Съветската окупация през 1944-47 г. и фаталните последици от нея за България
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Окупацията и „ Отечествената война” костват на народа ни общо сумата „ единствено “ от 13 милиарда днешни лв.
Съветски танкове най- безогледно нахлуват в братска България, която не е изпратила своя армия в Съюз на съветските социалистически републики и освен това е във война с Германия, само че това за великият Сталин е без значение! За Русия ние постоянно сме били „ задунайска губерния “!
По време на окупацията България изхранва над 600 000 съветски бойци. Една част от тях грабят, изнасилват, безчинстват!
Съветската окупация от 8 септември 1944г. и подтикнатия от нея “Отечественофронтовски” прелом на 9-ти септември стават, откакто в Москва вземат решение, че по различен метод властта не може да бъде заграбена. Планът за преодоляване на България стартира да се реализира. Той включва избиване на българския хайлайф и стопанско подчиняване на страната.
Всъщност още царска Русия възнамерява обезглавяването на българската нация. За това са непокътнати стотици документи, разкриващи подлата роля на Русия в нашата история и задачата ѝ посредством войната от 1877 да превземе Проливите, а по-късно да трансформира сякаш „ безкористно освободената” страна в „ Задунайская губерния” – част от Русия, каквото ни Кремъл ни смята до през днешния ден!
След като през 1887 година българският хайлайф отпред със Стефан Стамболов сполучливо се опълчва на проруския прелом и до 1894 година – и на съветските попълзновения, в Русия схващат, че единствено с унищожаване на монарха (както сториха с княз Александър Батенберг) България няма да бъде завоювана. Необходимо е монархическата институция да се изкорени, а за това първо би трябвало да се изтреби обществено-политическия хайлайф. И посредством свои платени агенти- русофили подвигат протести и вършат опити за преврати.
Това не можа да стане и с планувания от Кремъл огромен атентат в църквата през 1925 година, само че се организира сполучливо през 1944-1948 година
Паролата " Авгиевите обори да бъдат пометени с желязна метла " беше дадена от Москва от правилния прислужник на Сталин, по-късно български министър председател със руско поданство - Георгий Михайлович Димитров. Получавайки я, комунистите започнаха убийства без съд и присъда. До края на 1944 година бяха избити над 30 000 кметове, учители, свещеници, служители на реда, низши военни чинове, дребни търговци и въобще по-видни и нужни за обществото хора по места. Викани измежду нощ “за дребна справка”, те изчезнаха в незнайни безкръстни гробове. На тяхно място новата власт бе комплектувана основно от едва образовани и некомпетентни хора, което се отрази съществено върху развиването на тъй наречените „ национална република”, в която нямаше нищо национално, с изключение на диктатурата на една партия- мафия, завзела със руска помощ и принуждение властта.
В “Държавен вестник” от оня интервал са оповестени известия за повече 30 000 безследно изчезнали българи, като би трябвало да отбележим, че не всички наранени фамилии са имали смелостта за такава обява. Впоследствие, с цел да се “узаконят” убийствата, някои от починалите задочно бяха “съдени” (безпрецедентен случай в правото) и наказани на гибел.
Вторият стадий на чистката беше позорният, невиждан в международната история незаконен ”Народен съд” от декември 1944 до април 1945 година В него 135 съдилища в цялата страна съдиха 11 122 души, като за 2793-ма от тях бе произнесена смъртна присъда. (по други данни - над 3000) Там „ съдеха” хора от елита, които не можеха току-тъй да „ изчезнат безследно” - регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери. С този нечовечен удар бяха унищожени Регентството, пет държавни кабинета, цялото ХХV-то Обикновено Народно Събрание, цели министерства, Генералния щаб, въобще цялата висша държавна администрация, стопанския и интелектуален хайлайф на страната. На някои изключително значими “подсъдими”, като регентите, разпитите се водеха в Москва от руски следователи. Сред убитите бяха регентите принц Кирил, военачалник Михов, проф. Филов, министър председателите Добри Божилов, и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов, царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други. Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност. Обезкръвяването на българския народ завърши с разгрома на последната съпротива на земеделци и социалдемократи през 1947 година
Общо, през 12 пандиза и 56 концлагера по съветски модел в интервала 9-ти септември 1944 до 9-ти ноември 1989 година минаха над 220 000 души. Чудовищно откритие от 1946 година насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други „ неблагонадеждни” или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна работа като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха постоянно млади, а от останалите към 1990 година живи 3000 души всички до един бяха заболели от рак или левкемия. А уранът, продаден на безценица, заминаваше за „ братската страна” и с него беше направена първата съветска атомна бомба… Случайно оживелите близки на избитите бяха „ въдворени” да живеят в провинцията, парцелите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.
След като бе изтребен значително българския хайлайф, от Москва изпратиха своя прислужник Георги Димитров да оглави държавното управление. И като министър-председател на България той си остана руски гражданин и говореше български с съветски акцент. Ще го запомним освен с пиянството му и с несъмнено вредителската му, антибългарска политика, само че и със неуместната и смешна фраза- девиз: „ Дружбата ни с великия руски съюз ни е нужна, както са нужни слънцето и въздуха за всяко живо създание! “ Невероятно звучи, нали?! Въпреки това обаче съветските му господари не му имаха вяра и Комитет за Държавна сигурност (на СССР) вербува шурея му и негов бодигард - Вълко Червенков, да го шпионира. Когато си свърши работата да причисли България към Съюз на съветските социалистически републики, болният и алкохолизиран „ воин от Лайпциг” към този момент беше използван и изцяло ненужен и господарите му го отровиха с живак, подложен в двойното дъно на чекмеджето на бюрото му в санаториума Барвиха край Москва през 1949 година След това сложиха на мястото му агента- сталинист Вълко Червенков.
С огромно усърдие окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното съзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в Съюз на съветските социалистически републики (разбирай в Сибир) таврийските и бесарабски българи, които бяха намерили леговище в България по време на войната. Започна насилственото налагане на изфабрикуваната в Коминтерна „ македонска нация” във Вардарска Македония, която беше подарена на Югославия, и в Пиринска Македония, останала в рамките на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се разгласят за „ македонци”. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари – „ учители”, „ книжари” и други, „ обучаващи” популацията на „ родния му македонски език”. Беше направена по този начин наречената „ правописна реформа”, замислена в Москва и прокарвана в началото през 40-те години от Българска комунистическа партия в партийните им документи, а откакто заграбват властта - и публично. С изхвърлянето на букви от писмеността и въвеждането на нови правописни правила, комунистите се пробваха да скъсат писмовното единение на западните и източните български приказва, с цел да откъснат дефинитивно изконната българската област Македония от България. Окупаторите се пробваха да унищожат националната просвета, оповестена за „ фашистка” и „ буржоазна”, като проведоха обществени палежи на български книги или ги изпратиха за претопяване. Случайно оживелите бяха заключени в секретните и спецфондове на библиотеките.
Забранени бяха за издаване и четене даже създатели като класиците Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва скъпи исторически ръкописи и богослужебни книги от междинните епохи. На Скопие беше предаден даже саркофага с костите на Гоце Делчев. Самата българска история беше фалшифицирана по руски шаблон. Градове и села бяха преименувани на комунистически и руски дейци. Даже улиците в градовете, носещи имена на български владетели, бяха заменени с имена без трофеи. Така ул. „ Цар Иван Асен ІІ” стана „ Иван Асен”, улица „ Цар Симеон Велики” – „ Симеон” и други сходни кощунства. Държавният герб бе заменен с тъпо копие на руския като датите „ 681-1944 г.” тъкмо обрисуваха рождението и гибелта на самостоятелната ни 13-вековна страна.
Химнът беше преработен на три пъти. Единствен в света, в който се приказва за честност и послушание на непозната страна! Срамно и неприлично! Особено брутално беше похищението над църквата, тя беше подчинена на Българска комунистическа партия, само че без значение от това хората бяха насилвани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни „ ритуални домове”. Даже след гибелта на индивида над гроба му наложително се поставяше дървена алена пирамидка с петолъчка, като последна подигравка с мъртвите.
С поредност от такива ограничения българският народ остана без хайлайф и в продължение на 45 години бе трансфорат в покорно стадо, което не направи нито един антикомунистически протест или митинг, сходни на тези в Унгария през 1956 година, Чехословакия през 1968 година или Полша - през 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980 година Окупаторите добре си бяха свършили работата…
Стопанското заробване на България от Кремъл стартира още през 1944 година На 16 октомври руските окупационни войски откараха в Москва златния запас на Националната банка. След това от бюджета на ограбената към този момент страна изтръгнаха 40 милиарда и 213 милиона лв. за прехрана на войските си на българска територия. Нови 540 милиарда и 92 милиона лв. струваше на България изцяло безсмислената „ Отечествена война”, в която угаснаха нови 32 000 млади български живота.
Голяма част от закононарушенията на окупационната Червена войска против гражданското население в Централна и Югоизточна Европа и до през днешния ден не могат да бъдат изследвани поради неразрешения от Кремъл достъп до руските и съветските военни архиви. Няма никакво подозрение обаче, че грабежите, паралелно с изнасилванията, са били „ визитната картичка “ на руското военно наличие в Централна и Югоизточна Европа. България не прави изключение от тази трагична статистика. И няма по какъв начин да е другояче, откакто основният руски боен разбойник се оказва не какъв да е, а самият висш главнокомандващ Червената войска маршал Жуков. В държанието на военачалника през септември 1944 има един чудноват епизод. Жуков ненадейно напуща главния спектакъл на военните дейности против Германия и се озовава за няколко дни в окупираната без един изстрел България. Целта на височайшата аудиенция става известна две години по-късно. От писмо на заместник-министъра на защитата на Съюз на съветските социалистически републики Булганин до Сталин от август 1946 година излиза наяве, че руските митничари са задържали 7 вагона с „ персонални движимости “ на маршал Жуков, съдържащи главно откраднати в Германия скъпи мебели. Картината е допълнена с списък от осъществен по разпореждане на Сталин през януари 1948 година скришен обиск в московските парцели на Жуков. В тях са открити 24 броя златни часовници, 15 златни колиета, 4000 м вълнени и копринени платове, над 300 скъпи кожи, 44 доста скъпи килими и гоблени, 55 картини- шедьоври и още купища скъпи движимости.
Участвалият в окупацията на България беларуски публицист Васил Биков свидетелства, че първата работа на ръководителите на руските военни и шпионски служби в страната е била да изпратят към Одеса по няколко самолета, натоварени със заграбени в окупираната страна полезности. През декември 1944 година Кремъл издава и особено разпореждане, даващо лиценз за мародерство на всеки руски боец, офицер и военачалник. Официално спечелилите към този момент можели ежемесечно да изпращат в Съюз на съветските социалистически републики „ пратки “ със заграбени от популацията в завладените страни движимости – бойците по 5 кг, офицерите – по 10 кг, а генералите – по 15 кг…
Цената на тригодишната руска окупация по най-скромни калкулации доближава съвсем половината от целия БВП на България за интервала 1944 – 1947 година Над 13 милиарда днешни лв.! За тези три следвоенни години страната ни би трябвало /без никаква потребност и сериозна причина!/ да одобри и да изхранва над 600 000 бойци от Червената войска.
Разорената страна би трябвало да има небогати жители, с цел да са послушни. В началото стартират конфискациите и реквизициите на по-богатите под форма на битка със „ спекулата”. Особено отвратителна е практиката на „ изселване на враговете на националната власт” в провинцията, при което правилни „ партийни другари” се настаняват в жилищата им и заграбват даже персоналните движимости на хората. Така да вземем за пример другарката Цола Драгойчева /наричана от народа „ баба Цола”/ нахално се разхождаше из София с фамозното кожено палто на премиершата госпожа Филова.
Последва пладнешкият обир от 1947 година по съветски модел, наименуван “национализация”, с който богатите българи, които ръководеха сполучливо стопанската система на страната бяха или унищожени физически или превърнати в небогати. След това бяха ударени заможните и работливи български селяни с „ кооперирането” на земята, извършено до 1958 година С „ Народните заеми на свободата”, безчислените правосъдни и несъдебни конфискации, Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима благосъстоятелност и други сходни законоизвращения, беше ликвидирана и междинната класа. Българите се пролетаризираха.
Пъкленото дело беше довършено с по този начин наречената „ индустриализация”, при която от Съюз на съветските социалистически републики бяха трансферирани в България тежки промишлености, обслужващи основно руския военно- индустриален комплекс, за които България нямаше нито първични материали, нито сила да ги поддържа, нито пък ѝ бяха нужни. Те замърсяваха природата и увреждаха здравето на хората, а за поддържането им страната ни се принуди да внася големи количества първични материали и сила от Съюз на съветските социалистически републики на високи цени.
Готовата продукция се връщаше в Съюз на съветските социалистически републики на ниски цени. Както на ниски цени се изземваше земеделската ѝ продукция и производството от леката индустрия. Така България беше заробена с големи вложения, които още повече изтощаваха държавния бюджет, а разликата в цените в интерес на Съюз на съветските социалистически републики поддържаше ниски заплатите на работещите, до момента в който природата ни се унищожаваше. При това у нас бяха докарани допотопни и нездравословни технологии, изхвърлени от приложимост даже в Съюз на съветските социалистически републики. Освен това промишлеността ни беше по този начин основана, че да не е със затворен цикъл и което и да е произвеждане да е подвластно от руски доокомплектовки, аварийни елементи, първични материали, сила, технологии, пазари.
Енергийната система в допълнение беше обвързана със Съюз на съветските социалистически републики: електрическата - в паралел със руската чак доникъде на 90-те години, а газопроводната - напълно подвластна от съветската/ съветската и до през днешния ден. В същото време прелестните български храни заминаваха на безценица към „ необятните руски пазари”, а в подмяна ни продаваха прескъпи и долнокачествени руски отпадъци. Така бе спряно естественото развиване на страната ни, която допреди 1944 година, изключително от 1934 до 1944 - беше с доста добре разрастваща се стопанска система и не инцидентно на Запад я назоваха „ Швейцария на Балканите”!
Така се превърнахме в заден двор на руската империя, в колония, осигуряваща основно на ниска цена рабски труд и евтини артикули за Съюз на съветските социалистически републики. И всичко това под маската на „ братската помощ на Съюз на съветските социалистически републики “. Лишени от благосъстоятелност, българите работеха цялостен живот, с цел да купят панелен апартамент или пластмасов “Трабант”. Резултатът от всичко това стана явен в интервала 1989-1999 година, когато съветският пазар рухна и се затвори за България, която изпадна в невероятна икономическа рецесия заради описаните нагоре структурни недостатъци на колониалното ѝ стопанство.
Последиците тегнат до днес… И по кое време най-накрая ще се отстранен тези омразни монументи на „ альошите “ из цялата страна? Нямаме монументи, даже в огромните градове на великите ни царе, революционери и писатели, на Аспарух, Крум, Симеон, Ботев и Вазов, а на всички места монументи на Съветската войска или на наши шумкари и руски и съветски сътрудници?!
Окупацията и „ Отечествената война” костват на народа ни общо сумата „ единствено “ от 13 милиарда днешни лв.
Съветски танкове най- безогледно нахлуват в братска България, която не е изпратила своя армия в Съюз на съветските социалистически републики и освен това е във война с Германия, само че това за великият Сталин е без значение! За Русия ние постоянно сме били „ задунайска губерния “!
По време на окупацията България изхранва над 600 000 съветски бойци. Една част от тях грабят, изнасилват, безчинстват!
Съветската окупация от 8 септември 1944г. и подтикнатия от нея “Отечественофронтовски” прелом на 9-ти септември стават, откакто в Москва вземат решение, че по различен метод властта не може да бъде заграбена. Планът за преодоляване на България стартира да се реализира. Той включва избиване на българския хайлайф и стопанско подчиняване на страната.
Всъщност още царска Русия възнамерява обезглавяването на българската нация. За това са непокътнати стотици документи, разкриващи подлата роля на Русия в нашата история и задачата ѝ посредством войната от 1877 да превземе Проливите, а по-късно да трансформира сякаш „ безкористно освободената” страна в „ Задунайская губерния” – част от Русия, каквото ни Кремъл ни смята до през днешния ден!
След като през 1887 година българският хайлайф отпред със Стефан Стамболов сполучливо се опълчва на проруския прелом и до 1894 година – и на съветските попълзновения, в Русия схващат, че единствено с унищожаване на монарха (както сториха с княз Александър Батенберг) България няма да бъде завоювана. Необходимо е монархическата институция да се изкорени, а за това първо би трябвало да се изтреби обществено-политическия хайлайф. И посредством свои платени агенти- русофили подвигат протести и вършат опити за преврати.
Това не можа да стане и с планувания от Кремъл огромен атентат в църквата през 1925 година, само че се организира сполучливо през 1944-1948 година
Паролата " Авгиевите обори да бъдат пометени с желязна метла " беше дадена от Москва от правилния прислужник на Сталин, по-късно български министър председател със руско поданство - Георгий Михайлович Димитров. Получавайки я, комунистите започнаха убийства без съд и присъда. До края на 1944 година бяха избити над 30 000 кметове, учители, свещеници, служители на реда, низши военни чинове, дребни търговци и въобще по-видни и нужни за обществото хора по места. Викани измежду нощ “за дребна справка”, те изчезнаха в незнайни безкръстни гробове. На тяхно място новата власт бе комплектувана основно от едва образовани и некомпетентни хора, което се отрази съществено върху развиването на тъй наречените „ национална република”, в която нямаше нищо национално, с изключение на диктатурата на една партия- мафия, завзела със руска помощ и принуждение властта.
В “Държавен вестник” от оня интервал са оповестени известия за повече 30 000 безследно изчезнали българи, като би трябвало да отбележим, че не всички наранени фамилии са имали смелостта за такава обява. Впоследствие, с цел да се “узаконят” убийствата, някои от починалите задочно бяха “съдени” (безпрецедентен случай в правото) и наказани на гибел.
Вторият стадий на чистката беше позорният, невиждан в международната история незаконен ”Народен съд” от декември 1944 до април 1945 година В него 135 съдилища в цялата страна съдиха 11 122 души, като за 2793-ма от тях бе произнесена смъртна присъда. (по други данни - над 3000) Там „ съдеха” хора от елита, които не можеха току-тъй да „ изчезнат безследно” - регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери. С този нечовечен удар бяха унищожени Регентството, пет държавни кабинета, цялото ХХV-то Обикновено Народно Събрание, цели министерства, Генералния щаб, въобще цялата висша държавна администрация, стопанския и интелектуален хайлайф на страната. На някои изключително значими “подсъдими”, като регентите, разпитите се водеха в Москва от руски следователи. Сред убитите бяха регентите принц Кирил, военачалник Михов, проф. Филов, министър председателите Добри Божилов, и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов, царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други. Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност. Обезкръвяването на българския народ завърши с разгрома на последната съпротива на земеделци и социалдемократи през 1947 година
Общо, през 12 пандиза и 56 концлагера по съветски модел в интервала 9-ти септември 1944 до 9-ти ноември 1989 година минаха над 220 000 души. Чудовищно откритие от 1946 година насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други „ неблагонадеждни” или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна работа като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха постоянно млади, а от останалите към 1990 година живи 3000 души всички до един бяха заболели от рак или левкемия. А уранът, продаден на безценица, заминаваше за „ братската страна” и с него беше направена първата съветска атомна бомба… Случайно оживелите близки на избитите бяха „ въдворени” да живеят в провинцията, парцелите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.
След като бе изтребен значително българския хайлайф, от Москва изпратиха своя прислужник Георги Димитров да оглави държавното управление. И като министър-председател на България той си остана руски гражданин и говореше български с съветски акцент. Ще го запомним освен с пиянството му и с несъмнено вредителската му, антибългарска политика, само че и със неуместната и смешна фраза- девиз: „ Дружбата ни с великия руски съюз ни е нужна, както са нужни слънцето и въздуха за всяко живо създание! “ Невероятно звучи, нали?! Въпреки това обаче съветските му господари не му имаха вяра и Комитет за Държавна сигурност (на СССР) вербува шурея му и негов бодигард - Вълко Червенков, да го шпионира. Когато си свърши работата да причисли България към Съюз на съветските социалистически републики, болният и алкохолизиран „ воин от Лайпциг” към този момент беше използван и изцяло ненужен и господарите му го отровиха с живак, подложен в двойното дъно на чекмеджето на бюрото му в санаториума Барвиха край Москва през 1949 година След това сложиха на мястото му агента- сталинист Вълко Червенков.
С огромно усърдие окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното съзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в Съюз на съветските социалистически републики (разбирай в Сибир) таврийските и бесарабски българи, които бяха намерили леговище в България по време на войната. Започна насилственото налагане на изфабрикуваната в Коминтерна „ македонска нация” във Вардарска Македония, която беше подарена на Югославия, и в Пиринска Македония, останала в рамките на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се разгласят за „ македонци”. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари – „ учители”, „ книжари” и други, „ обучаващи” популацията на „ родния му македонски език”. Беше направена по този начин наречената „ правописна реформа”, замислена в Москва и прокарвана в началото през 40-те години от Българска комунистическа партия в партийните им документи, а откакто заграбват властта - и публично. С изхвърлянето на букви от писмеността и въвеждането на нови правописни правила, комунистите се пробваха да скъсат писмовното единение на западните и източните български приказва, с цел да откъснат дефинитивно изконната българската област Македония от България. Окупаторите се пробваха да унищожат националната просвета, оповестена за „ фашистка” и „ буржоазна”, като проведоха обществени палежи на български книги или ги изпратиха за претопяване. Случайно оживелите бяха заключени в секретните и спецфондове на библиотеките.
Забранени бяха за издаване и четене даже създатели като класиците Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва скъпи исторически ръкописи и богослужебни книги от междинните епохи. На Скопие беше предаден даже саркофага с костите на Гоце Делчев. Самата българска история беше фалшифицирана по руски шаблон. Градове и села бяха преименувани на комунистически и руски дейци. Даже улиците в градовете, носещи имена на български владетели, бяха заменени с имена без трофеи. Така ул. „ Цар Иван Асен ІІ” стана „ Иван Асен”, улица „ Цар Симеон Велики” – „ Симеон” и други сходни кощунства. Държавният герб бе заменен с тъпо копие на руския като датите „ 681-1944 г.” тъкмо обрисуваха рождението и гибелта на самостоятелната ни 13-вековна страна.
Химнът беше преработен на три пъти. Единствен в света, в който се приказва за честност и послушание на непозната страна! Срамно и неприлично! Особено брутално беше похищението над църквата, тя беше подчинена на Българска комунистическа партия, само че без значение от това хората бяха насилвани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни „ ритуални домове”. Даже след гибелта на индивида над гроба му наложително се поставяше дървена алена пирамидка с петолъчка, като последна подигравка с мъртвите.
С поредност от такива ограничения българският народ остана без хайлайф и в продължение на 45 години бе трансфорат в покорно стадо, което не направи нито един антикомунистически протест или митинг, сходни на тези в Унгария през 1956 година, Чехословакия през 1968 година или Полша - през 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980 година Окупаторите добре си бяха свършили работата…
Стопанското заробване на България от Кремъл стартира още през 1944 година На 16 октомври руските окупационни войски откараха в Москва златния запас на Националната банка. След това от бюджета на ограбената към този момент страна изтръгнаха 40 милиарда и 213 милиона лв. за прехрана на войските си на българска територия. Нови 540 милиарда и 92 милиона лв. струваше на България изцяло безсмислената „ Отечествена война”, в която угаснаха нови 32 000 млади български живота.
Голяма част от закононарушенията на окупационната Червена войска против гражданското население в Централна и Югоизточна Европа и до през днешния ден не могат да бъдат изследвани поради неразрешения от Кремъл достъп до руските и съветските военни архиви. Няма никакво подозрение обаче, че грабежите, паралелно с изнасилванията, са били „ визитната картичка “ на руското военно наличие в Централна и Югоизточна Европа. България не прави изключение от тази трагична статистика. И няма по какъв начин да е другояче, откакто основният руски боен разбойник се оказва не какъв да е, а самият висш главнокомандващ Червената войска маршал Жуков. В държанието на военачалника през септември 1944 има един чудноват епизод. Жуков ненадейно напуща главния спектакъл на военните дейности против Германия и се озовава за няколко дни в окупираната без един изстрел България. Целта на височайшата аудиенция става известна две години по-късно. От писмо на заместник-министъра на защитата на Съюз на съветските социалистически републики Булганин до Сталин от август 1946 година излиза наяве, че руските митничари са задържали 7 вагона с „ персонални движимости “ на маршал Жуков, съдържащи главно откраднати в Германия скъпи мебели. Картината е допълнена с списък от осъществен по разпореждане на Сталин през януари 1948 година скришен обиск в московските парцели на Жуков. В тях са открити 24 броя златни часовници, 15 златни колиета, 4000 м вълнени и копринени платове, над 300 скъпи кожи, 44 доста скъпи килими и гоблени, 55 картини- шедьоври и още купища скъпи движимости.
Участвалият в окупацията на България беларуски публицист Васил Биков свидетелства, че първата работа на ръководителите на руските военни и шпионски служби в страната е била да изпратят към Одеса по няколко самолета, натоварени със заграбени в окупираната страна полезности. През декември 1944 година Кремъл издава и особено разпореждане, даващо лиценз за мародерство на всеки руски боец, офицер и военачалник. Официално спечелилите към този момент можели ежемесечно да изпращат в Съюз на съветските социалистически републики „ пратки “ със заграбени от популацията в завладените страни движимости – бойците по 5 кг, офицерите – по 10 кг, а генералите – по 15 кг…
Цената на тригодишната руска окупация по най-скромни калкулации доближава съвсем половината от целия БВП на България за интервала 1944 – 1947 година Над 13 милиарда днешни лв.! За тези три следвоенни години страната ни би трябвало /без никаква потребност и сериозна причина!/ да одобри и да изхранва над 600 000 бойци от Червената войска.
Разорената страна би трябвало да има небогати жители, с цел да са послушни. В началото стартират конфискациите и реквизициите на по-богатите под форма на битка със „ спекулата”. Особено отвратителна е практиката на „ изселване на враговете на националната власт” в провинцията, при което правилни „ партийни другари” се настаняват в жилищата им и заграбват даже персоналните движимости на хората. Така да вземем за пример другарката Цола Драгойчева /наричана от народа „ баба Цола”/ нахално се разхождаше из София с фамозното кожено палто на премиершата госпожа Филова.
Последва пладнешкият обир от 1947 година по съветски модел, наименуван “национализация”, с който богатите българи, които ръководеха сполучливо стопанската система на страната бяха или унищожени физически или превърнати в небогати. След това бяха ударени заможните и работливи български селяни с „ кооперирането” на земята, извършено до 1958 година С „ Народните заеми на свободата”, безчислените правосъдни и несъдебни конфискации, Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима благосъстоятелност и други сходни законоизвращения, беше ликвидирана и междинната класа. Българите се пролетаризираха.
Пъкленото дело беше довършено с по този начин наречената „ индустриализация”, при която от Съюз на съветските социалистически републики бяха трансферирани в България тежки промишлености, обслужващи основно руския военно- индустриален комплекс, за които България нямаше нито първични материали, нито сила да ги поддържа, нито пък ѝ бяха нужни. Те замърсяваха природата и увреждаха здравето на хората, а за поддържането им страната ни се принуди да внася големи количества първични материали и сила от Съюз на съветските социалистически републики на високи цени.
Готовата продукция се връщаше в Съюз на съветските социалистически републики на ниски цени. Както на ниски цени се изземваше земеделската ѝ продукция и производството от леката индустрия. Така България беше заробена с големи вложения, които още повече изтощаваха държавния бюджет, а разликата в цените в интерес на Съюз на съветските социалистически републики поддържаше ниски заплатите на работещите, до момента в който природата ни се унищожаваше. При това у нас бяха докарани допотопни и нездравословни технологии, изхвърлени от приложимост даже в Съюз на съветските социалистически републики. Освен това промишлеността ни беше по този начин основана, че да не е със затворен цикъл и което и да е произвеждане да е подвластно от руски доокомплектовки, аварийни елементи, първични материали, сила, технологии, пазари.
Енергийната система в допълнение беше обвързана със Съюз на съветските социалистически републики: електрическата - в паралел със руската чак доникъде на 90-те години, а газопроводната - напълно подвластна от съветската/ съветската и до през днешния ден. В същото време прелестните български храни заминаваха на безценица към „ необятните руски пазари”, а в подмяна ни продаваха прескъпи и долнокачествени руски отпадъци. Така бе спряно естественото развиване на страната ни, която допреди 1944 година, изключително от 1934 до 1944 - беше с доста добре разрастваща се стопанска система и не инцидентно на Запад я назоваха „ Швейцария на Балканите”!
Така се превърнахме в заден двор на руската империя, в колония, осигуряваща основно на ниска цена рабски труд и евтини артикули за Съюз на съветските социалистически републики. И всичко това под маската на „ братската помощ на Съюз на съветските социалистически републики “. Лишени от благосъстоятелност, българите работеха цялостен живот, с цел да купят панелен апартамент или пластмасов “Трабант”. Резултатът от всичко това стана явен в интервала 1989-1999 година, когато съветският пазар рухна и се затвори за България, която изпадна в невероятна икономическа рецесия заради описаните нагоре структурни недостатъци на колониалното ѝ стопанство.
Последиците тегнат до днес… И по кое време най-накрая ще се отстранен тези омразни монументи на „ альошите “ из цялата страна? Нямаме монументи, даже в огромните градове на великите ни царе, революционери и писатели, на Аспарух, Крум, Симеон, Ботев и Вазов, а на всички места монументи на Съветската войска или на наши шумкари и руски и съветски сътрудници?!
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ