Жална ѝ майка на демокрацията
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Това, което вбесява ръководещата клика в консултациите при президента Радев, е че той въобще прави нещо.
Яд ги е, та място не могат да си намерят, че дават Радев по малките екрани, че би трябвало да му вървят на крайници и да разискват въобще каквото и да е с него. Мислят си, че натрупа точки. Ревнуват го и от резбованата маса в Президентството, и от мястото му на нея, от герба зад тила му, ревнуват го, че е държавен глава.
А че може да насрочи изборите персонално, ги прави да не се побират в кожите си.
Управляващите полубогове и цели божества са привикнали от тях да зависи всичко. В техните ръце да са освен хлябът и ножът, само че и пачките, кюлчетата и револверите. И патриотичният трибагреник, развят над отечеството, също да е в техни ръце. Никакво друго лице не трябва да се мярка, с изключение на техните. Затова го няма Борисов, по тази причина ги няма и патриотите – те толкоз доста се обичат персонално, че друго с изключение на себе си не признават. А и вдигнатият пестник на Радев – по какъв начин се не помни такова нещо, по какъв начин се преглъща подобен пестник?
Приказките на Караянчева са единствено за Пунта Мара – едвам записва червени точки пред обичащия я до болежка и позор гербаджийски актив.
За Марешки да не приказваме – в този момент му е паднало да прави цирков театър в Президентството. Нали циркът в София изгоря от дълго време...
Стана ясно едно – жална ѝ майка на демокрацията с такива партии и с такива вождове.
Преди доста години, като малко момче, доста обичах да вървя в къщата на дядо Дачо от нашето село. Беше родственик на баба ми и се отбивахме постоянно у тях.
Дядо Дачо бил участник в Септемврийското въстание 1923 година, само че след това взел друга линия и гонел партизаните преди 1944 година. Животът му, меко казано, беше пъстър.
Този мой обичан дъртак всяка вечер отиваше да си пои прасето. Носеше в задния джоб на дочените си гащи и по едно лимонадено шише сливова ракия. Пийне прасето мръсотия, пийне той глътка скоросмъртница, до момента в който ракията изчезне. Аз – до него.
И тогава почервенял и вдъхновен от неповторимата атмосфера, ни в чеп, ни в ръкав дядо Дачо току изтърси:
– Който се занимава с политика, рано или късно отива на политическото сметище.
Прав е бил. Но отде да знам, че един ден това политическо сметище ще е на всички места.
Това, което вбесява ръководещата клика в консултациите при президента Радев, е че той въобще прави нещо.
Яд ги е, та място не могат да си намерят, че дават Радев по малките екрани, че би трябвало да му вървят на крайници и да разискват въобще каквото и да е с него. Мислят си, че натрупа точки. Ревнуват го и от резбованата маса в Президентството, и от мястото му на нея, от герба зад тила му, ревнуват го, че е държавен глава.
А че може да насрочи изборите персонално, ги прави да не се побират в кожите си.
Управляващите полубогове и цели божества са привикнали от тях да зависи всичко. В техните ръце да са освен хлябът и ножът, само че и пачките, кюлчетата и револверите. И патриотичният трибагреник, развят над отечеството, също да е в техни ръце. Никакво друго лице не трябва да се мярка, с изключение на техните. Затова го няма Борисов, по тази причина ги няма и патриотите – те толкоз доста се обичат персонално, че друго с изключение на себе си не признават. А и вдигнатият пестник на Радев – по какъв начин се не помни такова нещо, по какъв начин се преглъща подобен пестник?
Приказките на Караянчева са единствено за Пунта Мара – едвам записва червени точки пред обичащия я до болежка и позор гербаджийски актив.
За Марешки да не приказваме – в този момент му е паднало да прави цирков театър в Президентството. Нали циркът в София изгоря от дълго време...
Стана ясно едно – жална ѝ майка на демокрацията с такива партии и с такива вождове.
Преди доста години, като малко момче, доста обичах да вървя в къщата на дядо Дачо от нашето село. Беше родственик на баба ми и се отбивахме постоянно у тях.
Дядо Дачо бил участник в Септемврийското въстание 1923 година, само че след това взел друга линия и гонел партизаните преди 1944 година. Животът му, меко казано, беше пъстър.
Този мой обичан дъртак всяка вечер отиваше да си пои прасето. Носеше в задния джоб на дочените си гащи и по едно лимонадено шише сливова ракия. Пийне прасето мръсотия, пийне той глътка скоросмъртница, до момента в който ракията изчезне. Аз – до него.
И тогава почервенял и вдъхновен от неповторимата атмосфера, ни в чеп, ни в ръкав дядо Дачо току изтърси:
– Който се занимава с политика, рано или късно отива на политическото сметище.
Прав е бил. Но отде да знам, че един ден това политическо сметище ще е на всички места.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ