Пътят към Свободата: 10 години от началото на Евромайдана в Украйна
Евлоги Станчев
На 21 ноември 2023 година се навършиха тъкмо 10 години от началото на Евромайдан – най-мащабната вълна от митинги в историята на Украйна от нейната самостоятелност през 1991 година Интензивната фаза на митингите продължава до края на 2014 година и приключва с отстраняването на Виктор Янукович от президентския пост и възобновяване на конституцията от 2004 година
***
Въпреки своята относителна непосредственост във времето, митингите от Евромайдан към този момент са единомислещо разпознати като едно от знаковите събития на нашето съвремие. Видно е за всички, че това
съставлява крайъгълен камък в най-новата история
не просто на украинската страна и постсъветското пространство, само че също на цяла Европа. За исторически епизоди от сходен мащаб френският историк Пиер Нора в миналото вкара понятието „ чудовищно събитие “ (l’événement monster), с което значи тези събития, чиято изключителна прочувствена натовареност е способна да ангажира и даже да активизира голяма социална сила. Тъкмо заради тази своя значителност — само че надалеч освен — събитията от Евромайдан допускат голям брой разнопосочни, а постоянно и изцяло противоположни тълкования. Последствията от митингите в Украйна промениха архитектурата на интернационалните връзки, обрисуваха ново опълчване сред Запада и Русия, напомнящо по своята гняв на най-смутните времена от Студената война. Също по този начин годините след Евромайдана бяха очевидец на окончателното преобразяване на Путинова Русия в нападателна ревизионистична страна, функционираща напълно по посока „ възобновяване “ на своята имперска сфера на въздействие. В тези условия публичните напрежения по отношение на руско-украинската тематика изглеждаха непредотвратими. Особено тук, в България, където не престават да се влагат големи старания за поддържане на съветското политическо, публично и всякакво друго въздействие. И изключително през днешния ден, в изискванията на незаконната война на Кремъл в Украйна, която следва да се преглежда като неразривно обвързвана таман със случилото се в Киев преди 10 години.
Значително по-еднозначен наподобява погледът върху събитията и процесите, които провокират началото на Евромайдана. Протестите стартират директно откакто тогавашният президент на страната Виктор Янукович отхвърля да подпише предстоящото съглашение за асоцииране на Украйна с Европейския съюз. Демонстрациите са спонтанни и многохилядни, организират се във всички огромни украински градове, включително в тези в считаните като „ проруски “ райони на Югоизточна Украйна и Крим. В столицата броят на протестиращите доближава до няколкостотин хиляди души. Макар и предизвикан от съответен мотив, митингът показва голям брой структурни проблеми на тогавашна Украйна, които са несъвместими с мечтаното европейско развиване на страната: определяната като ендемична корупция на целия политически хайлайф (и в частност на ръководещата „ Партия на районите “), множеството нарушавания на правата на индивида, полицейските репресии и жестокости и други Цялостното действие на режима на Янукович разкрива
авторитаризъм от типичен евразийски вид,
под който прозират големите съветски зависимости на Украйна в сферите на политиката, стопанската система, службите за сигурност и така нататък По време на мандата на Янукович натискът против политическата съпротива в Украйна се трансформира във всекидневна процедура. Събитията от Майдана демонстрират още цялостното неуважение на опозиционното публично мнение от страна на кликата към Янукович – против протестиращите са изпращани сили на жандармерията най-вече от Донецк, Крим и други райони на Украйна, за които се допуска, че са проруски настроени, изпращани са още платени провокатори (известни в локалния сленг като „ титушки “) и други наемници, които имат директна отговорност за проливането на в допълнение кръв.
Тъкмо тук ми се коства належащо да обърна внимание на една от постоянно (и евентуално умишлено) подценяваните характерности на събитията от Евромайдан – постепенната, само че в последна сметка
необратима етнизация на митингите
от зимата на 2013 – 14 година В своя произход демонстрациите не слагат акцент върху въпроси от етнонационален темперамент, а се отнасят категорично до политическия и стопански диалог – мечтаната европейска интеграция на Украйна и построяването на правова страна. Във връзка с това на пл. „ Независимост “ в центъра на Киев, дружно с европейските флагове, можеха да се видят също и съветски (както прочее украинските флагове в началото доминираха на така наречен „ Антимайдан “, който се обявяваше против европейската интеграция на Украйна и за запазване на тесните стопански връзки с Русия). Хибридните интервенции на режима на Янукович (ерго този на Кремъл) обаче направиха нужното разграничителната линия в тогавашна Украйна да се измести от строго политическото и — отваряйки рани от недалечното минало — да
предизвика „ уплахи “ на етнически принцип
Налагаше се пропагандното подстрекателство по отношение на непреодолимите разлики сред „ проруската “ източна част на Украйна и нейния демонизиран и, несъмнено, „ антируски “ противовес на запад. Тъкмо тогава „ бандеровци “ се трансформира в групово пейоративно клеймо по отношение на всички проевропейски протестиращи – агитационен способ, умишлено паразитиращ върху травматични сюжети от паметта на тези по-възрастни украинци, минали през руската просветителна система. Нещо даже по-показателно – в предходните години точно Янукович „ флиртуваше “ с украинската последна десница, употребявайки я за „ чучело “ и по този метод мобилизирайки своя електорат, считан за проруски. По този въпрос има налични проучвания и са налични финансови доказателства.
Реакциите на Янукович и марионетното държавно управление на Микола Азаров по отношение на митингите и отводът от разговор с опозицията в последна сметка водят до голяма ескалация на демонстрациите през януари 2014 година Въвеждането на извънредно репресивно антипротестно законодателство в средата на месеца води до брутални и смъртоносни конфликти на протестиращи със силите на Беркут (специалните полицейски части) на ул. „ Михайло Хрушевски “, наоколо до стадиона на „ Динамо “. Впоследствие стартира постепенна окупация на държавни здания в разнообразни райони на Украйна от страна на демонстриращи, а кабинетът на Азаров подава оставка. Кулминацията на митингите се случва сред 18 и 20 февруари, когато против протестиращите в Киев са изпратени да стрелят с огнестрелно оръжие снайперисти. Появяват се доказателства, че някои от убийците са чиновници на съветските служби за сигурност. Убити са над 100 деятели, след това увековечени в паметта на киевляни като Небесната стотица. Въпреки че градът е удавен в кръв, протестиращите не преустановяват своите дейности. Напротив, те ускоряват натиска против силите на милицията. На 21 февруари Виктор Янукович и водачите на обединената съпротива подписват съглашение, което планува съставянето на компромисно краткотрайно държавно управление, свикването на предварителни парламентарни избори и конституционни промени. Още в същия ден органите за сигурност изоставят центъра на Киев, а контролът над държавните здания е стихотворец от деятелите на Майдана. Янукович скрито напуща страната и от този момент се намира в Русия. На 25 февруари структурите на Беркут са публично разпуснати (малко по-късно са възобновени като част от съветското МВР). Два дни по-късно е образуван нов кабинет, ръководен от Арсений Яценюк (тогавашният ръководител на най-голямата опозиционна партия „ Баткивщина “), който подписва отхвърленото през есента от Янукович съглашение за асоцииране на Украйна с Европейския съюз.
Едва ли би било допустимо в текст от сходно естество да бъдат показани в детайли всички последици от Евромайдана – както директни, по този начин и косвени. Не е и нужно. Нужно е обаче да се напомни, че от края на митингите в Киев през февруари 2014 година до ден сегашен в Украйна
не е имало ЕДИН ден мир.
Още по време на последните дни от митингите Руската федерация стартира окупация на Кримския полуостров – както посредством своите локални прокси сътрудници на въздействие, по този начин и посредством изпратени войски без обозначителни знаци. Впоследствие бяха инициирани проруски митинги в няколко градове и райони в Източна и Южна Украйна, като задачата беше постепенната окупация на администрацията и останалите държавни институции, а сетне и цялостното обособяване от Украйна. Пределно ясно е — и за това не е нужна никаква специфична подготовка в областта на политическите или историческите науки — че този сюжет е подготвян от Кремъл в продължение на години. Успехът на Евромайдан беше просто оня непредвиден епизод, който принуди Русия на Путин да задвижи „ в крачка “ цялата си идея за „ близката чужбина “ (ближнее зарубежье), да трансформира тези - до момента прецизно интелектуални хрумвания - в политическо и военно деяние. Очакваният бърз разпад на Украйна „ през средата “ — едно от главните съветски пропагандни клишета — обаче не се случи. Тъкмо противоположното. Новото политическо управление на страната откри приемлив излаз от тежката вътрешнополитическа обстановка (характерен белег на всеки постреволюционен период) и съумя да възстановява живота в Украйна. Въпреки ужасяващото завещание на Янукович. И макар целенасочените съветски опити за трайна дестабилизация. В последна сметка проруският фракционизъм в континентална Украйна беше изолиран до елементи от Донецка и Луганска области. Припомням, че в тези дни съществуваше изцяло действителна заплаха от съветска окупация на Харковска, Одеска, Херсонска и други области на Украйна. В Харков даже за малко беше провъзгласена така наречен „ Харковска национална република “.
Неуспехът на съветската иредентистка теория във връзка с Украйна в действителност разкрива евентуално най-значимото завещание на Евромайдана –
ускоряването на процеса на консолидация на актуалната украинска нация
Доскоро изпълнена с голям брой исторически нюанси (което значи разнообразни по своята степен на преданост такъми към центъра Киев), украинската нация постепенно, само че последователно стартира да се сплотява към общи за всички свои жители разкази и полезности. Това беше времето, когато събитията от Майдана в Киев — със своите герои и жертви — се утвърдиха като незаобиколим епизод от новия украински народен мавзолей. През идващите години беше обновен, този път с доста по-голяма решителност, разказът за руските, а по-рано и съветските репресии против украинския народ. Беше инициирана огромна акция по декомунизация и десъветизация на страната, в границите на която хиляди наименования от близкото руско минало (улици, площади, обитаеми места) бяха сменени с такива от лично украинската история. Допълнителен „ подтик “ за все по-явното разграничаване на украинската страна от своето руско/съветско завещание, несъмнено, представляваше съветската експанзия в Източна Украйна и непрестанните опити на Москва на процедура да унищожи украинския суверенитет. Последната, решаваща стъпка за украинското национално обединяване се случи в ранните часове на 24 февруари 2022 година, когато милиони украинци се разсъниха от сирени за въздушна паника, осъзнавайки, че за Путинова Русия техният живот,
тяхната еднаквост и тяхната татковина не значат нищо
В хода на идващите към този момент близо две години, измежду всеобща съсипия, хиляди военни закононарушения и стотици хиляди жертви, украинците не престават да бранят с цената на живота си всеки метър от своята страна. Не е вероятен по-категоричен знак за съществуването на ясно одобрена национална еднаквост от осъзнатата всеотдайност в името на нацията.
В сложните времена на изолирана война — а от 24 февруари 2022 година и на пълномащабна такава — Украйна и нейният народ завоюваха съпричастността на голяма част от цивилизования либерален свят. Руската агитация вижда в тази взаимност нищо повече от бродещия дух на „ англосаксонския неолиберализъм “, който се поддържа — съгласно същата тази агитация — само посредством строго финансови потоци от „ груповия Запад “. Това, което идеолозите в Москва обаче не могат да осмислят, е ценностният инстикт на западните общества по отношение на авторитаризма и политическата експанзия. Отказът от капитулация пред съветския агресор на мъченическия украински народ послужи като пример за доста народи, до този миг високомерно гледащи на себе си като „ по-развити “. Ето за какво краят на Евромайдана отвори онази страница от украинската история, която с цялостно съображение може да бъде озаглавена като „ Епохата на национално достолепие “. Съвсем неслучайно украинското общество дефинира кървавия завършек на митингите през 2014 година таман като Революция на достолепието (Революція гідності).
***
На 21 ноември 2013 година украинците избраха своя път към свободата. Те заплащат и до през днешния ден извънредно тежката цена за този съзнателен избор. Рано или късно Украйна ще извърви до дъно този бодлив път. Пред очите ни става видно, че точно стремежът към свободата е надълбоко присъща линия от украинския народен темперамент, евентуално даже най-преобладаващата. Не е нужно да търсим доказателства за това в огромните исторически изследвания; задоволително е единствено да погледнем фрагментите с неотказващите се хиляди протестиращи посред горящите и напоени с кръв улици на Киев през студените дни на февруари 2014 година Защото, когато се трансформира в национална идея, свободата не може да бъде спряна.
Слава на Украйна! Слава на героите! Героите не умират!
На 21 ноември 2023 година се навършиха тъкмо 10 години от началото на Евромайдан – най-мащабната вълна от митинги в историята на Украйна от нейната самостоятелност през 1991 година Интензивната фаза на митингите продължава до края на 2014 година и приключва с отстраняването на Виктор Янукович от президентския пост и възобновяване на конституцията от 2004 година
***
Въпреки своята относителна непосредственост във времето, митингите от Евромайдан към този момент са единомислещо разпознати като едно от знаковите събития на нашето съвремие. Видно е за всички, че това
съставлява крайъгълен камък в най-новата история
не просто на украинската страна и постсъветското пространство, само че също на цяла Европа. За исторически епизоди от сходен мащаб френският историк Пиер Нора в миналото вкара понятието „ чудовищно събитие “ (l’événement monster), с което значи тези събития, чиято изключителна прочувствена натовареност е способна да ангажира и даже да активизира голяма социална сила. Тъкмо заради тази своя значителност — само че надалеч освен — събитията от Евромайдан допускат голям брой разнопосочни, а постоянно и изцяло противоположни тълкования. Последствията от митингите в Украйна промениха архитектурата на интернационалните връзки, обрисуваха ново опълчване сред Запада и Русия, напомнящо по своята гняв на най-смутните времена от Студената война. Също по този начин годините след Евромайдана бяха очевидец на окончателното преобразяване на Путинова Русия в нападателна ревизионистична страна, функционираща напълно по посока „ възобновяване “ на своята имперска сфера на въздействие. В тези условия публичните напрежения по отношение на руско-украинската тематика изглеждаха непредотвратими. Особено тук, в България, където не престават да се влагат големи старания за поддържане на съветското политическо, публично и всякакво друго въздействие. И изключително през днешния ден, в изискванията на незаконната война на Кремъл в Украйна, която следва да се преглежда като неразривно обвързвана таман със случилото се в Киев преди 10 години.
Значително по-еднозначен наподобява погледът върху събитията и процесите, които провокират началото на Евромайдана. Протестите стартират директно откакто тогавашният президент на страната Виктор Янукович отхвърля да подпише предстоящото съглашение за асоцииране на Украйна с Европейския съюз. Демонстрациите са спонтанни и многохилядни, организират се във всички огромни украински градове, включително в тези в считаните като „ проруски “ райони на Югоизточна Украйна и Крим. В столицата броят на протестиращите доближава до няколкостотин хиляди души. Макар и предизвикан от съответен мотив, митингът показва голям брой структурни проблеми на тогавашна Украйна, които са несъвместими с мечтаното европейско развиване на страната: определяната като ендемична корупция на целия политически хайлайф (и в частност на ръководещата „ Партия на районите “), множеството нарушавания на правата на индивида, полицейските репресии и жестокости и други Цялостното действие на режима на Янукович разкрива
авторитаризъм от типичен евразийски вид,
под който прозират големите съветски зависимости на Украйна в сферите на политиката, стопанската система, службите за сигурност и така нататък По време на мандата на Янукович натискът против политическата съпротива в Украйна се трансформира във всекидневна процедура. Събитията от Майдана демонстрират още цялостното неуважение на опозиционното публично мнение от страна на кликата към Янукович – против протестиращите са изпращани сили на жандармерията най-вече от Донецк, Крим и други райони на Украйна, за които се допуска, че са проруски настроени, изпращани са още платени провокатори (известни в локалния сленг като „ титушки “) и други наемници, които имат директна отговорност за проливането на в допълнение кръв.
Тъкмо тук ми се коства належащо да обърна внимание на една от постоянно (и евентуално умишлено) подценяваните характерности на събитията от Евромайдан – постепенната, само че в последна сметка
необратима етнизация на митингите
от зимата на 2013 – 14 година В своя произход демонстрациите не слагат акцент върху въпроси от етнонационален темперамент, а се отнасят категорично до политическия и стопански диалог – мечтаната европейска интеграция на Украйна и построяването на правова страна. Във връзка с това на пл. „ Независимост “ в центъра на Киев, дружно с европейските флагове, можеха да се видят също и съветски (както прочее украинските флагове в началото доминираха на така наречен „ Антимайдан “, който се обявяваше против европейската интеграция на Украйна и за запазване на тесните стопански връзки с Русия). Хибридните интервенции на режима на Янукович (ерго този на Кремъл) обаче направиха нужното разграничителната линия в тогавашна Украйна да се измести от строго политическото и — отваряйки рани от недалечното минало — да
предизвика „ уплахи “ на етнически принцип
Налагаше се пропагандното подстрекателство по отношение на непреодолимите разлики сред „ проруската “ източна част на Украйна и нейния демонизиран и, несъмнено, „ антируски “ противовес на запад. Тъкмо тогава „ бандеровци “ се трансформира в групово пейоративно клеймо по отношение на всички проевропейски протестиращи – агитационен способ, умишлено паразитиращ върху травматични сюжети от паметта на тези по-възрастни украинци, минали през руската просветителна система. Нещо даже по-показателно – в предходните години точно Янукович „ флиртуваше “ с украинската последна десница, употребявайки я за „ чучело “ и по този метод мобилизирайки своя електорат, считан за проруски. По този въпрос има налични проучвания и са налични финансови доказателства.
Реакциите на Янукович и марионетното държавно управление на Микола Азаров по отношение на митингите и отводът от разговор с опозицията в последна сметка водят до голяма ескалация на демонстрациите през януари 2014 година Въвеждането на извънредно репресивно антипротестно законодателство в средата на месеца води до брутални и смъртоносни конфликти на протестиращи със силите на Беркут (специалните полицейски части) на ул. „ Михайло Хрушевски “, наоколо до стадиона на „ Динамо “. Впоследствие стартира постепенна окупация на държавни здания в разнообразни райони на Украйна от страна на демонстриращи, а кабинетът на Азаров подава оставка. Кулминацията на митингите се случва сред 18 и 20 февруари, когато против протестиращите в Киев са изпратени да стрелят с огнестрелно оръжие снайперисти. Появяват се доказателства, че някои от убийците са чиновници на съветските служби за сигурност. Убити са над 100 деятели, след това увековечени в паметта на киевляни като Небесната стотица. Въпреки че градът е удавен в кръв, протестиращите не преустановяват своите дейности. Напротив, те ускоряват натиска против силите на милицията. На 21 февруари Виктор Янукович и водачите на обединената съпротива подписват съглашение, което планува съставянето на компромисно краткотрайно държавно управление, свикването на предварителни парламентарни избори и конституционни промени. Още в същия ден органите за сигурност изоставят центъра на Киев, а контролът над държавните здания е стихотворец от деятелите на Майдана. Янукович скрито напуща страната и от този момент се намира в Русия. На 25 февруари структурите на Беркут са публично разпуснати (малко по-късно са възобновени като част от съветското МВР). Два дни по-късно е образуван нов кабинет, ръководен от Арсений Яценюк (тогавашният ръководител на най-голямата опозиционна партия „ Баткивщина “), който подписва отхвърленото през есента от Янукович съглашение за асоцииране на Украйна с Европейския съюз.
Едва ли би било допустимо в текст от сходно естество да бъдат показани в детайли всички последици от Евромайдана – както директни, по този начин и косвени. Не е и нужно. Нужно е обаче да се напомни, че от края на митингите в Киев през февруари 2014 година до ден сегашен в Украйна
не е имало ЕДИН ден мир.
Още по време на последните дни от митингите Руската федерация стартира окупация на Кримския полуостров – както посредством своите локални прокси сътрудници на въздействие, по този начин и посредством изпратени войски без обозначителни знаци. Впоследствие бяха инициирани проруски митинги в няколко градове и райони в Източна и Южна Украйна, като задачата беше постепенната окупация на администрацията и останалите държавни институции, а сетне и цялостното обособяване от Украйна. Пределно ясно е — и за това не е нужна никаква специфична подготовка в областта на политическите или историческите науки — че този сюжет е подготвян от Кремъл в продължение на години. Успехът на Евромайдан беше просто оня непредвиден епизод, който принуди Русия на Путин да задвижи „ в крачка “ цялата си идея за „ близката чужбина “ (ближнее зарубежье), да трансформира тези - до момента прецизно интелектуални хрумвания - в политическо и военно деяние. Очакваният бърз разпад на Украйна „ през средата “ — едно от главните съветски пропагандни клишета — обаче не се случи. Тъкмо противоположното. Новото политическо управление на страната откри приемлив излаз от тежката вътрешнополитическа обстановка (характерен белег на всеки постреволюционен период) и съумя да възстановява живота в Украйна. Въпреки ужасяващото завещание на Янукович. И макар целенасочените съветски опити за трайна дестабилизация. В последна сметка проруският фракционизъм в континентална Украйна беше изолиран до елементи от Донецка и Луганска области. Припомням, че в тези дни съществуваше изцяло действителна заплаха от съветска окупация на Харковска, Одеска, Херсонска и други области на Украйна. В Харков даже за малко беше провъзгласена така наречен „ Харковска национална република “.
Неуспехът на съветската иредентистка теория във връзка с Украйна в действителност разкрива евентуално най-значимото завещание на Евромайдана –
ускоряването на процеса на консолидация на актуалната украинска нация
Доскоро изпълнена с голям брой исторически нюанси (което значи разнообразни по своята степен на преданост такъми към центъра Киев), украинската нация постепенно, само че последователно стартира да се сплотява към общи за всички свои жители разкази и полезности. Това беше времето, когато събитията от Майдана в Киев — със своите герои и жертви — се утвърдиха като незаобиколим епизод от новия украински народен мавзолей. През идващите години беше обновен, този път с доста по-голяма решителност, разказът за руските, а по-рано и съветските репресии против украинския народ. Беше инициирана огромна акция по декомунизация и десъветизация на страната, в границите на която хиляди наименования от близкото руско минало (улици, площади, обитаеми места) бяха сменени с такива от лично украинската история. Допълнителен „ подтик “ за все по-явното разграничаване на украинската страна от своето руско/съветско завещание, несъмнено, представляваше съветската експанзия в Източна Украйна и непрестанните опити на Москва на процедура да унищожи украинския суверенитет. Последната, решаваща стъпка за украинското национално обединяване се случи в ранните часове на 24 февруари 2022 година, когато милиони украинци се разсъниха от сирени за въздушна паника, осъзнавайки, че за Путинова Русия техният живот,
тяхната еднаквост и тяхната татковина не значат нищо
В хода на идващите към този момент близо две години, измежду всеобща съсипия, хиляди военни закононарушения и стотици хиляди жертви, украинците не престават да бранят с цената на живота си всеки метър от своята страна. Не е вероятен по-категоричен знак за съществуването на ясно одобрена национална еднаквост от осъзнатата всеотдайност в името на нацията.
В сложните времена на изолирана война — а от 24 февруари 2022 година и на пълномащабна такава — Украйна и нейният народ завоюваха съпричастността на голяма част от цивилизования либерален свят. Руската агитация вижда в тази взаимност нищо повече от бродещия дух на „ англосаксонския неолиберализъм “, който се поддържа — съгласно същата тази агитация — само посредством строго финансови потоци от „ груповия Запад “. Това, което идеолозите в Москва обаче не могат да осмислят, е ценностният инстикт на западните общества по отношение на авторитаризма и политическата експанзия. Отказът от капитулация пред съветския агресор на мъченическия украински народ послужи като пример за доста народи, до този миг високомерно гледащи на себе си като „ по-развити “. Ето за какво краят на Евромайдана отвори онази страница от украинската история, която с цялостно съображение може да бъде озаглавена като „ Епохата на национално достолепие “. Съвсем неслучайно украинското общество дефинира кървавия завършек на митингите през 2014 година таман като Революция на достолепието (Революція гідності).
***
На 21 ноември 2013 година украинците избраха своя път към свободата. Те заплащат и до през днешния ден извънредно тежката цена за този съзнателен избор. Рано или късно Украйна ще извърви до дъно този бодлив път. Пред очите ни става видно, че точно стремежът към свободата е надълбоко присъща линия от украинския народен темперамент, евентуално даже най-преобладаващата. Не е нужно да търсим доказателства за това в огромните исторически изследвания; задоволително е единствено да погледнем фрагментите с неотказващите се хиляди протестиращи посред горящите и напоени с кръв улици на Киев през студените дни на февруари 2014 година Защото, когато се трансформира в национална идея, свободата не може да бъде спряна.
Слава на Украйна! Слава на героите! Героите не умират!
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ