“Европа на релси е поредица на Кристиян Юлзари. През последното

“Европа на релси ” е поредност на Кристиян Юлзари. През последното си лято като младеж той обиколи Европа с трен. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През целия август той ще опише какво е да пътуваш в продължение на месеци единствено с раница и камера. Всички елементи от поредицата може да видите.

В просъницата дърпам леко настрана памучното перде на спалната кабина във влака и поглеждам на открито в сумрака. Шок и смут. На тъмносинята табела, гордо изпъчила се под козирката на жп гарата, съумявам да прочета “Firenze ”. Точно тук трябваше да сляза, с цел да направя връзка с различен трен, а аз се преди малко съм се събудил и по Закона на Мърфи в близост царува безпорядък, всичките ми движимости са извадени от раницата и са разпръснати из тясната кабина. Скочих войнишки и прибързано, за нула време, наблъсках всичко в раницата си, още по-бързо притичах до вратата на вагона и с лъвски скок стъпих на твърда земя. За първи път, откогато отпътувах, не се нуждая от кафе за пробуждане - нямаше потребност след толкоз бурни страсти в четири и половина сутринта. Какво ли щеше да се случи, в случай че се бях събудил броени минути по-късно - изобщо не ми се мисли. 

 


Изпратих влака победоносно с чувство, че бях съумял да надиграя пъкления проект на ориста. Намирах се във Фиренце и това беше значимото - град, за който като че ли никой в никакъв случай не беше чувал. Последните няколко дни, при диалози с познати и непознати колеги-пътешественици на остров Сицилия, бях обяснявал за концепцията си да стигна от там до бижуто на италианската ривиера - Чинкуе Терре. С трен от Сицилия и едно прехвърляне в “някакво си Фиренце ”, обяснявах аз, уверен, че става въпрос за провинциално селце по средата на нищото.

В четири и половина сутринта колкото и авантюристичен да е надъхан човек, няма доста варианти за отблъскване на времето, до момента в който изчаква идващия си трен. Затова взех решение да отворя картата, току-виж схвана къде тъкмо съм се озовал в тази суха юнска заран. Цък, цък, цък, по екрана на телефона и какво да видя - аз съм на 20 минути пешком от центъра на Флоренция. “Фиренце в действителност е Флоренция на италиански! ”, озари ме тази мисъл като гръм от ясно небе. Най-накрая на пустия гаров перон, смълчан в гробна тишина, разбрах за какво всички, на които се пробвах да обясня къде тъкмо отивам, ме поглеждаха с намерено неразбиране и ехидна усмивка. Неволята е майка на знанието. 

След още два часа клатене в задушен и препълнен вагон дойдох в Ла Специя, единствено на няколко километра от местността Чинкуе Терре (от италиански: петте села). Това са пет обособени селища на брега на Лигурско море, полегнали върху стръмен масив, свързани между тях посредством жп линия, успоредна на морския бряг, и пешеходни пътеки по скатовете. Монтеросо, Вернаца, Корнилия, Манарола и Риомаджоре - всяко от тях е запазило своя достоверен дух. В този земен парадайс придвижването на коли е неразрешено. 

 

Обикалях региона, който е под егидата на ЮНЕСКО, в продължение на три дни. Ту с трен, ту пешком. Разхождах се из селата и се възхищавах на локалните, които всеки ден би трябвало да се катерят по стръмни пътеки и да изкачват десетки стъпала, единствено с цел да си купят самун или да се срещнат с другар. С времето множеството младежи са се изнесли към административната столица Ла Специя и в Чинкуе Терре са останали най-вече възрастните и тези, чиято издръжка зависи от туризма.

 

В Чинкуе Терре миризмата на преди малко изпрано пране се разнася от морския бриз по тесните стръмни калдъръмени улички, а от два прилежащи балкона, окичени с петунии, баби разискват развълнувано клюката на деня. Глъч от детски смях оглася региона, до момента в който на локалното пристанище и жп гара непрестанно дебаркират туристи. През лятото те безусловно наводняват улиците на селцата, само че за благополучие достоверността им не се е затрила с времето. Релефният терен пък дава опция на нуждаещите се от адреналин да скачат от 7-8 метрови отвесни скали право в кристално чистата вода на Лигурско море.

Тъй като бях отседнал в хостел на двайсетина минути от Чинкуе Терре, трябваше да се съобразя с разписанието на градския превоз. От опит знам, че не е добре човек да разчита на последния курс за деня. Затова напълно стратегически още в седем вечерта съм застанал на автобусната спирка на изхода на Монтеросо. Единствено на половина накривен ръждясал знак припомня, че това е автобусна спирка. Скоро към мен се причислиха още две девойки, а по-късно и млада двойка. Всички заедно седим на нагорещения цимент под шарената сянка на дървото над нас и извъртаме глава към пътя всякога, щом осезаем звук на транспортно средство. Вече е осем часа и няколко минути, а от рейса ни няма и диря - трябваше да тръгне отсам тъкмо в 20 часа. Служителката от прилежащия паркинг няколко пъти ни увери, че това е спирката, тъй че различен избор, с изключение на да чакаме, нямахме.

И ето, че заветният миг пристигна. Автобусът се подаде от острия завой и ни обзе възприятие на екстаз, което бързо беше потушено. Защото рейсът просто ни подмина. Имало надпис, че е цялостен и нямало да стопира на никое място преди някой да слезе, изясни ни служителката на отсрещния заплатен паркинг. “А ще пристигна ли втори? ”, запитахме ние. Уви, не. Трябвало да чакаме идващия и финален за деня след… два часа. Тук шансът се намеси. Суетейки се дали да не тръгнем пешком на 15-километрова разходчица или да чакаме безумно доста време, открихме, че и петимата сме в една и съща посока. Обадихме се на такси и  половин час сладки приказки по-късно то пристигна. В последна сметка всеки съумя да се прибере сполучливо с подарък - изненадващо, само че свястно запознанство сред един българин, един италианец и три австралийки. До края на пътуването ми изпаднах в още няколко сходни обстановки, само че за тях, когато му пристигна времето. 

 

Привечер в хостела ми се срещнах с Мариане и Елюз - две девойки от френската част на Канада, пристигнали на остарелия континент с по една раница и задачата да пътуват из Италия за месец. Не е за поверие какъв брой елементарно се завързват другарства, когато си на път. В хостелите по формулировка отсядат най-вече странстващи по света соло пътешественици и всеки е отворен да опише своята история. А един път потръгнал, диалогът съвсем постоянно завършва с проект за премеждие. Точно по този начин, в лятната градина на хостела на по чаша вино, с Мариане и Елюз взехме решение, че на идващия ден ще да отидем на експедиция из петте села. Целта е ясна - да прекараме време на плажовете във всяко от тях. Речено-сторено.

 

На сутринта с първия рейс за деня отидохме да последното и най-голямо село в Чинкуе Терре - Монтеросо. Там плажът по нищо не се разграничава от останалите, които сме привикнали да виждаме в Европа (дълга пясъчна линия с форма на усмивка и чадъри), тъй че взехме решение да се разходим няколко километра пешком по туристическата пътека до идващото село - Вернаца. Два часа и половина се катерихме през гъста растителност, изкачвахме стълби нагоре и по-късно надолу, с цел да забележим спиращи дъха гледки към безкрайния небосвод. Пешеходното напредване сред селата е метод човек да избяга най-малко за малко от шумотевицата в обитаемоте места.

 

Вернаца е може би най-фотогеничното село в цялата околност, тъй че не е за пропускане. След дългото вървене бяхме изморени и гладни. По основната улица има доста места за ястие. Ние се спряхме на пресни морски блага. Плажът там е скалист и не е изключително огромен, а морското дъно е осеяно с камъни, което го прави идеално за гмуркане. Най-хубавото място за това обаче е Манарола, където настрана от каменистия плаж има отвесни скали. Усещането да скочиш от 5-6 метра кара тялото ти да се усеща все едно лети преди челно да се срещне с отпора на водата.

 

Плувахме, скачахме, гмуркахме се, говорихме си, смяхме се, хапнахме… Беше цялостен като никой различен, само че в края му трябваше да се разделим и всеки да поеме по своя път. Момичетата ме изпратиха до гарата в Ла Специя, откъдето не преставам към идната вълнуваща дестинация. Те също. Спомням си ослепителния залез, който се виждаше от гарата - като че ли слънцето не искаше се скрие зад небосклона и същински се бунтуваше. Но природата има своя кръговрат и този богат на страсти и мемоари ден завърши. 

 

Пътувайки за Милано си мислих какъв брой признателен и благополучен съм, че избрах да потегли от България тъкмо по този метод - самичък с раница на гърба си. Всички запаси, които имах през първите няколко дни, от дълго време се бяха изпарили. Защото знам, че надали бих се срещнал с тези хора и техните чудати истории при други условия. Преживяното до момента ме научи, че каквото и да ме сполети - постоянно има решение и всеки куриоз е опция за основаване на мемоари като никои други. Да пътуваш независимо значи да разполагаш с времето си на 100%. Социализира ти се - социализираш се. Спи ти се - не излизаш на никое място. Ходи ти се на плаж - къпеш се. Катери ти се - хукваш по зелените скатове. Копнееш да пътуваш по един от най-красивите жп направления в света през Алпите - нарамваш раницата си и потегляш.