Загубата, която се оказа най-голямата победа на Гришо
Сезонът на Григор Димитров през 2025 година остана в летописите на българския спорт като една от най-мъчителните и прочувствени глави. Това бе година, в която българинът сподели най-красивото и най-жестокото лице на тениса, преминавайки от абсолютния успех на духа до цялостното физическо обезсърчение.
След нерешително начало на сезона, всичко откри своя прочувствен център под сивото небе на Лондон. На Уимбълдън хасковлията подсети на света за какво го определяха като бъдещето на тениса. Мачът против международния номер 1 Яник Синер стартира като същинска тенис приказка. Григор не просто играеше, той диктуваше събитията на Централния корт с лекост, която граничеше с талантливост. Българинът завладя първите два сета, оставяйки водача в ранглистата без отговори. Публиката усещаше, че е очевидец на нещо историческо – моментът, в който Димитров щеше да подчини най-хубавия в името на една последна огромна фантазия.
Точно тогава обаче приказката се трансформира в покруса. При едно привидно рутинно придвижване в третия сет, тялото на Григор го съобщи по най-жестокия метод. Острата болежка в гръдния мускул прониза освен него, само че и хилядите пред екраните. Гледката на един огромен първенец, който напуща арената със сълзи на очи, скрити зад кърпата, остана най-силният и мъчителен облик за годината. Това бе миг на оглушително безмълвие, в който спортът сподели своята неправда. Въпреки парализиращата болежка, Григор придържаше едната си ръка с другата, само че не пропусна да се здрависа и със противника, и със съдията. Този акт на висше достойнство и великодушие трогна света толкоз мощно, че през днешния ден в Източен Лондон към този момент има корт, отдаден на Димитров.
Последвалите месеци бяха изпълнени с борби отвън корта – операционни зали, тежка рехабилитация и самотни часове във фитнеса. Спадът в ранглистата до номер 44 бе просто цифра, която не можеше да опише моралната тежест на пропуснатия късмет. Макар да се завърна в края на сезона, Григор към този момент не бе същият, само че неговата битка въодушеви милиони. Годината на Димитров бе доказателство, че от време на време най-големите победи не се записват на светлинното табло, а в сърцата на хората, които видяха един същински гладиатор да пада, само че да намира сили да се изправи още веднъж.
