Защо бюджетът е далеч от визията за справедливо общество
Автор: Емилия Милчева
Дъждовни води: Г-н Енев, кабинетът подаде оставка, само че проектобюджетът за 2026 година, леко поправен по отношение на първичната версия, към този момент е минал на първо четене. Спорен е шансът да бъде дефинитивно признат, само че в настоящия си тип по какъв начин се разпределя тежестта на заложените в него ограничения?
Златко Енев: Въпросът е кой заплаща сметката и кой действително печели. Първоначалният план, който провокира митингите, предвиждаше по-високи осигуровки, удвояване на налога върху дивидента от 5 на 10% и сензитивно нарастване на тежестта върху хазарта. Тоест имаше детайли на по-справедливо систематизиране – само че поднесени жестоко, без пояснение и с обичайното съмнение към страната. След всеобщите митинги държавното управление отдръпна този план и внесе поправен: към този момент няма нарастване нито на налог дял, нито на пенсионните вноски, а общата данъчно-осигурителна тежест за 2026 година остава съвсем непроменена.
В този смисъл новият вид пази уязвимите по-скоро косвено – посредством обещания за по-високи заплати и пенсии – само че заобикаля да посегне на привилегированите източници на приходи. В страната с най-високо неравноправие в Европейски Съюз и пета по неравноправие в Организацията за икономическо сътрудничество и раз съгласно Gini коефициента, това значи, че системата на процедура бетонира съществуващите разслоения. Така че бюджетът може да смекчи част от най-острите рани, само че не трансформира архитектурата на неравенството.
Дъждовни води: Чия е философията зад този проектобюджет, избран от премиера в оставка Желязков като “бюджет на обществената отбрана ”?
Златко Енев: Коалицията официално беше необятна – „ лява “ партия един до друг с дясноцентристи и консерватори. В числата обаче виждаме не синтез, а класическа механика на оцеляването: оптимално опазване на статуквото при минимално обществено напрежение.
Първо: отводът от нарастване на налога върху дивидентите и осигуровките демонстрира, че приоритет е успокояването на бизнеса и по-заможните пластове, а не дейна политика против неравенството. Второ: заложените разноски за заплати, пенсии и обществени заплащания са задоволителни, с цел да предотвратят отворен протест, само че не и да извърнат наклонността на обедняване и емиграция.
За тригодишния интервал не се обрисува ясна визия – нито за това каква конструкция на стопанската система желаеме, нито какви обществени услуги желаеме да финансираме посредством бюджета. Има рамка за числата, само че няма роман за страната. Това внезапно контрастира с английския бюджет на Рейчъл Рийвс, който – без значение дали ни харесва или не – формулира явен избор: повече налози върху благосъстоянието и парцелите против упоритост за по-силна обществена отбрана. В България сходен прям избор просто липсва. Бюджетът на Росен Желязков е надалеч от визията за едно по-сплотено и по-справедливо общество.
Дъждовни води: Еврозоната и „ огромният диалог “ – какво в действителност виждаме?
Златко Енев: Формално от 1 януари 2026 година България влиза в еврозоната. На доктрина това би трябвало да бъде моментът, в който обществото да си зададе въпроса: „ А в този момент накъде? “ – каква страна желаеме да бъдем вътре в този клуб.
На процедура виждаме противоположното: евро-членството се третира като крайна спирка на Прехода, а не като старт на нов стадий. Бюджетът не дава отговор на въпроса по какъв начин ще се употребява тази по-голяма фискална и финансово-институционална рамка – дали за понижаване на бедността, за вложения в обучение и здраве или за рационализация на администрацията. Вместо „ огромен диалог “ имаме дребна тактичност: да изгасим настоящия пожар, да избегнем наказания от Брюксел и да разпределим малко спомагателни пари към основни групи.
В страна, в която 19% от популацията живее в тежки материални ограничения – три пъти над междинното за Европейски Съюз, да нямаме никаква стратегическа полемика за посоката е към този момент политически избор самичък по себе си. Бюджетът на Росен Желязков е надалеч от визията за едно по-сплотено и по-справедливо общество.
Дъждовни води: Предвид установените в България неравенства, има потребност от ляво, само че от какво „ ляво “?
Златко Енев: Честно казано, у нас думата „ ляво “ е толкоз компрометирана исторически, че е по-добре да приказваме за обикновени стандарти на съвременна европейска обществена страна. България е измежду най-неравните страни в Европейски Съюз – и по приходи, и по „ неравноправие на опциите “, т.е. възможностите на човек зависят в голяма степен от това в кое семейство и в кой район се е родил.
Това, от което имаме потребност, не е идеологическо „ ляво “, а прагматичен най-малко: – данъчна система, която не облагодетелства единствено капитала, само че и труда; – мощни обществени услуги – учебни заведения, лечебни заведения, превоз – и в бедните региони; – дейна политика против детската беднотия и ранното отпадане от образование; – отбрана на работещите небогати, които през днешния ден заплащат сметката за всички. В този смисъл България има потребност от повече правдивост, а не от още лозунги „ ляво–дясно “.
Дъждовни води: Протестите към този момент провокираха оставката на държавното управление, само че може ли гражданската сила да докара до промяна на страната?
Здравко Енев: Последните митинги демонстрираха две неща. Първо, че обществото въпреки всичко има червени линии – когато страната се опита да трансферира тежестта по най-груб метод, хората излизат на улицата и държавното управление отстъпва: проектобюджетът беше изтеглен след всеобщи демонстрации в София. Второ, социологическите данни демонстрираха, че над две трети от българите поддържат митингите, а изключително мощна е поддръжката измежду по-младите. Това е значим сигнал, че едно ново потомство към този момент не приема „ няма смисъл “ като отговор.
Но митингите по формулировка са негативен инструмент – те стопират неприятни решения, само че не основават положителни политики. За да има промяна, е необходим втори стадий: формулиране на ясни, реалистични претенции – кой какво заплаща, какво получава отсреща – и политически субекти, подготвени да ги трансфорат в поредни решения, а не в предизборни обещания.
С други думи: митингите могат да бъдат начало на смислена смяна, само че единствено в случай че от „ не, това не го желаеме “ преминем към „ ето какво желаеме – и ето по какъв начин считаме да го платим “.
