С две думи: не-възможно!
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Славчо Кънчев*
При липса на правдивост какво е суверенитетът, в случай че не проведен обир?
Свети Августин Аврелий (13. 11. 354 година – 28. 08. 430 г.) – християнски теолог
Колкото и да е „ съвременно “ делегирането в забвение на интелектуалното творчество на Владимир Илич Ленин, то не са единствено една или две теоретичните му разработки, които са изцяло настоящи и понастоящем. В. И. Ленин несъмнено е бил прав в своето умозаключение, че когато преглеждаме което и да е публично събитие, в това число и страната, от позиция на неговото пораждане и развиване, то в него, безспорно, ще се окажат останки от предишното, основите на сегашното и заченките на бъдещето.
В процеса на еволюционното развиване на обществото, също и при революционни трансформации, предишното, сегашното и бъдещето са като брънки от една неразкъсваема верига. Животът и устройството на обществото се дефинират в толкоз по-голяма степен от предишното, колкото то е по-богато на исторически събития.
Паралелно с инфилтрирането на предишното в съвремието, паралелно с комплекса от удобни и неподходящи условия на настоящето; като пристигнало с Машината на времето, се разполага и бъдещето. Това е третият детайл, който съставлява значим съставен елемент на публичните връзки. Бъдещето участва в сегашното заради събитието, че човек е талантлив с памет за предишното. И по тази причина своето държание в сегашното той – на основа на насъбрания опит в предишното, – дефинира предвид на бъдещето. Всеки субект, на основата на своята морално-ценностна система, избира поведенческия си стандарт, с цел да реализира своите идеали, които проектира в бъдещето. Наличието у масите на сходни идеали, или тяхното неявяване в дадена част от множеството хора – това са извънредно значими детайли, определящи публичния живот.
Как участва бъдещето в сегашното на България?
Отговорът на този въпрос съдържа съжалението, че в българския език думата „ бъдеще “ няма множествено число. Понеже се изхожда от догатката, че в действителността бъдещето може да е единствено едно. Но в нашия, българския случай, тъкмо действителността неопровержимо демонстрира, че времето, което идва, като обществено наличие, е двойствено. Паралелно ще съществуват две обособени действителности, по модела на обстановката понастоящем, защото в България в този момент по едно и също време живеят две обществени групи. Наистина те са жители на една и съща страна, само че другояче са изцяло ceteris paribis, т.е. при неравни други условия, както са казвали античните римляни.
Първата – малобройната, е т. нар „ хайлайф “. А втората – многочислената, включва всички останали българи. В „ Речник на българския език “ думата „ хайлайф “ е обяснена като „ най-издигнатата, защита част от обещано общество, от дадена обществена група, организация, среда и сходни “.
В своя разбор на обществено-икономическите обединения италианският икономист и социолог Вилфредо Парето вкарва правилото „ 80/20 “. Според него 20 % от аргументите за събитията са виновни за 80 % от следствията. Съотнесено към приходите, това значи, че 20 % от популацията прибира 80 % от приходите. Дори действителността е още по-сурова от теоретичното умозаключение. Според проучване от 2006 година на Университета на Обединените народи (UNIWIDER), най-богатите 10 % от пълнолетните хора на планетата имат 85 % от международното благосъстояние, а най-бедната половина от човечеството има едвам 1 %. Но дали това систематизиране е заслужено, съразмерно по отношение на действителния принос за позитивните стопански резултати, или пък функциониращата система е по този начин тънко и в същото време ловко настроена, че да облагодетелства тези, които са отпред на корпорациите, вземат капиталовите решения и ръководят бордовете, както и да е в полза на членовете на партокрацията.
Ето че повече от едно потомство, откакто концепцията за позитивното доминиране на свободния пазар и глобализацията се съживи; на разпространяването на мантрата, че най-успешният метод за разрешаване на всеки публичен проблем е да го оставим на естествената пазарна динамичност, броят на проблемите и дълбочината им – уви! – надминава изходната база. Вече е ясно, че тази пазарна концепция не дава отговор на доста въпроси. Пазарите показват успеваемост като разумен инструмент за положителна икономическа динамичност, само че тяхната обществена рефлексия е цялостно крушение. Пазарите не имат съвест и доста бързо, в изискванията на тяхна доминация, закъсват болните, необразованите и възрастните. Пазарите показват своя характерна добродетелност, изразена в максимата, че „ всички способи за печелене на пари са положителни, значимо е те да са доста “. Пазарите иманентно се стремят към успеваемост, а това неотменно значи консолидация на власт и запаси, и опериране с човешките човеци само от позиция на тяхната резултатност по отношение на икономическата система, без значение за въздействието и крайния резултат върху техните ориси.
Доктрината за „ доминирането на пазарите “ към днешна дата има дълъг прибавен летопис и той свидетелства, че в реалност пазарните механизми не се оправят задоволително добре с неефективността, слабостта и минусите на системите за свободен трансфер на капитали и на свободна търговия. Не спомагат за основаването на обществено заслужено общество, а това е цел, даже доста по-важна в сравнение с е интегралният стопански резултат. Понеже, както заключава преди повече от един век френският учен-юрист М. Ориу: „ Зрялата страна се стреми да реализира в себе си политическа независимост, и в това време обществена правдивост “.
Независимо от непрестанните старания на „ елита “ да показа своите свръхдоходи като естествено произлизащи и пропорционални на неговия действителен принос към икономическия напредък, то от единствено себе си се схваща, и това е било доста пъти доказвано от самия живот, че дълбокото материално неравноправие се явява пораждаща основа и залог за действително пораждане на тази почва на юридическо неравноправие, което се демонстрира посредством другата защитеност и употреба на главните конституционни права и свободи, според от особеното материално състояние на жителите. Колкото е по-дълбоко разслоението на обществото по веществен симптом, какъв брой е по-зейнала пропастта сред богатите и бедните в българското общество – и в което и да е друго общество, – толкоз по-безсмислени и безсъдържателни стават конституционните постановки за тъждество, пълноправие, идентични гаранции за правата и свободата на жителите и други сходни заявления.
Никак не е инцидентно, че у нас не се разгласяват статистически данни за съотношението на собствеността на най-богатите 10 % от популацията по отношение на най-бедните 10 %. Както и съответната информация за разположените на върха на обществената пирамида един % най-богати. В случая мълчанието е красноречиво средство за манипулиране на всеобщото схващане. Ала и колкото и да се разстила дезинформационната завеса, то действителните доказателства на крещящото обществено неравноправие са пред очите ни.
Каква е технологията за реализиране и поддържане на това неравноправие? Тя съществува, откогато се е появило разделянето сред небогати и богати. Именно при първобитния строй почналото разделяне на обществото в началото води до това, че от общата маса на членовете на рода се отделя обособена група на вождовете, военачалниците, жреците. Използвайки своето публично състояние, тези хора си присвоявали по-голямата част от военната плячка, най-плодородните части завоювана земя, големи количества добитък, занаятчийски произведения, оръдия на труда. Своята власт, с течение на времето превърната в наследствена, те употребявали за отбрана не толкоз на публичните ползи, колкото на персоналните, с цел да държат в послушание своите плебеи и безимотните си съплеменници. После се появяват и други признаци за разложение на първобитнообществения строй и съответстващата му родова военноплеменна организация, която последователно почнала да бъде изтласквана от държавната конструкция.
Оттогава човешката история е трагична епопея на битка сред богатите и овластените, и париите. Често салдото в техните взаимоотношения е бил издирван на бойното поле. От метежа на експлоатираните в античен Египет през ХІІ в. прочие н. е., предвождан от сириеца Ирсу, в опита им да си извоюват по-справедливи условия на живот. По-късно въстанието в антична Гърция на илотите** през 464 година прочие н. е.; въстанието на сицилийските плебеи в Римската империя през 137 година прочие н. е.; въстанието на Лепид през 78 година прочие н. е., още веднъж в Римската империя; след това популярното въстание под управлението на Спартак, избухнало през 73 година прочие н. е. – дълъг е описът на опитите от страна на подтиснатите да си обезпечат по-сносен живот.
Поколение след потомство, ера след ера действителността е била ужасяваща за бедните. Богатите са печелили в сегашното и са си осигурявали преимущества в бъдещето, а бедните са обречени на оскъдност през днешния ден и посипани с великодушни обещания за бъдещето. Реалността против илюзорния мираж.
Обичайните последици са били, че масите, недоволни от обстановката, са създавали предпоставки елитът да бъде свален от власт и заместен от нов хайлайф, който както демонстрира хронологията, още веднъж работи по познатата скица: в угаждане на своите тесни ползи.
Възможно ли е тази управническа матрица да бъде преформатирана и да бъде открит баланс в разпределението на икономическите резултати, друг от злокобната формула „ 20:80 “?
Отговорът с две думи е: Не-възможно! Ако не бъде въведена ефикасна система за надзор върху дейностите на „ елита “. Контрол, който да предхожда и да съпътства техните дейности. От старта на лансирането на оферти за обществен инженеринг до крайната фаза на неговото осъществяване. Именно посредством използването на една необятна демократична просвета при реализирането на държавното ръководство, а не само посредством от време на време смучене на близалката за възрастни наивници, наречена „ демократични избори “.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
** – В антична Спарта – човек от главната маса на победеното и поробено население, което е благосъстоятелност на робовладелската страна, само че е прикрепено към земята на господарите, която обработва със свои оръдия на труда, заплаща естествен налог и е освободено от военна работа.
Славчо Кънчев*
При липса на правдивост какво е суверенитетът, в случай че не проведен обир?
Свети Августин Аврелий (13. 11. 354 година – 28. 08. 430 г.) – християнски теолог
Колкото и да е „ съвременно “ делегирането в забвение на интелектуалното творчество на Владимир Илич Ленин, то не са единствено една или две теоретичните му разработки, които са изцяло настоящи и понастоящем. В. И. Ленин несъмнено е бил прав в своето умозаключение, че когато преглеждаме което и да е публично събитие, в това число и страната, от позиция на неговото пораждане и развиване, то в него, безспорно, ще се окажат останки от предишното, основите на сегашното и заченките на бъдещето.
В процеса на еволюционното развиване на обществото, също и при революционни трансформации, предишното, сегашното и бъдещето са като брънки от една неразкъсваема верига. Животът и устройството на обществото се дефинират в толкоз по-голяма степен от предишното, колкото то е по-богато на исторически събития.
Паралелно с инфилтрирането на предишното в съвремието, паралелно с комплекса от удобни и неподходящи условия на настоящето; като пристигнало с Машината на времето, се разполага и бъдещето. Това е третият детайл, който съставлява значим съставен елемент на публичните връзки. Бъдещето участва в сегашното заради събитието, че човек е талантлив с памет за предишното. И по тази причина своето държание в сегашното той – на основа на насъбрания опит в предишното, – дефинира предвид на бъдещето. Всеки субект, на основата на своята морално-ценностна система, избира поведенческия си стандарт, с цел да реализира своите идеали, които проектира в бъдещето. Наличието у масите на сходни идеали, или тяхното неявяване в дадена част от множеството хора – това са извънредно значими детайли, определящи публичния живот.
Как участва бъдещето в сегашното на България?
Отговорът на този въпрос съдържа съжалението, че в българския език думата „ бъдеще “ няма множествено число. Понеже се изхожда от догатката, че в действителността бъдещето може да е единствено едно. Но в нашия, българския случай, тъкмо действителността неопровержимо демонстрира, че времето, което идва, като обществено наличие, е двойствено. Паралелно ще съществуват две обособени действителности, по модела на обстановката понастоящем, защото в България в този момент по едно и също време живеят две обществени групи. Наистина те са жители на една и съща страна, само че другояче са изцяло ceteris paribis, т.е. при неравни други условия, както са казвали античните римляни.
Първата – малобройната, е т. нар „ хайлайф “. А втората – многочислената, включва всички останали българи. В „ Речник на българския език “ думата „ хайлайф “ е обяснена като „ най-издигнатата, защита част от обещано общество, от дадена обществена група, организация, среда и сходни “.
В своя разбор на обществено-икономическите обединения италианският икономист и социолог Вилфредо Парето вкарва правилото „ 80/20 “. Според него 20 % от аргументите за събитията са виновни за 80 % от следствията. Съотнесено към приходите, това значи, че 20 % от популацията прибира 80 % от приходите. Дори действителността е още по-сурова от теоретичното умозаключение. Според проучване от 2006 година на Университета на Обединените народи (UNIWIDER), най-богатите 10 % от пълнолетните хора на планетата имат 85 % от международното благосъстояние, а най-бедната половина от човечеството има едвам 1 %. Но дали това систематизиране е заслужено, съразмерно по отношение на действителния принос за позитивните стопански резултати, или пък функциониращата система е по този начин тънко и в същото време ловко настроена, че да облагодетелства тези, които са отпред на корпорациите, вземат капиталовите решения и ръководят бордовете, както и да е в полза на членовете на партокрацията.
Ето че повече от едно потомство, откакто концепцията за позитивното доминиране на свободния пазар и глобализацията се съживи; на разпространяването на мантрата, че най-успешният метод за разрешаване на всеки публичен проблем е да го оставим на естествената пазарна динамичност, броят на проблемите и дълбочината им – уви! – надминава изходната база. Вече е ясно, че тази пазарна концепция не дава отговор на доста въпроси. Пазарите показват успеваемост като разумен инструмент за положителна икономическа динамичност, само че тяхната обществена рефлексия е цялостно крушение. Пазарите не имат съвест и доста бързо, в изискванията на тяхна доминация, закъсват болните, необразованите и възрастните. Пазарите показват своя характерна добродетелност, изразена в максимата, че „ всички способи за печелене на пари са положителни, значимо е те да са доста “. Пазарите иманентно се стремят към успеваемост, а това неотменно значи консолидация на власт и запаси, и опериране с човешките човеци само от позиция на тяхната резултатност по отношение на икономическата система, без значение за въздействието и крайния резултат върху техните ориси.
Доктрината за „ доминирането на пазарите “ към днешна дата има дълъг прибавен летопис и той свидетелства, че в реалност пазарните механизми не се оправят задоволително добре с неефективността, слабостта и минусите на системите за свободен трансфер на капитали и на свободна търговия. Не спомагат за основаването на обществено заслужено общество, а това е цел, даже доста по-важна в сравнение с е интегралният стопански резултат. Понеже, както заключава преди повече от един век френският учен-юрист М. Ориу: „ Зрялата страна се стреми да реализира в себе си политическа независимост, и в това време обществена правдивост “.
Независимо от непрестанните старания на „ елита “ да показа своите свръхдоходи като естествено произлизащи и пропорционални на неговия действителен принос към икономическия напредък, то от единствено себе си се схваща, и това е било доста пъти доказвано от самия живот, че дълбокото материално неравноправие се явява пораждаща основа и залог за действително пораждане на тази почва на юридическо неравноправие, което се демонстрира посредством другата защитеност и употреба на главните конституционни права и свободи, според от особеното материално състояние на жителите. Колкото е по-дълбоко разслоението на обществото по веществен симптом, какъв брой е по-зейнала пропастта сред богатите и бедните в българското общество – и в което и да е друго общество, – толкоз по-безсмислени и безсъдържателни стават конституционните постановки за тъждество, пълноправие, идентични гаранции за правата и свободата на жителите и други сходни заявления.
Никак не е инцидентно, че у нас не се разгласяват статистически данни за съотношението на собствеността на най-богатите 10 % от популацията по отношение на най-бедните 10 %. Както и съответната информация за разположените на върха на обществената пирамида един % най-богати. В случая мълчанието е красноречиво средство за манипулиране на всеобщото схващане. Ала и колкото и да се разстила дезинформационната завеса, то действителните доказателства на крещящото обществено неравноправие са пред очите ни.
Каква е технологията за реализиране и поддържане на това неравноправие? Тя съществува, откогато се е появило разделянето сред небогати и богати. Именно при първобитния строй почналото разделяне на обществото в началото води до това, че от общата маса на членовете на рода се отделя обособена група на вождовете, военачалниците, жреците. Използвайки своето публично състояние, тези хора си присвоявали по-голямата част от военната плячка, най-плодородните части завоювана земя, големи количества добитък, занаятчийски произведения, оръдия на труда. Своята власт, с течение на времето превърната в наследствена, те употребявали за отбрана не толкоз на публичните ползи, колкото на персоналните, с цел да държат в послушание своите плебеи и безимотните си съплеменници. После се появяват и други признаци за разложение на първобитнообществения строй и съответстващата му родова военноплеменна организация, която последователно почнала да бъде изтласквана от държавната конструкция.
Оттогава човешката история е трагична епопея на битка сред богатите и овластените, и париите. Често салдото в техните взаимоотношения е бил издирван на бойното поле. От метежа на експлоатираните в античен Египет през ХІІ в. прочие н. е., предвождан от сириеца Ирсу, в опита им да си извоюват по-справедливи условия на живот. По-късно въстанието в антична Гърция на илотите** през 464 година прочие н. е.; въстанието на сицилийските плебеи в Римската империя през 137 година прочие н. е.; въстанието на Лепид през 78 година прочие н. е., още веднъж в Римската империя; след това популярното въстание под управлението на Спартак, избухнало през 73 година прочие н. е. – дълъг е описът на опитите от страна на подтиснатите да си обезпечат по-сносен живот.
Поколение след потомство, ера след ера действителността е била ужасяваща за бедните. Богатите са печелили в сегашното и са си осигурявали преимущества в бъдещето, а бедните са обречени на оскъдност през днешния ден и посипани с великодушни обещания за бъдещето. Реалността против илюзорния мираж.
Обичайните последици са били, че масите, недоволни от обстановката, са създавали предпоставки елитът да бъде свален от власт и заместен от нов хайлайф, който както демонстрира хронологията, още веднъж работи по познатата скица: в угаждане на своите тесни ползи.
Възможно ли е тази управническа матрица да бъде преформатирана и да бъде открит баланс в разпределението на икономическите резултати, друг от злокобната формула „ 20:80 “?
Отговорът с две думи е: Не-възможно! Ако не бъде въведена ефикасна система за надзор върху дейностите на „ елита “. Контрол, който да предхожда и да съпътства техните дейности. От старта на лансирането на оферти за обществен инженеринг до крайната фаза на неговото осъществяване. Именно посредством използването на една необятна демократична просвета при реализирането на държавното ръководство, а не само посредством от време на време смучене на близалката за възрастни наивници, наречена „ демократични избори “.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
** – В антична Спарта – човек от главната маса на победеното и поробено население, което е благосъстоятелност на робовладелската страна, само че е прикрепено към земята на господарите, която обработва със свои оръдия на труда, заплаща естествен налог и е освободено от военна работа.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ