия на Москва (да не приказваме, че Пасдаран в никакъв случай не е имало потребността от глоба на държавното управление, с цел да изпраща оръжия наляво и надясно), средствата за всеобща информация приказват за " стотици " изнесени към Русия ирански балистични ракети.
Москва обаче има и друга алтернатива като източник на сходни муниции в лицето на Северна Корея, която, паралелно на войски, артилерийски снаряди и боеприпаси, изпраща на Москва и балистични ракети с непосредствен обхват на дейности (148 KN-23 and KN-24).
Базовият въпрос е, че иранците не могат да дават на руснаците това, което американците могат да лишават на украинците, в случай че се стигне до разширение на мащаба на спора сред Тел Авив и Техеран и възможното включване на Съединени американски щати в него в нападателен порядък.
Всичко това обаче не значи, че Русия има интерес от това режимът на аятоласите в Иран да бъде свален.
Хардлайнерите в Техеран и Москва споделят обща основа: властническото ръководство като структура и антиамериканизмът/антизападничеството като ценностна база. Допълнителен слой на тяхното партньорство са тесните им стопански и военни връзки. Така както през Студената война Иран, дружно с Пакистан, Ирак и Турция, образуваха под шапката на Багдадския пакт от 1955-та година " стена " против разпространяването на комунизма на юг, по този начин през днешния ден Техеран е привиждан от Русия и Китай като главен детайл против американското въздействие в района.
Една от стратегическите неточности на Съединени американски щати в Близкия изток - почнала от Джордж Буш-младши, който през 2002-ра година приравни Иран до Ирак и Северна Корея в " оста на злото ", и продължена от Доналд Тръмп, който отдръпна Съединени американски щати от Ядрената договорка с Иран през 2018-та година - бе политиката на тежки наказания по отношение на Иран. Целта на тази американска политика бе интернационална изолираност на режима и неговото икономическо " задушаване ", тъй че да се основат условия за смяна на ръководството на аятоласите.
Резултатът на тази американска политика обаче бе радикално друг: хардлайнерите във въпросната близкоизточна страна откриха надзор върху стопанската система и сигурността на Иран, а той, заради неналичието си на варианти, бе тласнат с още по-голяма мощ в обятията на руско-китайската ос.
Все отново преди още руснаците да го създадат, точно китайците подписаха през 2021-ва година Всестранно стратегическо партньорство за период от 25 години с Иран. А през днешния ден към 80% от продавания ирански нефт бива закупуван точно от Поднебесната империя.
Най-голямата жертва на тази интеграция на Иран към архитектурите за сигурност, изграждани от Русия и Китай, не бе нито Съединени американски щати, нито Израел, а Европа, която се трансформира в колатералната жертва на този развой.
Невъзможността за естествени политически и стопански връзки с персийската страна трансформира Европа в пленник на съветските въглеводороди.
Идеалният вид за Русия е ескалацията сред Израел и Иран да продължи задоволително дълго, само че не задоволително качествено. Достатъчно дълго, тъй че медиите да броят падащите ракети в Иран и Израел, а не тези в Украйна. Но не задоволително качествено, с цел да не би тези ракети да смъкват режима в Техеран.
