За онази българска естрада това не е унижение, а навик
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Като бях хлапе Коледа не се празнуваше публично. По църквите ходеха единствено старите хора, младите знаеха, че по празници до входа на храма постоянно дежури някой от махленските доносници. Попадането в кварталния лист на религиозните криеше заплаха от среща с Другарския Съд.
В същото време родната партийна буржоазия започваше новогодишните разгулни празненства, наречени банкети. На тези обилни вечери с отрупани софри постоянно се поръчваше и богата артистична стратегия. Партийните велможи обожаваха да оригат на съветска салата и да хълцат на корекомско уиски до момента в който ги забавлява родно изкуство.
Аз бях част от детско-юношеска театрална група. Обикновено рецитирахме спектакли по Смирненски, аз бях в ролята на Каменарче. Качвах се на един стол и крещях “Хей, другарю, ти какво решил си с чука…” Героична роля, няма спор. Обаче по време на Коледата, която не празнувахме, ни обличаха като коледарчета. Още помня миризмата на мухлясалите потури и стягането на аления пояс. Грабвахме коледарските геги и окичени с пуканки сурвачки. После ни пускаха измежду масите в ресторанта да сурвакаме празнуващите значими другарки и приятели.
Една година ми се падна да бутам по гърба със сурвачката самия максимален приятел, индивидът от народа. Великото триединство на българския социалистически строй - Генералният Секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия, Председателят на Министерски Съвет и Председателят на Държавния Съвет на Народна република България. Да бе, всичкото това, самият той. Приближих се супер безсрамно, въпреки всичко бях на 10. Замлатих Първия Другар с дебелите лупи със сурвачката, а той гръмогласно ме похвали, след което сграбчи купата с плодове от масата и я обърна в моята коледарска везана торбичка.
Помня, че нямах самообладание да приключим с “Ой, Коледооо, мой Коледооо”, с цел да се прибера зад кулисите. В торбичката си имах най-малко два портокала, от ония, гръцките, които ги пускаха в Показния магазин единствено за Нова Година. Имаше и цялостен банан - корав и жълт, като драгоценен другоземен камък. Вътре се мъдреше даже и някакъв зелен окосмен картоф! Да, не знаех за съществуването на плод, наименуван киви. Пионерската ми коледарска задача бе приключила сполучливо. Имах торбичка със съкровища, които ще отнеса с горделивост у дома.
Ние, децата, скоро щяхме да си тръгнем от банкета. Но на сцената оставаха българските естрадни звезди. Грандиозни гласове, даровити музиканти. Изреждаха се един след различен на дребната сцена на ресторанта, с чувството, че имат рецитал на Сан Ремо. А разгърдените дебели потни комунистически културяги, разляли се под столовете, им подхвърляха по някой различен мокър взор сред натежалите тостове.
Защо ви описвам всичко това ли? Чувам, че в този момент същата българска сцена е кипнала в митинг. Иска да има наложителна квота за българска музика по медиите. Пък аз си мисля, че да искаш квота е все едно да отидеш с коледарската си торбичка при другаря Живков и той да ти изсипе вътре плодовете, стояли за декорация.
За страдание знам, че за онази българска сцена това не е оскърбление, а табиет.
Текстът е оповестен във Facebook
Като бях хлапе Коледа не се празнуваше публично. По църквите ходеха единствено старите хора, младите знаеха, че по празници до входа на храма постоянно дежури някой от махленските доносници. Попадането в кварталния лист на религиозните криеше заплаха от среща с Другарския Съд.
В същото време родната партийна буржоазия започваше новогодишните разгулни празненства, наречени банкети. На тези обилни вечери с отрупани софри постоянно се поръчваше и богата артистична стратегия. Партийните велможи обожаваха да оригат на съветска салата и да хълцат на корекомско уиски до момента в който ги забавлява родно изкуство.
Аз бях част от детско-юношеска театрална група. Обикновено рецитирахме спектакли по Смирненски, аз бях в ролята на Каменарче. Качвах се на един стол и крещях “Хей, другарю, ти какво решил си с чука…” Героична роля, няма спор. Обаче по време на Коледата, която не празнувахме, ни обличаха като коледарчета. Още помня миризмата на мухлясалите потури и стягането на аления пояс. Грабвахме коледарските геги и окичени с пуканки сурвачки. После ни пускаха измежду масите в ресторанта да сурвакаме празнуващите значими другарки и приятели.
Една година ми се падна да бутам по гърба със сурвачката самия максимален приятел, индивидът от народа. Великото триединство на българския социалистически строй - Генералният Секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия, Председателят на Министерски Съвет и Председателят на Държавния Съвет на Народна република България. Да бе, всичкото това, самият той. Приближих се супер безсрамно, въпреки всичко бях на 10. Замлатих Първия Другар с дебелите лупи със сурвачката, а той гръмогласно ме похвали, след което сграбчи купата с плодове от масата и я обърна в моята коледарска везана торбичка.
Помня, че нямах самообладание да приключим с “Ой, Коледооо, мой Коледооо”, с цел да се прибера зад кулисите. В торбичката си имах най-малко два портокала, от ония, гръцките, които ги пускаха в Показния магазин единствено за Нова Година. Имаше и цялостен банан - корав и жълт, като драгоценен другоземен камък. Вътре се мъдреше даже и някакъв зелен окосмен картоф! Да, не знаех за съществуването на плод, наименуван киви. Пионерската ми коледарска задача бе приключила сполучливо. Имах торбичка със съкровища, които ще отнеса с горделивост у дома.
Ние, децата, скоро щяхме да си тръгнем от банкета. Но на сцената оставаха българските естрадни звезди. Грандиозни гласове, даровити музиканти. Изреждаха се един след различен на дребната сцена на ресторанта, с чувството, че имат рецитал на Сан Ремо. А разгърдените дебели потни комунистически културяги, разляли се под столовете, им подхвърляха по някой различен мокър взор сред натежалите тостове.
Защо ви описвам всичко това ли? Чувам, че в този момент същата българска сцена е кипнала в митинг. Иска да има наложителна квота за българска музика по медиите. Пък аз си мисля, че да искаш квота е все едно да отидеш с коледарската си торбичка при другаря Живков и той да ти изсипе вътре плодовете, стояли за декорация.
За страдание знам, че за онази българска сцена това не е оскърбление, а табиет.
Текстът е оповестен във Facebook
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ