Никой друг освен Радев? Нека България се върне към Древна Атина.
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Помните ли по какъв начин младите комсомолци на Цветанов се редяха пред ЦИК да записват първи партията си? После се появиха партията на Божков и групировката на Миню Стайков (макар профилът им да не е изключително политически). Тези дни нова партия образуваха и Кирил Петков и Асен Василев, които се надяват да вземат участие в идващото ръководство.
При претендентите за президент е по-различно. Нито една от огромните партии не посмява да излъчи сериозен съперник на Румен Радев. Някои се оправдават, че обстановката била невиждана, смесвали се два избора, други пък нямали задоволително пари, трети схващат добре, че неравната (според социолозите) борба ги слага в състояние " все неприятно " - и да не излъчат претендент, и да излъчат губещ, все ще е вреда. " Защо да горим индивида? ", възкликна господин Борисов, насочвайки ни към друго, по-правдоподобно пояснение: просто никой не желае да се жертва.
Как беше преди?
Вярно, че не е доста вдъхновяващо да участваш в авансово изгубена борба, само че политиката не е единствено победи; самото излизане на сцената носи нарцистично задоволство - питат те за всякакви неща, разискват те, ставаш прочут и по-нататък това може да ти е потребно. Върнете се при започване на демокрацията, когато от тв приемника ни държаха речи безусловно стотици претенденти. Помните ли онази дама, която наричахме " Орел с ориз " по името на партията ѝ или Петър Гогов от Клуба на репресираните, който, озъбен, ни съобщаваше, че няма нито една пломба? Един ден у нас с учудване открихме, че даже бояджията ни е претендент за президент. Като помислиш за какво да не е - получи естрада да каже разнообразни неща, които му бяха значими, влезе в историята. Той прочее беше стихотворец, изискването да ни боядисва беше да четем поемата му за бога и дявола. Засега тази година имаме единствено една такава кандидатура - на журналистката-патриотка. А на Стъки не доближиха 25 дни живот, с цел да покрие изискваната 40-годишна възраст. Що се отнася до Костадинов, той употребява мотива да прави реклама на партията си, а пък проф. Томов просто продължава да упорства в своето политическо битие. И толкоз.
Младите не желаят да са политици?
Нещо сякаш се случи, политиката към този момент не ни притегля както лампата - мухите. Вероятно самото общество се поуспокои от драмата, наречена " преход ", и престанахме да чакаме чудеса и произшествия. Но в случай че се огледате, ще видите, че сходни процеси текат освен у нас. Заредиха се предълги ръководства, които устояват както на избори, по този начин и на вътрешни преврати - при демократични водачи като Меркел или Рюте, при полу-диктатори като Орбан, при напълно диктатори като Путин и Ердоган. Да не забравяме и дългото ръководство на Борисов. Доста странни бяха последните президентски избори в Америка, където главните трима кандидати бяха на възраст от над 70 години. Младите не се интересуват доста от политика, с изключение на в някакви решителни моменти, както беше у нас с митингите предходната година, а и самото политическо занятие е синоним на корупция. Колко по-важни и приятни неща има отвън нея! Оптимизмът на хора като Макрон бързо среща (жълта) стена от негативизъм, каквото и да свършат; багра се, че такава ще бъде ориста на българските му аналози Петков и Василев, върху които към този момент се изливат кофи вода (френският президент беше шамаросан от един невменяем човек, нали помните?).
Откъде потегля упадъкът?
Не знам от кое място идва този крах на обществената фигура. Един проблем е ултра-конкурентната медийна среда, която търси да създава събития. Ако 99 пъти вземеш вярното решение, само че един път направиш неточност, защо мислите ще пишат? Друг цивилизационен миг е повишената непоносимост на актуалния жител към всякакво допустимо ръководство - неспособността му да делегира на някого да го съставлява. Как ще се реши този въпрос не си представям. А от историята на великата Римска империя знаем, че финалният крах се дължи, с изключение на другото, на едно всеобщо отвращение жителите да заемат обществени длъжности: с тях почват да се хващат единствено алчни, покорни, порочни хора. Има и чисто български аспект на рецесията. Все по-трудно ни е да излъчваме национални водачи. Прокарайте през мозъка си всичките имена, които се спрягат за кандидат-президенти. Професор, оперна певица, ортопед, арбитър, публицист, посланик... Около кого от тези другояче почтени хора би могло да има консенсус? И освен тъй като като българи обичаме да се ненавиждаме.
Една скромна концепция
Като че ли няма механизми за основаване на огромни национални фигури и в културата, и в публичния живот. Не работят обществените асансьори вътре в самите партии - вместо да дават опция да се издигнеш вътре в организацията, те принуждават амбициозния човек да си основава своя нова групировка и в това роене напълно се губи националният център. Вижте самия военачалник Радев, основан лабораторно от социолози, които са близки до Българска социалистическа партия. Оказа се заслужен човек, само че за какво не беше допустимо да израсне вътре в средите на социалистите? Предлагам скромна конституционна концепция: да се върнем към Древна Атина, където обществените фигури са се избирали по чоп измежду редовите жители като форма на тъждество и споделена отговорност. Обажда ви се автоматизиран глас от ЦИК и чувате: " Уважаеми г-не/г-жо, избран/а сте за кандидат-президент на републиката. Моля в 24-часов период да се явите за подаване на документи. "
Автор: Ивайло Дичев
Бел.ред.
2 509 864 българи обявиха на, че депутатите би трябвало да се избират на мажоритарни избори в два тура, само че политическия хайлайф и неговите кукловоди не разрешават това да се случи, а в техните медии тематиката е табу.
Легитимни ли са за Вас определените по-късно парламенти?
Помните ли по какъв начин младите комсомолци на Цветанов се редяха пред ЦИК да записват първи партията си? После се появиха партията на Божков и групировката на Миню Стайков (макар профилът им да не е изключително политически). Тези дни нова партия образуваха и Кирил Петков и Асен Василев, които се надяват да вземат участие в идващото ръководство.
При претендентите за президент е по-различно. Нито една от огромните партии не посмява да излъчи сериозен съперник на Румен Радев. Някои се оправдават, че обстановката била невиждана, смесвали се два избора, други пък нямали задоволително пари, трети схващат добре, че неравната (според социолозите) борба ги слага в състояние " все неприятно " - и да не излъчат претендент, и да излъчат губещ, все ще е вреда. " Защо да горим индивида? ", възкликна господин Борисов, насочвайки ни към друго, по-правдоподобно пояснение: просто никой не желае да се жертва.
Как беше преди?
Вярно, че не е доста вдъхновяващо да участваш в авансово изгубена борба, само че политиката не е единствено победи; самото излизане на сцената носи нарцистично задоволство - питат те за всякакви неща, разискват те, ставаш прочут и по-нататък това може да ти е потребно. Върнете се при започване на демокрацията, когато от тв приемника ни държаха речи безусловно стотици претенденти. Помните ли онази дама, която наричахме " Орел с ориз " по името на партията ѝ или Петър Гогов от Клуба на репресираните, който, озъбен, ни съобщаваше, че няма нито една пломба? Един ден у нас с учудване открихме, че даже бояджията ни е претендент за президент. Като помислиш за какво да не е - получи естрада да каже разнообразни неща, които му бяха значими, влезе в историята. Той прочее беше стихотворец, изискването да ни боядисва беше да четем поемата му за бога и дявола. Засега тази година имаме единствено една такава кандидатура - на журналистката-патриотка. А на Стъки не доближиха 25 дни живот, с цел да покрие изискваната 40-годишна възраст. Що се отнася до Костадинов, той употребява мотива да прави реклама на партията си, а пък проф. Томов просто продължава да упорства в своето политическо битие. И толкоз.
Младите не желаят да са политици?
Нещо сякаш се случи, политиката към този момент не ни притегля както лампата - мухите. Вероятно самото общество се поуспокои от драмата, наречена " преход ", и престанахме да чакаме чудеса и произшествия. Но в случай че се огледате, ще видите, че сходни процеси текат освен у нас. Заредиха се предълги ръководства, които устояват както на избори, по този начин и на вътрешни преврати - при демократични водачи като Меркел или Рюте, при полу-диктатори като Орбан, при напълно диктатори като Путин и Ердоган. Да не забравяме и дългото ръководство на Борисов. Доста странни бяха последните президентски избори в Америка, където главните трима кандидати бяха на възраст от над 70 години. Младите не се интересуват доста от политика, с изключение на в някакви решителни моменти, както беше у нас с митингите предходната година, а и самото политическо занятие е синоним на корупция. Колко по-важни и приятни неща има отвън нея! Оптимизмът на хора като Макрон бързо среща (жълта) стена от негативизъм, каквото и да свършат; багра се, че такава ще бъде ориста на българските му аналози Петков и Василев, върху които към този момент се изливат кофи вода (френският президент беше шамаросан от един невменяем човек, нали помните?).
Откъде потегля упадъкът?
Не знам от кое място идва този крах на обществената фигура. Един проблем е ултра-конкурентната медийна среда, която търси да създава събития. Ако 99 пъти вземеш вярното решение, само че един път направиш неточност, защо мислите ще пишат? Друг цивилизационен миг е повишената непоносимост на актуалния жител към всякакво допустимо ръководство - неспособността му да делегира на някого да го съставлява. Как ще се реши този въпрос не си представям. А от историята на великата Римска империя знаем, че финалният крах се дължи, с изключение на другото, на едно всеобщо отвращение жителите да заемат обществени длъжности: с тях почват да се хващат единствено алчни, покорни, порочни хора. Има и чисто български аспект на рецесията. Все по-трудно ни е да излъчваме национални водачи. Прокарайте през мозъка си всичките имена, които се спрягат за кандидат-президенти. Професор, оперна певица, ортопед, арбитър, публицист, посланик... Около кого от тези другояче почтени хора би могло да има консенсус? И освен тъй като като българи обичаме да се ненавиждаме.
Една скромна концепция
Като че ли няма механизми за основаване на огромни национални фигури и в културата, и в публичния живот. Не работят обществените асансьори вътре в самите партии - вместо да дават опция да се издигнеш вътре в организацията, те принуждават амбициозния човек да си основава своя нова групировка и в това роене напълно се губи националният център. Вижте самия военачалник Радев, основан лабораторно от социолози, които са близки до Българска социалистическа партия. Оказа се заслужен човек, само че за какво не беше допустимо да израсне вътре в средите на социалистите? Предлагам скромна конституционна концепция: да се върнем към Древна Атина, където обществените фигури са се избирали по чоп измежду редовите жители като форма на тъждество и споделена отговорност. Обажда ви се автоматизиран глас от ЦИК и чувате: " Уважаеми г-не/г-жо, избран/а сте за кандидат-президент на републиката. Моля в 24-часов период да се явите за подаване на документи. "
Автор: Ивайло Дичев
Бел.ред.
2 509 864 българи обявиха на, че депутатите би трябвало да се избират на мажоритарни избори в два тура, само че политическия хайлайф и неговите кукловоди не разрешават това да се случи, а в техните медии тематиката е табу.
Легитимни ли са за Вас определените по-късно парламенти?
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ