Защо се разпадна Югославия?
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
На 26 юни 1991 година избухна войната, която докара до разпада на Югославия. Според югоносталгиците външната интервенция я унищожи, само че в действителност разпадът беше изцяло логически резултат от дългогодишната ѝ политика.
Струваше ли си? Едно десетилетие във войни? Бягства и гонения? Не, биха споделили множеството жители на седемте някогашни югославски републики, в случай че извършите представително изследване измежду тях - както измежду по-старите хора, които са очевидци на тези събития, по този начин и измежду по-младото потомство, което не познава друга реалност, друга от постюгославската.
Но такава представителна извадка не съществува, както към този момент не съществува и югославско общество. Ако през днешния ден зададете въпроси на хората от обособените някогашни югорепублики, най-вероятно ще получите радикално разнообразни отговори. Единствено измежду болшинството от жителите на Словения споменът за федеративната страна е малко по-неангажиращ. Преобладаващата оценка там е, че всичко е било окей, доста добре даже, за някои неща би трябвало да съжаляваме, само че в последна сметка не беше допустимо този план да продължава. Но по този начин ли е - в действителност ли е било окей?
" Най-великият хърватин "?
След албанците в Косово съвсем няма " югоносталгици ". Прекалено огромна контузия за тях е споменът за последните 10 години от съществуването на Югославия. До края на десетилетието в Косово нямаше война, само че пък властваше истински полицейски гнет. За края на Югославия жалят най-много в Сърбия, Северна Македония, Босна и Херцеговина, Черна гора и даже в една Хърватия, въпреки и под сурдинка или след третата бутилка бира.
В едно огромно допитване, извършено повече от 10 години след края на войната и приемането на самостоятелност от Хърватия, голямото болшинство от интервюираните са декларирали, че считат Йосип Броз Тито, водача на постоянно подложената на критика Югославия, за най-великия хърватин за всички времена. Опитът тази роля да се припише на бащата на хърватската самостоятелност от 1991 година - Франьо Туджман - претърпя проваляне.
Различията не бяха проблем
Кълновете на упадъка обаче бяха посяти от дълго време. Не културните разлики на народите в съюзната страна бяха казусът - други мултинационални страни, като Индия, Швейцария или типичен имигрантски страни като Съединени американски щати, са се справяли и не престават да се оправят с още по-големи културни разлики. Проблемът беше на друго място - в отношението към тези разлики.
В " първата Югославия " от времето сред двете международни войни (1918–1941) са полагани старания те да бъдат пренебрегнати - разликите на национална, религиозна или културна основа. Но е станало тъкмо противоположното: тъй като разликите е трябвало да се тушират, едно релативно болшинство - сръбското - съумява да се наложи.
Съображенията на комунистите
След нападението на Хитлеристка Германия и последвалата мощно етнически оцветена Гражданска война през 40-те години комунистите се заклеха да не позволяват повече старите неточности. И в интервала на " втората Югославия " (1943–1991) националните идентичности освен към този момент бяха зачитани, само че и налагането на нови беше насърчавано - да вземем за пример македонска, бошняшка, а по-късно и ромска.
Докато националната еднаквост по чисто руски модел се разбираше единствено като фолклор, а за политиката отговаряше само Комунистическата партия, тази система функционираше. Но когато комунизмът стартира да запада, а парламентарната народна власт се потвърди в международен мащаб като превъзхождаща, и не на последно място откакто митът за партизанската война избледня, националната принадлежност стартира да придобива все по-голямо политическо значение.
Етноси вместо народна власт
В Югославия нямаше място за общи решения, защото постоянно една националност се оказваше по-силна от останалите. Макар да се търсеше равновесие, то постоянно беше несигурно. И когато то беше застрашавано, както да вземем за пример при започване на 70-те години в Хърватия, Тито удряше по масата, а злосторникът биваше озаптяван.
Наследникът на Тито, който се беше потвърдил като доста ловък рефер, трябваше да е някаква сполучлива кръстоска от предците на другите югонароди. Но подобен не беше открит. В осем-членния Държавен президиум, който иззе управителната роля, чисто официално беше допустимо вземането на решения с болшинство. Но когато болшинството постановяваше обещано решение в ущърб на някой от другите нации, това незабавно създаваше риск за целостта на общата страна. А откакто Слободан Милошевич, който в началото беше считан за президент-реформатор, със своя " сръбски блок " пренебрегва останалите, това към този момент беше краят на Югославия.
Логиката на разпада
Югоносталгиците през днешния ден още веднъж хвалят този модел на мултиетническа страна. Според тях тя е била разрушена от външна интервенция или злонамерени политиц. Но в едно общество, което разпределя благосъстоянието и властта на правилото на етно-национални квоти, напълно разумно рано или късно споровете сред обособените етноси вземат връх. И най-после разпадът беше единственият логически резултат. А злонамерени хора, които потопиха в кръв този план в самия му край, в Югославия, както и на всички места по света, въобще не липсваха.
Това обаче не значи, че Югославия не е имала никакъв късмет за оцеляване. Когато към края на 1960-те години в света се зародиха нови демократични придвижвания, също и в Югославия младежите се вълнуваха от демократичните полезности. И множеството от тях поставяха преди всичко гражданското пълноправие, а не националното. Но остарялата политическа армия, отпред с Тито, не искаше да толерира повече народна власт. Вместо това те взеха решение да заложат още повече на етническото равновесие. Накрая всички се усещаха експлоатирани от всички останали. При това с цялостно право.
Югославия в никакъв случай повече няма да се върне. Но и други мултиетнически страни и държавоподобни организации са изправени пред сходни провокации, както преди време Югославия, и рискуват да се разпаднат. Достатъчна причина да не позволяваме повече прояви на надменност, подобени на тези в предишното.
Норберт Мапес-Нидек от 30 години е сътрудник за Югоизточна Европа на редица немски медии. Автор е на книгата " Етническият капан: спорът на Балканите и поуките за Европа "
На 26 юни 1991 година избухна войната, която докара до разпада на Югославия. Според югоносталгиците външната интервенция я унищожи, само че в действителност разпадът беше изцяло логически резултат от дългогодишната ѝ политика.
Струваше ли си? Едно десетилетие във войни? Бягства и гонения? Не, биха споделили множеството жители на седемте някогашни югославски републики, в случай че извършите представително изследване измежду тях - както измежду по-старите хора, които са очевидци на тези събития, по този начин и измежду по-младото потомство, което не познава друга реалност, друга от постюгославската.
Но такава представителна извадка не съществува, както към този момент не съществува и югославско общество. Ако през днешния ден зададете въпроси на хората от обособените някогашни югорепублики, най-вероятно ще получите радикално разнообразни отговори. Единствено измежду болшинството от жителите на Словения споменът за федеративната страна е малко по-неангажиращ. Преобладаващата оценка там е, че всичко е било окей, доста добре даже, за някои неща би трябвало да съжаляваме, само че в последна сметка не беше допустимо този план да продължава. Но по този начин ли е - в действителност ли е било окей?
" Най-великият хърватин "?
След албанците в Косово съвсем няма " югоносталгици ". Прекалено огромна контузия за тях е споменът за последните 10 години от съществуването на Югославия. До края на десетилетието в Косово нямаше война, само че пък властваше истински полицейски гнет. За края на Югославия жалят най-много в Сърбия, Северна Македония, Босна и Херцеговина, Черна гора и даже в една Хърватия, въпреки и под сурдинка или след третата бутилка бира.
В едно огромно допитване, извършено повече от 10 години след края на войната и приемането на самостоятелност от Хърватия, голямото болшинство от интервюираните са декларирали, че считат Йосип Броз Тито, водача на постоянно подложената на критика Югославия, за най-великия хърватин за всички времена. Опитът тази роля да се припише на бащата на хърватската самостоятелност от 1991 година - Франьо Туджман - претърпя проваляне.
Различията не бяха проблем
Кълновете на упадъка обаче бяха посяти от дълго време. Не културните разлики на народите в съюзната страна бяха казусът - други мултинационални страни, като Индия, Швейцария или типичен имигрантски страни като Съединени американски щати, са се справяли и не престават да се оправят с още по-големи културни разлики. Проблемът беше на друго място - в отношението към тези разлики.
В " първата Югославия " от времето сред двете международни войни (1918–1941) са полагани старания те да бъдат пренебрегнати - разликите на национална, религиозна или културна основа. Но е станало тъкмо противоположното: тъй като разликите е трябвало да се тушират, едно релативно болшинство - сръбското - съумява да се наложи.
Съображенията на комунистите
След нападението на Хитлеристка Германия и последвалата мощно етнически оцветена Гражданска война през 40-те години комунистите се заклеха да не позволяват повече старите неточности. И в интервала на " втората Югославия " (1943–1991) националните идентичности освен към този момент бяха зачитани, само че и налагането на нови беше насърчавано - да вземем за пример македонска, бошняшка, а по-късно и ромска.
Докато националната еднаквост по чисто руски модел се разбираше единствено като фолклор, а за политиката отговаряше само Комунистическата партия, тази система функционираше. Но когато комунизмът стартира да запада, а парламентарната народна власт се потвърди в международен мащаб като превъзхождаща, и не на последно място откакто митът за партизанската война избледня, националната принадлежност стартира да придобива все по-голямо политическо значение.
Етноси вместо народна власт
В Югославия нямаше място за общи решения, защото постоянно една националност се оказваше по-силна от останалите. Макар да се търсеше равновесие, то постоянно беше несигурно. И когато то беше застрашавано, както да вземем за пример при започване на 70-те години в Хърватия, Тито удряше по масата, а злосторникът биваше озаптяван.
Наследникът на Тито, който се беше потвърдил като доста ловък рефер, трябваше да е някаква сполучлива кръстоска от предците на другите югонароди. Но подобен не беше открит. В осем-членния Държавен президиум, който иззе управителната роля, чисто официално беше допустимо вземането на решения с болшинство. Но когато болшинството постановяваше обещано решение в ущърб на някой от другите нации, това незабавно създаваше риск за целостта на общата страна. А откакто Слободан Милошевич, който в началото беше считан за президент-реформатор, със своя " сръбски блок " пренебрегва останалите, това към този момент беше краят на Югославия.
Логиката на разпада
Югоносталгиците през днешния ден още веднъж хвалят този модел на мултиетническа страна. Според тях тя е била разрушена от външна интервенция или злонамерени политиц. Но в едно общество, което разпределя благосъстоянието и властта на правилото на етно-национални квоти, напълно разумно рано или късно споровете сред обособените етноси вземат връх. И най-после разпадът беше единственият логически резултат. А злонамерени хора, които потопиха в кръв този план в самия му край, в Югославия, както и на всички места по света, въобще не липсваха.
Това обаче не значи, че Югославия не е имала никакъв късмет за оцеляване. Когато към края на 1960-те години в света се зародиха нови демократични придвижвания, също и в Югославия младежите се вълнуваха от демократичните полезности. И множеството от тях поставяха преди всичко гражданското пълноправие, а не националното. Но остарялата политическа армия, отпред с Тито, не искаше да толерира повече народна власт. Вместо това те взеха решение да заложат още повече на етническото равновесие. Накрая всички се усещаха експлоатирани от всички останали. При това с цялостно право.
Югославия в никакъв случай повече няма да се върне. Но и други мултиетнически страни и държавоподобни организации са изправени пред сходни провокации, както преди време Югославия, и рискуват да се разпаднат. Достатъчна причина да не позволяваме повече прояви на надменност, подобени на тези в предишното.
Норберт Мапес-Нидек от 30 години е сътрудник за Югоизточна Европа на редица немски медии. Автор е на книгата " Етническият капан: спорът на Балканите и поуките за Европа "
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ