Хайде на война
Съгласен съм с демократичните решения на нашето държавно управление. Вижда се накъде бутат каруцата. Въртят опашки като лисугери. Очите им алчни, а търбусите цялостни. Те тяхното си го знаят. Ние нашето да гледаме. А то, нашето е ясно, та ясно. Трябва на война да вървим и в случай че сме по този начин положителни, да умрем.
Аз съм малко остарял, само че за умиране още ставам. И с фантазиите още ме бива, тъй че дано помечтая:
Представям си какъв брой славно би било да умра, защитавайки единствения ни изтребител. Някой зложелател стреля по изтребителя, до момента в който хайванчето кърми своето малко изтребителче (Защо не? За тези пари може да го чакаме, нали?), а аз скачам и блокирам с гърди пътя на патроните. Ето това би било геройска и изцяло оправдана гибел.
Или загивам от напор, до момента в който издувам спихналите се хищни черноморски надувно-десантни страшилища, които победоносно ще порят талазите на евроатлантическото ни натовско Черно море. (Боже, това изречение се получи велико. Продава се!) Героична гибел на плажа. Може и на залез. Как да не пожелаеш подобен хубав край за теб, а за какво не и за твоите близки?
Бих починал и за половото многообразие. Примерно аз съм починал, само че един пед@л някъде там живее и си купува краставици. Красиво! Ако един ден генното инженерство задобрее, може и с дете от някой корнишон да добие. Добре де, половото многообразие леко отече, само че в случай че повечко хора умрем за нещо по този начин належащо на цивилизацията, може и да вземат да го върнат? Защото животът без 82 пола е сив. Направо да си умреш от досада.
И за макроикономическата рамка бих починал. Представете си го – аз загивам, а на макроикономическата рамка нищо ѝ няма и пораства ли, пораства. И хората вътре са от щастливи – по-щастливи.
И за всяко едно Неправителствени организации, което моделира другояче безсмисления ми живот, бих починал. Но по какъв начин да умра над двадесет хиляди пъти, че нито едно Неправителствени организации да не се обиди? Приемам оферти.
И за еврото бих починал. Хайде, в случай че аз не доживея, най-малко децата ми да не могат да си купят нищо, само че в евро. Друго си е. Нали?
Не желая да се заяждам, само че и за българската политика си коства да се почине. Това избори, това бюлетини, това машини. Нали? Няма потребност да издълбавам.
И за политиците си коства. За който се сетите – за него умрете. И за която партия се сетите – за нея. И за Божанков си коства умирането, макар че там до последно не е ясно коя му е партията. Затова за него – персонално. За да няма обърквания.
Както споделя един другар: „ За правосъдната система, в случай че не умреш, защо живееш? “
И за прокуратурата си коства умирането. Дори си представям всичките тези прокурорки. Джукестите. Онези, които са записали право, тъй като не им е стигнал бал да влязат в „ Ергенът “. Добри девойки. Аз загивам, а те резервират бонусите и работните си места. Хубаво е. Размечтах се чак.
И за здравната ни система е добре да се почине. Там труповете постоянно са добре пристигнали. Казах ли го с едно изречение? Казах го! Точка!
И за пенсионната система си коства умирането. Няма какво да чакаш да се нижат годините. Отиваш и умираш бързо, само че преди този момент е добре да си си внесъл вноските. Защото умирането си е умиране, а вноските - вноски.
Затова се стегнете и без нервности! Война щяло да има, щели сме да умираме... Има ли защо да се умира? Има! Отиваме на война, избираме си идея и умираме. Пък и един път вечно тази нервност умирането да ни се маха от главата. Нали по този начин? Какво толкоз?
