Мисирките, властта и вихърът от медийни безсмислици по време на COVID
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Когато Мутафчийски се беше заселил във всеки дом, ясно се видя, че има два типа медии. Едните работят за хората и извършват професионалния си дълг, а другите създават въздушно-капков ураган от глупости.
Коментар от Александър Детев
Искам да кажа една добра дума за медиите. За същинските медии. И може би повече от една дума.
„ Ей, тия единствено за ковид пишат! "
7:00 сутринта. Алармата на телефона писука. Протягам се, с цел да я изключа. “Я да ревизира какъв брой са новите случаи днес”. Отварям новинарски уебсайт. “Ей, тия единствено за ковид пишат. Как не ги е позор?”. Ядосвам се. Спирам за секунда, с цел да се успокоя. “А аз защо влязох в този уебсайт? А, да, с цел да видя какъв брой са новите случаи на ковид днес”.
Някъде през март, когато пандемията завладя и прекатурна живота ни, към малкия екран ние възстановихме едно от дълго време превъзмогнато отношение, което даже към този момент ни се струваше архаично. Млади и остарели, богати и небогати, заети и свободни си припомниха или пък за първи път научиха в какъв брой часа са излъчванията вести на главните малките екрани. Нещо повече: всички те почтително се инсталираха пред тв приемника, с цел да ги гледат ден след ден.
И въпреки всичко, в метода, по който консумираме медии, се е трансформирало нещо значително: критичността. Днес тя е остра, безпощадна, от време на време даже извънредно груба. Да, критичността безспорно е наложителна за едно демократично и прогресивно общество, само че паралелно с това напълно резонно на дневен ред излиза и един логически въпрос: Дали сме сериозни към медиите, тъй като желаеме по-добра и качествена осведомителна среда или тъй като имаме вяра, че към този момент въобще няма потребност от медии и публицисти? Нали се сещате за тези безцеремонни (и разгащени) възклицания: въпросите били " тъпи”, репортерите - " некомпетентни”, митингите се отразявали " манипулативно”, вирусът или заемал прекомерно централно място в новинарските излъчвания или пък пораждал основно некачествена и орязана или цензурирана информация. Но зададохме ли си въпроса по какъв начин стигнахме дотук и какво можем да създадем, с цел да подобрим ситуацията?
Когато Мутафчийски се беше заселил у дома
Когато Националният действен щаб организираше своята конференция всеки ден, а професор Мутафчийски се беше заселил във всеки български дом, у всекиго от нас въпросите на медиите към НОЩ предизвикваха бурни страсти. На тези конференции участваха способени и добре готови публицисти, които задаваха изцяло рационални въпроси – надявам, че никой не слага под подозрение този факт. И все пак най-прилепчиво вниманието привличаха тези представители на медии, които успяваха да вземат думата първи. С особена самонадеяност и безпардонност те изливаха проливен дъжд от безсмислени и меко казано смущаващи въпроси, в които тайните теории се преплитаха с метафизичен рефлексии от вида на “коронавирусът ковид ли е в действителност?”, с излияния за фекални води и за зачевания в изискванията на пандемия.
И това безсрамие се случва във времена, в които истинната и изчерпателна информация е целебна за психическото здраве на цяла една нация, изправена пред незабележим и чужд зложелател. Да, такива маниакални и нездравословни същества е имало и постоянно ще има, социална паника и отвращение обаче би трябвало да провокира друго: фактът, че те имат нелепото, само че нужно им самочувствие и съответните достъпи, с цел да се изстъпят най-отпред и да произведат този въздушно-капков ураган от глупости. А имат самочувствието и достъпа, тъй като в границите на един дълготраен развой техните „ медии " бяха узаконени и легитимирани наедно със същинските медии. Тази легитимация им дадоха избрани кръгове от политическия и бизнес хайлайф, които особено си избраха изданията, склонни против няколко сребърника да им обезпечат медиен комфорт. Жертва на тази цинична скица станаха тези публицисти и медии, които към момента не са не запомнили главните си функционалности и основното си обвързване към хората: да бъдат сериозни, да задават неуместни въпроси и да търсят отговорност от тези, на които сме делегирали правото да взимат решения вместо нас.
Не, „ народът " от време на време изостава с материята
„ Народът постоянно е прав " – гласи една съмнителна национална мъдрост. Защото в тази ситуация виновност носи и „ народът ", т.е. - аудиторията, която, въпреки и неумишлено, и до през днешния ден не е приела напълно новината, че свободата на словото е велика полезност. Ценност, която коства скъпо, която има потребност от поддръжка и всекидневно отстояване. Голяма част от българската аудитория не схваща и друго: че всяко зряло, демократично и свободно общество развива рефлекса да брани своите проверяващи публицисти и своите сериозни гласове. Ето за какво и по какъв начин некомпетентните провокатори и манипулатори привлякоха цялото внимание на обществото, до момента в който в това време тези другите, които се стараеха съзнателно да практикуват специалността си, бяха дамгосани като “мисирки”. Тъжно е, че тъкмо тази нецензурност ще остане като крилатата фраза на премиера Бойко Борисов за годината 2020.
Кой е на първа линия?
Ще бъде пресилено да кажем „ Всяко зло за положително ", само че пандемията може би породи и нещо хубаво: вниманието и уважението, които отдадохме на тези основни специалност, за които постоянно забравяме, че са придружени от всекидневна всеотдайност в името на останалите. Лекарите и сестрите получиха овации - и дано се надяваме, че тези овации им носят най-малко малко разтуха във времена, когато те самите се оказаха жертва на всички дългогодишни проблеми, от които страда страната България: корупция, унищожени институции, прогонени млади специалисти и едвам прохождаща цифровизация, която към момента е напълно несъвместима с условията към една съвременна европейска страна през 21 век.
На първа линия са и други. Например служителите на реда, които извършват служебните си отговорности, без значение от изискванията. В онази трагична нощ на 2 септември, когато провокатори се бяха внедрили в редиците на спокойно протестиращите месеци наред жители, видях с очите си служителите на реда, които трябваше да стоят безучастно, до момента в който към тях летяха бомбички и разнообразни предмети. Да, стояха безучастно, тъй като по този начин им беше подредено. Стояха на първа линия.
Да те покажат по тв приемника или да служиш на хората
А от другата страна бяха публицистите. Всеки от тях можеше самичък да избере дали да е на първа линия или не. Дали да рискува здравето и физическата си цялост в името на работата и професионалния си дълг или да се отдръпне 2-3 метра обратно. Някои избраха първото: кореспонденти бяха пръскани със сълзотворен газ, публицист беше пребит от чиновници на МВР… Защо тези хора не се отдръпнаха?
Ами тъй като публицистиката, сходно на медицината и правото, е предопределение. Повечето публицисти не разграничават работата от свободното си време. Историите са на всички места към тях и те ги търсят непрекъснато. Разбира се, има и такива, които са избрали тази специалност, тъй като – дано го кажем по този начин - просто желаят да се видят по тв приемника. Само че тези, вторите, в никакъв случай няма да бъдат на първа линия. Те ще изберат да се оттеглен обратно. А първите, тези на рисковия лимит, с микрофон и камера в ръка, непринудено са избрали да бъдат най-отпред. Точно те са ни нужни и скъпи. И в случай че изчезнат и последните представителите на тази порода, диктатурата и потисничеството без опозиция ще завладяват обществото. През парадния вход, по аления килим. Пожелавам си през новата година да осъзнаем това и да обръщаме повече внимание на тези, които са избрали да не изневеряват на правилата и морала си и да бъдат на първа линия.
Нищо, че не са полагали клетва за това.
Когато Мутафчийски се беше заселил във всеки дом, ясно се видя, че има два типа медии. Едните работят за хората и извършват професионалния си дълг, а другите създават въздушно-капков ураган от глупости.
Коментар от Александър Детев
Искам да кажа една добра дума за медиите. За същинските медии. И може би повече от една дума.
„ Ей, тия единствено за ковид пишат! "
7:00 сутринта. Алармата на телефона писука. Протягам се, с цел да я изключа. “Я да ревизира какъв брой са новите случаи днес”. Отварям новинарски уебсайт. “Ей, тия единствено за ковид пишат. Как не ги е позор?”. Ядосвам се. Спирам за секунда, с цел да се успокоя. “А аз защо влязох в този уебсайт? А, да, с цел да видя какъв брой са новите случаи на ковид днес”.
Някъде през март, когато пандемията завладя и прекатурна живота ни, към малкия екран ние възстановихме едно от дълго време превъзмогнато отношение, което даже към този момент ни се струваше архаично. Млади и остарели, богати и небогати, заети и свободни си припомниха или пък за първи път научиха в какъв брой часа са излъчванията вести на главните малките екрани. Нещо повече: всички те почтително се инсталираха пред тв приемника, с цел да ги гледат ден след ден.
И въпреки всичко, в метода, по който консумираме медии, се е трансформирало нещо значително: критичността. Днес тя е остра, безпощадна, от време на време даже извънредно груба. Да, критичността безспорно е наложителна за едно демократично и прогресивно общество, само че паралелно с това напълно резонно на дневен ред излиза и един логически въпрос: Дали сме сериозни към медиите, тъй като желаеме по-добра и качествена осведомителна среда или тъй като имаме вяра, че към този момент въобще няма потребност от медии и публицисти? Нали се сещате за тези безцеремонни (и разгащени) възклицания: въпросите били " тъпи”, репортерите - " некомпетентни”, митингите се отразявали " манипулативно”, вирусът или заемал прекомерно централно място в новинарските излъчвания или пък пораждал основно некачествена и орязана или цензурирана информация. Но зададохме ли си въпроса по какъв начин стигнахме дотук и какво можем да създадем, с цел да подобрим ситуацията?
Когато Мутафчийски се беше заселил у дома
Когато Националният действен щаб организираше своята конференция всеки ден, а професор Мутафчийски се беше заселил във всеки български дом, у всекиго от нас въпросите на медиите към НОЩ предизвикваха бурни страсти. На тези конференции участваха способени и добре готови публицисти, които задаваха изцяло рационални въпроси – надявам, че никой не слага под подозрение този факт. И все пак най-прилепчиво вниманието привличаха тези представители на медии, които успяваха да вземат думата първи. С особена самонадеяност и безпардонност те изливаха проливен дъжд от безсмислени и меко казано смущаващи въпроси, в които тайните теории се преплитаха с метафизичен рефлексии от вида на “коронавирусът ковид ли е в действителност?”, с излияния за фекални води и за зачевания в изискванията на пандемия.
И това безсрамие се случва във времена, в които истинната и изчерпателна информация е целебна за психическото здраве на цяла една нация, изправена пред незабележим и чужд зложелател. Да, такива маниакални и нездравословни същества е имало и постоянно ще има, социална паника и отвращение обаче би трябвало да провокира друго: фактът, че те имат нелепото, само че нужно им самочувствие и съответните достъпи, с цел да се изстъпят най-отпред и да произведат този въздушно-капков ураган от глупости. А имат самочувствието и достъпа, тъй като в границите на един дълготраен развой техните „ медии " бяха узаконени и легитимирани наедно със същинските медии. Тази легитимация им дадоха избрани кръгове от политическия и бизнес хайлайф, които особено си избраха изданията, склонни против няколко сребърника да им обезпечат медиен комфорт. Жертва на тази цинична скица станаха тези публицисти и медии, които към момента не са не запомнили главните си функционалности и основното си обвързване към хората: да бъдат сериозни, да задават неуместни въпроси и да търсят отговорност от тези, на които сме делегирали правото да взимат решения вместо нас.
Не, „ народът " от време на време изостава с материята
„ Народът постоянно е прав " – гласи една съмнителна национална мъдрост. Защото в тази ситуация виновност носи и „ народът ", т.е. - аудиторията, която, въпреки и неумишлено, и до през днешния ден не е приела напълно новината, че свободата на словото е велика полезност. Ценност, която коства скъпо, която има потребност от поддръжка и всекидневно отстояване. Голяма част от българската аудитория не схваща и друго: че всяко зряло, демократично и свободно общество развива рефлекса да брани своите проверяващи публицисти и своите сериозни гласове. Ето за какво и по какъв начин некомпетентните провокатори и манипулатори привлякоха цялото внимание на обществото, до момента в който в това време тези другите, които се стараеха съзнателно да практикуват специалността си, бяха дамгосани като “мисирки”. Тъжно е, че тъкмо тази нецензурност ще остане като крилатата фраза на премиера Бойко Борисов за годината 2020.
Кой е на първа линия?
Ще бъде пресилено да кажем „ Всяко зло за положително ", само че пандемията може би породи и нещо хубаво: вниманието и уважението, които отдадохме на тези основни специалност, за които постоянно забравяме, че са придружени от всекидневна всеотдайност в името на останалите. Лекарите и сестрите получиха овации - и дано се надяваме, че тези овации им носят най-малко малко разтуха във времена, когато те самите се оказаха жертва на всички дългогодишни проблеми, от които страда страната България: корупция, унищожени институции, прогонени млади специалисти и едвам прохождаща цифровизация, която към момента е напълно несъвместима с условията към една съвременна европейска страна през 21 век.
На първа линия са и други. Например служителите на реда, които извършват служебните си отговорности, без значение от изискванията. В онази трагична нощ на 2 септември, когато провокатори се бяха внедрили в редиците на спокойно протестиращите месеци наред жители, видях с очите си служителите на реда, които трябваше да стоят безучастно, до момента в който към тях летяха бомбички и разнообразни предмети. Да, стояха безучастно, тъй като по този начин им беше подредено. Стояха на първа линия.
Да те покажат по тв приемника или да служиш на хората
А от другата страна бяха публицистите. Всеки от тях можеше самичък да избере дали да е на първа линия или не. Дали да рискува здравето и физическата си цялост в името на работата и професионалния си дълг или да се отдръпне 2-3 метра обратно. Някои избраха първото: кореспонденти бяха пръскани със сълзотворен газ, публицист беше пребит от чиновници на МВР… Защо тези хора не се отдръпнаха?
Ами тъй като публицистиката, сходно на медицината и правото, е предопределение. Повечето публицисти не разграничават работата от свободното си време. Историите са на всички места към тях и те ги търсят непрекъснато. Разбира се, има и такива, които са избрали тази специалност, тъй като – дано го кажем по този начин - просто желаят да се видят по тв приемника. Само че тези, вторите, в никакъв случай няма да бъдат на първа линия. Те ще изберат да се оттеглен обратно. А първите, тези на рисковия лимит, с микрофон и камера в ръка, непринудено са избрали да бъдат най-отпред. Точно те са ни нужни и скъпи. И в случай че изчезнат и последните представителите на тази порода, диктатурата и потисничеството без опозиция ще завладяват обществото. През парадния вход, по аления килим. Пожелавам си през новата година да осъзнаем това и да обръщаме повече внимание на тези, които са избрали да не изневеряват на правилата и морала си и да бъдат на първа линия.
Нищо, че не са полагали клетва за това.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ