ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за

ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Кирил Петков е първият ухилен министър-председател на съвременна България. И може да си разреши да гастролира на политическата сцена като човек без секрети. Какво още го прави по-специален и какъв министър председател е в действителност Петков?

Коментар от Георги Лозанов:

Руската инвазия в Украйна трансформира Кирил Петков от политик сред другите в политическото лице на нацията. И смекчи рецензиите към него, които преди този момент - в месеците, откогато е министър-председател, се бяха изострили, без значение от рекордното съгласно " Алфа Рисърч " утвърждение за държавното управление му. Част от тези рецензии са естествени - резултат от присъщата на публицистиката критическа функционалност по отношение на ръководещите, която е основен тест за демократичните им качества. Тук обаче се прокрадваше едно нездраво очакване към медиите - да подлагат на критика, само че в случай че може не новата власт, а ГЕРБ, все едно че не престават да са на власт. Втората част от рецензиите е самозащитна - тя идваше от тези, които се усещаха застрашени от следствията на активността им, инициирани от ръководещите. Разбираемо, само че съшито с бели конци. Третият вид критици бяха изнервени от нарушавания комфорт на познатото - що за политик е Кирил Петков, откакто не наподобява на другите политици, дори сякаш гради обществения си облик на инат на тях.

Какъв министър председател е Кирил Петков

Та в какво се състоят разликите? На първо място в банализация на ролята " най-важният човек в страната ", която Петков упражнява като всяко друго професионално занятие, надалеч от двете типични положения на изкачвалите се високо в държавната подчиненост. Едното е демонстративното самочувствие под мотото: Само аз мога да ви спася. Петков не се изкуши от сходна поза даже в този момент, когато драматизмът на събитията като че ли самичък му я предлага.

Другото положение е латентната вина. Тя идва от чувството, че властта у нас още от Девети септември е незаслужена привилегия, едва подвластна от личните ти качества. Това беше добило комедийна видимост в станалото пословично признание на Нейчо Неев: " Егати страната, щом аз съм ѝ вицепремиер ". Двете положения постоянно се съвместяват, като самочувствието би трябвало да прикрие гузността.

Кирил Петков обаче не демонстрира лидерско самочувствие. Дори не наподобява, че въобще се претърпява като водач. Най-малкото тъй като за разлика от Борисов, Царя, Костов и прочие влезе в огромната политика не по пистата на персоналния триумф, а в партньорска двойка с Асен Василев, с който действат като групов персонаж, наименуван от злите езици " Кирчо и Кокорчо ". Партията му - политическо бебе без йерархически гръбнак, също не провокира вождистки упоритости. Да не приказваме, че тя ръководи в четворна коалиция, натежала от несъгласия, която с цел да не се разпадне, изисква от водача си вместо да командва, да се помирява и да сдобрява. Така за първи път се появява вероятността властта в България да се упражнява не като лична воля, а като социална услуга. Да бъде " слаба власт " в мощното значение на понятието - власт, която не подчинява, а оказва помощ.

В този смисъл Петков, който съгласно личните му думи се е завърнал в родината си точно с цел да ѝ помогне с каквото може, няма аргументи и за вина. За него властта не е привилегия, с изключение на като точка в CV-то му, а по-скоро отклоняване от сполучливото му кариерно развиване дотук. Разбира се, критиците му не имат вяра на сходна идилична картина и търсят скрити претекстове, с цел да я опровергаят, само че до момента нямат безапелационни попадения. Дори историята с канадското му поданство не хвана дикиш, както сподели социологията.

Човек без секрети

Петков се измъква от заложените клопки, тъй като има биографично оправдание, че не е обвързван с потайностите на прехода (да не приказваме за тези на някогашния режим) и може да си разреши да гастролира на политическата сцена като човек без секрети. В подобен порядък той целеустремено се отхвърля от инструментите на тайното познание в упражняването на властта. За изненада на привикналите с родната политическа матрица министър-председателят даде на правораздавателните органи лист със обвинени в корупция, подсказан му не от тайните, а от " явните служби ", както по противоположна прилика можем да назовем медиите. Политическото обръщение беше ясно: аз знам колкото вас, въпросът е да се възползваме от знанието си.

Поне до войната Кирил Петков беше първият ухилен министър-председател на прехода, в случай че изключим Софиянски, при който обаче с времето усмивката стартира да наподобява като залепена върху лицето му, а не като израз на положението на духа. Българските политици като цяло избират да наподобяват ядосано недоволни, подготвени да се обидят на народа, че не прави оценка заслугите им, да станат язвителни и нападателни. Гледат на политиката като на борба с врагове, които би трябвало да победиш - и по тази причина говоренето им елементарно минава във враждебна тирада. Говоренето на Петков е доброжелателна тирада, която езиковите му неравности в допълнение лишават от глобата на последната дума. Дори за основния прокурор, с който влезе в директен конфликт, оптималното, което си разреши да каже, е, че предава лист с деветнайсет обвинени на двайсетия. И продължи да се усмихва, с което подсети, че правдивост се реализира не с лични вражди, а с самостоятелна институционална работа.

В границите на обществената връзка неговият усмихнато доброжелателен фасон, който критиците му небрежно оповестиха за безразсъден, трябваше да внуши на нацията, че не са ѝ " потънали гемиите ". Да подтиква капацитета ѝ и да сътвори вяра, че новите ръководещи са в положение да я освободят от тези, които я мамят и крадат, тъй като не наподобяват на тях. Така звучеше политическата поръчка на Петков преди войната. Но и откакто стартира, той продължи да успокоява нацията. Използва да вземем за пример за настръхналата Путинова Русия непринудено зародилата метафора " бензиностанция с ракети ", с цел да покаже, че мегаломанските ѝ искания нямат нито икономическа, нито политическа основа. Резултат са единствено от упоритостите на един деспот. И единствената действителна отбрана против него не е насрещното дрънчене на оръжие, нито спасяването поединично, а евроатлантическата взаимност, в името на която Петков се оказа кадърен да жертва личните си министри.

След епидемиологична и ценова рецесия, войната наоколо до границата подреди на първия ред критиците на Петков, с цел да следят неуспеха на неговата " слаба власт ". Струва ми се обаче, че по-прозорливите към този момент станаха да се разтъпчат. Не тъй като неуспехът не е неосъществим, а тъй като схващат, че той ще е за всички.

*****

Този коментар показва персоналното мнение на създателя. То може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.