(F. Scott Fitzgerald c. 1921, appearing The World's Work (June

(F. Scott Fitzgerald c. 1921, appearing " The World's Work " (June 1921 issue)

Ранният триумф

Октомври 1937

Аз имах преимуществото да заставам – доста обезпокоен – на разграничителната линия сред две генерации. Когато получих първата пощенска камара – стотици и стотици писма във връзка описа ми за момичето, което подстригва късо косите си, – стори ми се напряко неуместно, че се обръщат към мен. От друга страна обаче, за един срамежлив човек е прелестно да се почувства още веднъж някой различен, друг от себе си: да бъде „ Писателят “, както в миналото е бил „ Лейтенантът “. Разбира се, не бях публицист повече, в сравнение с армейски офицер, само че никой като че ли не отгатваше облика зад маската.

Само за три дни се ожених, а печатарските машини развъдиха „ Отсам парадайса “ с бързината, с която стават тия работи във филмите.

С публикуването на романа стигнах до положение на маниакално депресивно безумство. Ярост и самодоволство се сменяха у мен час по час. Мнозина смятаха, че си изобретявам главоболията, и вероятно бе по този начин, доста други смятаха, че всичко е неистина, а не бе по този начин. Зашеметен, дадох изявление – казах какъв брой популярен публицист съм и по какъв начин съм се изкачил до тези небеса. Хейуд Браун, който се бе пуснал по следите ми, просто цитира моите думи с коментара, че наподобява, съм много блажен юноша, и по-късно дни наред просто не бях в положение да поддържам връзка с който и да е. Поканих го на обяд и доста сърдечно му споделих какъв брой е тъпо, задето е позволил живота да му се изплъзне, без нищо да реализира. А той едвам бе навършил трийсетте и почти по същото време аз написах следното изречение, което някои хора в никакъв случай не ще ми разрешат да не помни: „ Тя беше повехнала, само че към момента привлекателна двайсет и седем годишна жена. “

Главозамаян, заявих в издателство „ Скрибнърс “, че не чакам от първия ми разказ да се разпродадат повече от двайсет хиляди екземпляра, а когато дружният смях утихна, ми обясниха, че се счита за отличен удар пласирането на петхиляден тираж от първи разказ. Мисля, че една седмица след отпечатването продажбата надвиши упоменатите двайсет хиляди, само че аз се одобрявах толкоз на съществено, че даже не ми мина през разум какъв брой смешно е това.

…Вече бях професионален публицист – а един нов свят не може да настъпи, без да опустоши от пътя си остарелия. Постепенно развиваш защитна неуязвимост и към похвалите, и към нападките. Прекалено постоянно хората харесват работите ти поради криворазбрани неща или пък ги харесват хора, чието отрицание единствено би те поласкало. Никой добър публицист не гради делото си върху усета на публиката и човек се научава да върви напред, без да търси образци и без да се опасява. Прехвърляйки остарели сметки, открих, че през 1919 година съм спечелил 800 $ от писане, а през 1920 – 18 000 от разкази, сюжети и книга. Цената на един мой роман бе скочила от 30 на 1000 $. И даже тази цена е ниска спрямо това, което ми плащаха по-късно в епохата на Бума, само че значимостта й в моите очи надали може да бъде пресилена.

Мечтата рано се сбъдна и сбъдването й стана и подарък, и задължение. Ранният триумф поражда у индивида съвсем мистична религия в ориста, противопоставяйки я на волята – в най-лошия си вид това е Наполеоновата илюзия. Онзи, който реализира всичко, до момента в който е млад, има вяра, че реализира волята си, тъй като го води звездата му. Човекът, който се самоутвърди към трийсетте, отдава равностойно значение на волята и на ориста, а оня, който успее на четирийсет, е податлив да припише всичко на волята. Разбираш това обаче едвам когато бурите ударят професионалното ти умеене.

Отплата за прекомерно ранния триумф е убеждението, че животът е сантиментално нещо. И в най-хубавия смисъл на думата човек остава млад. Когато първостепенните цели – любовта и парите – станаха даденост в живота ми и съмненията на славата изгубиха завладяващата си власт над духа ми, пред мен се обрисуваха години за волно пропиляване и почтено казано, не скърбя за тях, години, през които търсех безконечния Карнавал на брега на морето. Веднъж, беше по средата на двайсетте години, карах колата си на здрачаване по високия корнишки път и блещукащите светлини на цялата френска Ривиера се отразяваха в морето под мен. В далечината, там, където едвам стигаше погледът ми, беше Монте Карло и макар че бе отвън сезона и не бяха останали велики херцози да играят на рулетка, макар че Филипс Опънхайм (популярен при започване на века британски писател), отседнал в моя хотел, беше един пълен трудолюбив човечец, който прекарваше дните си по хавлия – самото име на града ме бе омагьосало по този начин неизлечимо, че можах единствено да спра колата си и като китаец да пошепна едносрично:

„ Чу-до! Чу-до! “ Но не гледах Монте Карло. Взирах се обратно в съзнанието на младия мъж с мукавените подметки на обувките, който бе кръстосвал в миналото нюйоркските улици. Отново бях той – за момент сполучих да ме понесе фантазията му, аз, който нямах към този момент лични фантазии. И към момента съумявам на моменти да пропълзя в него, да го изненадам в утрото на някоя нюйоркска есен или в нощта на някоя каролинска пролет, така притихнала, че се чува лаят на кучетата от прилежащото село. Но в никакъв случай към този момент не ще се повтори оня малотраен момент, когато той и аз станахме една персона, когато осъщественото бъдеще и жадуваното минало се сляха във величествена тръпка – когато животът безусловно беше сън.

От: „ Ранният триумф “, Разкази и автобиографична прозаичност, Франсис Скот Фицджералд, ДИ „ Народна просвета “, София, 1986
Снимка: F. Scott Fitzgerald c. 1921, appearing " The World's Work " (June 1921 issue), en.wikipedia.org