Моята кола е моята крепост
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Вече няма ден, в който медиите да не ни посрещнат с някакъв пътнотранспортен смут. Пияни и дрогирани младежи опустошават нищо неподозиращи пешеходци, вбесени водачи се млатят и даже убиват по разнообразни мотиви, служители на реда не глобяват, а ескортират нарушителите, а от време на време и сами се дрогират и мачкат хора. И всякога митинги на околните, всякога отчаяние от правораздаването. Сякаш цялата драма на българската страна е съсредоточена в този бранш: неприятни пътища, калпави закони, подкупни институции. Президентът изрече странната мисъл, че злополуките били поради липса на патриотично образование, чакаме други политици да обвинят кемтрейлс.
Моята упоритост е по-скромна. Автомобилът е изключително място: приватизирано обществено пространство, което ви разрешава да се движите без да напускате дома си. Пеете, пушите, качвате или сваляте който решите. Пред стъклото му, написа Жан Бодрияр, светът минава като на ефирен екран, като че ли надалеч от вас. Замислете се за ужасните псувни, които сте склонни да изречете вътре в купето и които надали биха повторили при естествена среща лице в лице с който и да било. По същия метод ругаем телевизионните вести у дома от дивана, през днешния ден към този момент и документално, в обществените мрежи. В нашата автомобилна цитадела сме анонимни и в този смисъл склонни към безнаказаност.
Автомобилът дава чувство за мощ
От повече от век автомобилът е в центъра на потребителското общество като наложителен признак на междинната класа. В комунистическия лагер този развой беше усложнен от държавната стопанска система на недостига: в страни като България се чакаше с години за Москвича, под който след това би трябвало да лежиш с гаечния ключ, а в Албания и Северна Корея частни транспортни средства изобщо бяха неразрешени. Забраната постоянно усилва желанието и то се отприщи с цялостна мощ след рухването на режима: до момента в който в посока запад пътуваха кандидат-емигранти, в посока изток прииждаха потоци от коли втора употреба, които задръстваха непригодените за тях градове. До през днешния ден симптом за висш обществен триумф е да си купиш лъснато БМВ и да го паркираш в калта пред панелния блок.
Автомобилът дава чувство за мощ. Сядаш в джипа и внезапно се сдобиваш с 600 конски сили - кой може да ти се опре? Ако е минувач, ще побегне изплашен по пешеходната пътека, в случай че е служител на реда, ще намерения преди да те санкции. Наистина множеството водачи се научиха, че същинската мощ е в това да дадеш път на пешака, само че това беше след дълго и настойчиво глобяване. Затова пък ненадейно забогателите и сдобилите се с със стотици конски сили си откриха нова сцена за изява в обществените мрежи, където да обезсмъртяват гонките си, карането назад на придвижването, даже шамарите, които раздават на тези, които им вършат забележки. Защо не ги глобяват управляващите, се питаме всички. Със сигурност законите са неприятни, не се конфискуват коли, няма задоволително камери, не работи вътрешният надзор в полицията, няма прокуратура и така нататък. Към това бих добавил един психически миг: служителят на реда се възхищава на мъжествения авто-джигит, мечтае за джипа му освен тъй като чака рушвет, а тъй като този персонаж се е трансформирал в модел на бързия посткомунистически триумф.
Когато беззаконието вбесява
Но ще сбъркаме, в случай че търсим пояснение за пътно-транспортното безумство единствено в капризните богаташи. Работата е там, че посредством автомобила ние ежедневно се сблъскваме с неналичието на ред в страната, ей така, както си седим в автомобилната си цитадела. Отново до болежка познатата дупка, още веднъж кръстовището, на което няма кой да постави секционен светофар, още веднъж някой паркирал пред гаража ти. И на всичкото от горната страна някой се задава против теб по еднопосочната улица. В безсилието си решаваш да вземеш правораздаването в свои ръце и отказваш да помръднеш на живот и гибел, тъй като си в правото си. За разлика от телевизионния екран, където беззаконието също толкоз те вбесява, тук действителността въпреки всичко е много по-близо и става допустимо насрещният водач да излезе със запретнати ръкави, решен и той да отстоява до дъно някакво свое разбиране (знакът " затворено " през днешния ден кой знае за какво го няма, някой разкопава прилежащата отворена улица и това е единственият обход). Защо да не поговорите човешки, да се разберете? Дали поради това, че всеки се е укрепил в автомобилната си цитадела и чака някакъв всемогъщ регулировчик, който да въздаде правдивост?
Впрочем забележете какъв брой постоянно автомобилът се трансформира в настоящо лице на цивилен акции. Навремето най-мощният обществен митинг беше железопътната стачка, когато хиляди служащи се проведоха, с цел да сковават страната, събираха се на манифестации, слушаха речи. От времето на прехода насам постоянно виждаме таксита, които блокират централни площади, колони от бибипкащи коли с развети флагове и плакати. Поводът нормално не е трайно гражданско искане, някаква визия за по-добър свят. Най-често става дума за ситуационно неспокойствие - някого нападнали, министърът споделил нещо. Тъй да се каже - навалица от човеци, изолирани в своите замъци, която прочее се разпръсква тъкмо толкоз бързо, колкото се е и събрала.
Автор: Ивайло Дичев
Вече няма ден, в който медиите да не ни посрещнат с някакъв пътнотранспортен смут. Пияни и дрогирани младежи опустошават нищо неподозиращи пешеходци, вбесени водачи се млатят и даже убиват по разнообразни мотиви, служители на реда не глобяват, а ескортират нарушителите, а от време на време и сами се дрогират и мачкат хора. И всякога митинги на околните, всякога отчаяние от правораздаването. Сякаш цялата драма на българската страна е съсредоточена в този бранш: неприятни пътища, калпави закони, подкупни институции. Президентът изрече странната мисъл, че злополуките били поради липса на патриотично образование, чакаме други политици да обвинят кемтрейлс.
Моята упоритост е по-скромна. Автомобилът е изключително място: приватизирано обществено пространство, което ви разрешава да се движите без да напускате дома си. Пеете, пушите, качвате или сваляте който решите. Пред стъклото му, написа Жан Бодрияр, светът минава като на ефирен екран, като че ли надалеч от вас. Замислете се за ужасните псувни, които сте склонни да изречете вътре в купето и които надали биха повторили при естествена среща лице в лице с който и да било. По същия метод ругаем телевизионните вести у дома от дивана, през днешния ден към този момент и документално, в обществените мрежи. В нашата автомобилна цитадела сме анонимни и в този смисъл склонни към безнаказаност.
Автомобилът дава чувство за мощ
От повече от век автомобилът е в центъра на потребителското общество като наложителен признак на междинната класа. В комунистическия лагер този развой беше усложнен от държавната стопанска система на недостига: в страни като България се чакаше с години за Москвича, под който след това би трябвало да лежиш с гаечния ключ, а в Албания и Северна Корея частни транспортни средства изобщо бяха неразрешени. Забраната постоянно усилва желанието и то се отприщи с цялостна мощ след рухването на режима: до момента в който в посока запад пътуваха кандидат-емигранти, в посока изток прииждаха потоци от коли втора употреба, които задръстваха непригодените за тях градове. До през днешния ден симптом за висш обществен триумф е да си купиш лъснато БМВ и да го паркираш в калта пред панелния блок.
Автомобилът дава чувство за мощ. Сядаш в джипа и внезапно се сдобиваш с 600 конски сили - кой може да ти се опре? Ако е минувач, ще побегне изплашен по пешеходната пътека, в случай че е служител на реда, ще намерения преди да те санкции. Наистина множеството водачи се научиха, че същинската мощ е в това да дадеш път на пешака, само че това беше след дълго и настойчиво глобяване. Затова пък ненадейно забогателите и сдобилите се с със стотици конски сили си откриха нова сцена за изява в обществените мрежи, където да обезсмъртяват гонките си, карането назад на придвижването, даже шамарите, които раздават на тези, които им вършат забележки. Защо не ги глобяват управляващите, се питаме всички. Със сигурност законите са неприятни, не се конфискуват коли, няма задоволително камери, не работи вътрешният надзор в полицията, няма прокуратура и така нататък. Към това бих добавил един психически миг: служителят на реда се възхищава на мъжествения авто-джигит, мечтае за джипа му освен тъй като чака рушвет, а тъй като този персонаж се е трансформирал в модел на бързия посткомунистически триумф.
Когато беззаконието вбесява
Но ще сбъркаме, в случай че търсим пояснение за пътно-транспортното безумство единствено в капризните богаташи. Работата е там, че посредством автомобила ние ежедневно се сблъскваме с неналичието на ред в страната, ей така, както си седим в автомобилната си цитадела. Отново до болежка познатата дупка, още веднъж кръстовището, на което няма кой да постави секционен светофар, още веднъж някой паркирал пред гаража ти. И на всичкото от горната страна някой се задава против теб по еднопосочната улица. В безсилието си решаваш да вземеш правораздаването в свои ръце и отказваш да помръднеш на живот и гибел, тъй като си в правото си. За разлика от телевизионния екран, където беззаконието също толкоз те вбесява, тук действителността въпреки всичко е много по-близо и става допустимо насрещният водач да излезе със запретнати ръкави, решен и той да отстоява до дъно някакво свое разбиране (знакът " затворено " през днешния ден кой знае за какво го няма, някой разкопава прилежащата отворена улица и това е единственият обход). Защо да не поговорите човешки, да се разберете? Дали поради това, че всеки се е укрепил в автомобилната си цитадела и чака някакъв всемогъщ регулировчик, който да въздаде правдивост?
Впрочем забележете какъв брой постоянно автомобилът се трансформира в настоящо лице на цивилен акции. Навремето най-мощният обществен митинг беше железопътната стачка, когато хиляди служащи се проведоха, с цел да сковават страната, събираха се на манифестации, слушаха речи. От времето на прехода насам постоянно виждаме таксита, които блокират централни площади, колони от бибипкащи коли с развети флагове и плакати. Поводът нормално не е трайно гражданско искане, някаква визия за по-добър свят. Най-често става дума за ситуационно неспокойствие - някого нападнали, министърът споделил нещо. Тъй да се каже - навалица от човеци, изолирани в своите замъци, която прочее се разпръсква тъкмо толкоз бързо, колкото се е и събрала.
Автор: Ивайло Дичев
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ