“Изгубен” в подножието на вулкана Етна | Пътепис “Европа на релси” - Част V
“Европа на релси ” е поредност на Кристиян Юлзари. През последното си лято като младеж той обиколи Европа с трен. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През целия август той ще опише какво е да пътуваш в продължение на месеци единствено с раница и камера. Всички елементи от поредицата може да видите.
Влажна юнска заран е. Слънцето таман се е посочило на небосклона. Алармата на телефона ми отеква в цялата стая, събуждайки в непристойно ранен час освен мен, само че и тримата ми съквартиранти в фамилния хостел, в който бях отседнал. Набързо разтърках очи и хукнах към спирката на метрото.
Заради намиращия се единствено на няколко километра деен вулкан локалните назовават Катания с възприятие за комизъм и лек уплах “Сивия град ”. Когато Етна изригва, второто по величина населено място на о-в Сицилия се покрива от тъмна мантия, до момента в който по скатовете на този самобитен естествен феникс огненочервена лава опустошава всичко след себе си. Тук, в тази най-южна част от Европа, където откритите правила бледнеят пред свободолюбието на хората, граничещо на моменти с безредица, хората са привикнали да съжителстват със своя пламенен другар. Нямали са различен избор - в случай че ли не, природата щеше до момента да ги е погълнала.
Искаше ми се да видя с очите си и да усещам със сетивата си по какъв начин тече животът, когато непрестанно би трябвало да си нащрек дали над главата ти няма се изсипят тонове катранена пепел и лава. Писано било обаче Етна да се разбушува малко след отпътуването ми.
Броени минути преди от сгушената в покрайнините на Катания дребна гара Catania Borgo да тръгне теснолинейката Ferrovia Circumetnea, се появи и последният й пасажер. Едва си поех въздух, с цел да кажа на дамата от другата страна на билетното гише, че желая да пътувам до последната гара по линията. Стиснах крепко в ръка картоненото билетче и притичах до перона, на който се намираше композицията, чийто тътнеж приличаше повече на остарял руски трактор, в сравнение с трен.
111-те километра железопътна линия, свързваща Катания и Рипосто, е построена сред 1895 и 1898 година За към пет часа влакът прави съвсем цялостен кръг в подножието на вулкана Етна, редувайки тучни ниви и „ поляни “ от изстинала лава. Гледката от остарялата раздрънкана мотриса, ритмично лъкатушеща през села и паланки, кара броящите се на пръстите на двете ми ръце любопитни туристи в такт да надничат ту през левия, ту през десния прозорец и да щракат фотоси със скорост, на която би завидял даже азиатски екскурзиант на екскурзия в Европа. Направи ми усещане, че линията се употребява интензивно от жителите на региона, за които влакът е врата към света. Когато Етна изригне по-мощно, железницата стопира да обслужва линията и вратата на локалните към останалата част от острова внезапно се затваря. Не липсват и случаи, в които лавата нанася вреди на стоманения път - все пак Ferrovia Circumetnea продължава към този момент над век всекидневно да извършва своята задача.
Седя на кадифеночервената седалка, подкрепям се с лакът на дървената масичка вдясно от мен и следя пътя на теснолинейката - лунни пейзажи, които до момента в който примигна и отворя очи, се видоизменят и пред мен към този момент се шири необятното Йонийско море. Такава е теснолинейката Ferrovia Circumetnea - в никакъв случай не знаеш какво е прикрито зад идващия завой. Камо ли на идната гара.
Влакът стопира внезапно. Дотук всичко е обикновено - това е остаряла железница, в която плавното и тихо пътешестване са мираж. Не инцидентно няколкото изявления за теснолинейката, които прочетох авансово, поучават туристите да си вземат тапи за уши или слушалки. Новината пристигна, когато разбрах, че влакът има два часа престой в Рандацо - малко сицилианско градче по средата на линията. Без да се двоумя скочих на открито и се впуснах в непланираната експедиция из непозната територия.
Слънцето таман беше навлязло в своя разцвет за деня. Навън липсваше симптом на живот. Единствено десетимата пасажери от теснолинейката щъкахме наляво-надясно из уличките на Рандацо. Балкони, окичени с преди малко изпрано пране, чиято миризма морският бриз разнася из цялата улица. Тесни калдаръмени улички, които завършват в ням коловоз, а отляво и отдясно като по конец са подредени китни къщурки, чиито первази са окичени с най-малко два реда пъстри цветя. Така наподобява Рандацо без своите поданици, които се бяха скрили от жаркото слънце. Работи само капанче от едната страна на централния площад и една джелатерия в другия завършек на селския площад. Точно там - където минимум чаках да има нещо любопитно за разглеждане - пробвах най-вкусния сладолед за целия ми престой в страната на Ботуша.
С две топки джелато в едната ми ръка и парче пица в другата се насочих назад към селската гара. Беше време да потегли от този сицилиански парадайс. Не бях единствен - всички туристи заедно се отправихме към гарата, където Ferrovia Circumetnea ни очакваше със своя гръмък мотор. Ако човек ни беше погледнал в профил, би решил, че сме на ученическа екскурзия - множеството нарамили дребни раници и шапки с козирка, в ръцете си стиснали я парче пица, я топка джелато или пък и двете, и прибързано притичващи към сборния пункт (гарата).
“Влакът никого не чака. Спазва си постоянно той 5-минутния престой ”, гласеше обичаната ми брошура от детството. Точно на часа потегли и нашата Ferrovia Circumetnea, потапяйки ни във втората половина на тази околовулканска експедиция. Лунните пейзажи продължиха да се редуват с пълноводни потоци, маслинови гори, лозя, нивя, самотни вили в пустошта, дребни и по-големи села. И по този начин до Рипосто, където моята приказка с теснолинейката завърши. Последната гара от Ferrovia Circumetnea има връзка с железопътната мрежа с обикновено междурелсие, по която за към 20-ина минути с крайградски трен човек още веднъж се озовава в космополитната Катания. Преди да се върна в тази галактика обаче взех решение да си открадна още няколко часа самодоволство като отида на локалния непорочен плаж. Обиколката с това малко по мярка, само че цялостно със смисъл и хубост сицилианско влакче получи своя подобаващ край.
Влажна юнска заран е. Слънцето таман се е посочило на небосклона. Алармата на телефона ми отеква в цялата стая, събуждайки в непристойно ранен час освен мен, само че и тримата ми съквартиранти в фамилния хостел, в който бях отседнал. Набързо разтърках очи и хукнах към спирката на метрото.
Заради намиращия се единствено на няколко километра деен вулкан локалните назовават Катания с възприятие за комизъм и лек уплах “Сивия град ”. Когато Етна изригва, второто по величина населено място на о-в Сицилия се покрива от тъмна мантия, до момента в който по скатовете на този самобитен естествен феникс огненочервена лава опустошава всичко след себе си. Тук, в тази най-южна част от Европа, където откритите правила бледнеят пред свободолюбието на хората, граничещо на моменти с безредица, хората са привикнали да съжителстват със своя пламенен другар. Нямали са различен избор - в случай че ли не, природата щеше до момента да ги е погълнала.
Искаше ми се да видя с очите си и да усещам със сетивата си по какъв начин тече животът, когато непрестанно би трябвало да си нащрек дали над главата ти няма се изсипят тонове катранена пепел и лава. Писано било обаче Етна да се разбушува малко след отпътуването ми.
Броени минути преди от сгушената в покрайнините на Катания дребна гара Catania Borgo да тръгне теснолинейката Ferrovia Circumetnea, се появи и последният й пасажер. Едва си поех въздух, с цел да кажа на дамата от другата страна на билетното гише, че желая да пътувам до последната гара по линията. Стиснах крепко в ръка картоненото билетче и притичах до перона, на който се намираше композицията, чийто тътнеж приличаше повече на остарял руски трактор, в сравнение с трен.
111-те километра железопътна линия, свързваща Катания и Рипосто, е построена сред 1895 и 1898 година За към пет часа влакът прави съвсем цялостен кръг в подножието на вулкана Етна, редувайки тучни ниви и „ поляни “ от изстинала лава. Гледката от остарялата раздрънкана мотриса, ритмично лъкатушеща през села и паланки, кара броящите се на пръстите на двете ми ръце любопитни туристи в такт да надничат ту през левия, ту през десния прозорец и да щракат фотоси със скорост, на която би завидял даже азиатски екскурзиант на екскурзия в Европа. Направи ми усещане, че линията се употребява интензивно от жителите на региона, за които влакът е врата към света. Когато Етна изригне по-мощно, железницата стопира да обслужва линията и вратата на локалните към останалата част от острова внезапно се затваря. Не липсват и случаи, в които лавата нанася вреди на стоманения път - все пак Ferrovia Circumetnea продължава към този момент над век всекидневно да извършва своята задача.
Седя на кадифеночервената седалка, подкрепям се с лакът на дървената масичка вдясно от мен и следя пътя на теснолинейката - лунни пейзажи, които до момента в който примигна и отворя очи, се видоизменят и пред мен към този момент се шири необятното Йонийско море. Такава е теснолинейката Ferrovia Circumetnea - в никакъв случай не знаеш какво е прикрито зад идващия завой. Камо ли на идната гара.
Влакът стопира внезапно. Дотук всичко е обикновено - това е остаряла железница, в която плавното и тихо пътешестване са мираж. Не инцидентно няколкото изявления за теснолинейката, които прочетох авансово, поучават туристите да си вземат тапи за уши или слушалки. Новината пристигна, когато разбрах, че влакът има два часа престой в Рандацо - малко сицилианско градче по средата на линията. Без да се двоумя скочих на открито и се впуснах в непланираната експедиция из непозната територия.
Слънцето таман беше навлязло в своя разцвет за деня. Навън липсваше симптом на живот. Единствено десетимата пасажери от теснолинейката щъкахме наляво-надясно из уличките на Рандацо. Балкони, окичени с преди малко изпрано пране, чиято миризма морският бриз разнася из цялата улица. Тесни калдаръмени улички, които завършват в ням коловоз, а отляво и отдясно като по конец са подредени китни къщурки, чиито первази са окичени с най-малко два реда пъстри цветя. Така наподобява Рандацо без своите поданици, които се бяха скрили от жаркото слънце. Работи само капанче от едната страна на централния площад и една джелатерия в другия завършек на селския площад. Точно там - където минимум чаках да има нещо любопитно за разглеждане - пробвах най-вкусния сладолед за целия ми престой в страната на Ботуша.
С две топки джелато в едната ми ръка и парче пица в другата се насочих назад към селската гара. Беше време да потегли от този сицилиански парадайс. Не бях единствен - всички туристи заедно се отправихме към гарата, където Ferrovia Circumetnea ни очакваше със своя гръмък мотор. Ако човек ни беше погледнал в профил, би решил, че сме на ученическа екскурзия - множеството нарамили дребни раници и шапки с козирка, в ръцете си стиснали я парче пица, я топка джелато или пък и двете, и прибързано притичващи към сборния пункт (гарата).
“Влакът никого не чака. Спазва си постоянно той 5-минутния престой ”, гласеше обичаната ми брошура от детството. Точно на часа потегли и нашата Ferrovia Circumetnea, потапяйки ни във втората половина на тази околовулканска експедиция. Лунните пейзажи продължиха да се редуват с пълноводни потоци, маслинови гори, лозя, нивя, самотни вили в пустошта, дребни и по-големи села. И по този начин до Рипосто, където моята приказка с теснолинейката завърши. Последната гара от Ferrovia Circumetnea има връзка с железопътната мрежа с обикновено междурелсие, по която за към 20-ина минути с крайградски трен човек още веднъж се озовава в космополитната Катания. Преди да се върна в тази галактика обаче взех решение да си открадна още няколко часа самодоволство като отида на локалния непорочен плаж. Обиколката с това малко по мярка, само че цялостно със смисъл и хубост сицилианско влакче получи своя подобаващ край.
Източник: euronewsbulgaria.com
КОМЕНТАРИ