80 години от зловещата депортация на балкарския народ, наредена от НКВД в Съветския съюз
Евлоги Станчев*
На 8 март се навършиха тъкмо 80 години от всеобщата депортация на балкарския народ в Съветския съюз. В рамките на единствено няколко часа цялото балкарско население (общо 37,713 души) е принудително прогонено от своята татковина в Северен Кавказ по посока Средна Азия.
Депортацията е разпоредена от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР)
след персоналното утвърждение на Сталин.
***
Балкарците са малочислен тюркоезичен народ, мюсюлмани по изповедание, който от епохи населява високопланинските региони на Северен Кавказ. Днес тяхната татковина се разполага в така наречен Кабардино-Балкария, самостоятелна република в границите на Руската федерация. Въпреки че балкарците са родствени в езиково отношение с така наречен карачаевци, двата народа не са обединени в обща република в хода на построяването на руската административно-териториална система през 20-те години. Напротив, балкарците са обединени с кабардинците (едно от черкезките племена) в Кабардино-Балкария, а карачаевците – със лично черкезите в така наречен Карачаево-Черкезия. Това основава предпоставки за етническо напрежение сред тези разнообразни общности – обичаен и в същността си напълно тенденциозен прийом в границите на така наречен „ етноинженерство “ на Сталин.
През лятото на 1942 година, в разгара на немската атака против Съветския съюз, огромна част от тогавашната Кабардино-Балкарска АССР е окупирана от силите на Вермахта. В началото на идната година немците са изтласкани от Червената войска. През последвалите месеци балкарският народ става обект на гневни обвинявания от страна на руските управляващи в хипотетичен колаборационизъм с немските окупационни сили. По характерен за руските служби способ са скалъпени разнообразни „ доказателства “, че балкарците са формирали „ антисъветски банди “, които сътрудничили с немските войски. Самият Лаврентий Берия, тогавашният шеф на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР), написа персонално до Сталин, че „ [...] Немската окупация е била добре призната измежду болшинството от балкарското население “.
На 8 март 1944 година, в границите на единствено два часа, цялото балкарско население на републиката е
прогонено от своите домове и натоварено във вагони за добитък
В края на март влаковите композиции идват в Средна Азия, главно в Казахската и Киргизка руски републики. Не са пощадени даже балкарските офицери от Червената войска – след края на войната те са уволнени и също депортирани. Официалните руски документи показват 562 починали души по време на самата депортация. Според данни на Human Rights Watch обаче починалите по време на пътуването в тези безчовечен условия са 3,494 души. Впоследствие доста повече хора умират в трудови лагери и вследствие на извънредно тежките условия на живот в заточение (не на последно място следва да се има поради нетипичния за балкарците степен климат в Средна Азия). По-нови калкулации демонстрират, че общият брой на починали балкарци през целия интервал на заточение е към 7,600 души, което възлиза на близо 20% от числеността на целия народ.
На 8 април 1944 година, месец след депортацията, Президиумът на Върховния съвет на Съюз на съветските социалистически републики издава декрет за преименуване на Кабардино-Балкарската АССР на „ Кабардинска АССР “. Районите, в които балкарците са представлявали болшинство до изселването, даже са административно трансферирани към териториите на Грузинската ССР.
Подобно на други депортирани нации балкарците са
оправдани
в подтекста на инициираната от Никита Хрушчов „ десталинизация “. В началото на 1957 година взаимната Кабардино-Балкарска автономност също е възобновена. Балкарците получават правото да се завърнат в своята татковина, само че отпуснатите от руските управляващи финансови средства са извънредно незадоволителни, с цел да бъдат възобновени разграбените парцели. Следват нови десетилетия на тежки стопански и обществени компликации за общността. През 1989 година е призната Декларация на Върховния съвет на Съюз на съветските социалистически републики, в която са публично оправдани всички репресирани руски нации (в това число балкарците), а техните депортации са приети за противозаконни и незаконни. През 1991 година Русия приема закон „ За реабилитация на репресираните нации “, който признава правото на тези нации да възстановят своята териториална целокупност, а също планува отплата за вредите, породени от руската страна.
На 8 март 2002 година в град Налчик (столицата на Кабардино-Балкария) е открит мемориал в памет на жертвите на репресиите против балкарския народ (на снимката).
* * *
Много неща могат да бъдат казани във връзка с историята на балкарците. Някои виждат в този забавен народ хипотетични роднини на прабългарите. Аз обаче схващам балкарците по-скоро като част от „ фамилията “ на тези
народи-мъченици,
имали нещастието да попаднат под ударите на сталинската геноцидна политика на насилствени депортации. Макар и официално получили своята реабилитация, нито една от тези общности в никакъв случай не съумява да се възвърне изцяло от тези травматични събития – нито материално, нито психически. Разбира се, претекстът за хипотетичния „ колаборационизъм “ с нацистите няма нищо общо с историческата истина – виждаме по какъв начин същият агитационен прийом работи с цялостна мощ през днешния ден против Украйна. В наши дни депортираните преди осем десетилетия нации са белязани не просто от демографски срив, те са изправени пред изцяло действителната заплаха от необратима загуба на своята културна автономия. За страдание, балкарците оферират един от най-тревожните образци за това. В продължаващите и до през днешния ден рестриктивни ограничения по отношение на неруските нации в Русия може да бъде оголен злокобен континюитет в имперските колонизаторски политики на съветската страна, без значение от нейната моментна политическа фасада – царска, руска или постсъветска.
В памет на жертвите на сталинския геноцид против балкарския народ! Свобода за поробените от Русия нации!
* Евлоги Станчев е основен помощник в Института за балканистика с център по тракология към Българска академия на науките. През 2019 година пази докторска дисертация по съветска история в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. Научните му занимания са в региона на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От необикновен интерес за него съставляват разнообразни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите спорове в тези райони.
На 8 март се навършиха тъкмо 80 години от всеобщата депортация на балкарския народ в Съветския съюз. В рамките на единствено няколко часа цялото балкарско население (общо 37,713 души) е принудително прогонено от своята татковина в Северен Кавказ по посока Средна Азия.
Депортацията е разпоредена от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР)
след персоналното утвърждение на Сталин.
***
Балкарците са малочислен тюркоезичен народ, мюсюлмани по изповедание, който от епохи населява високопланинските региони на Северен Кавказ. Днес тяхната татковина се разполага в така наречен Кабардино-Балкария, самостоятелна република в границите на Руската федерация. Въпреки че балкарците са родствени в езиково отношение с така наречен карачаевци, двата народа не са обединени в обща република в хода на построяването на руската административно-териториална система през 20-те години. Напротив, балкарците са обединени с кабардинците (едно от черкезките племена) в Кабардино-Балкария, а карачаевците – със лично черкезите в така наречен Карачаево-Черкезия. Това основава предпоставки за етническо напрежение сред тези разнообразни общности – обичаен и в същността си напълно тенденциозен прийом в границите на така наречен „ етноинженерство “ на Сталин.
През лятото на 1942 година, в разгара на немската атака против Съветския съюз, огромна част от тогавашната Кабардино-Балкарска АССР е окупирана от силите на Вермахта. В началото на идната година немците са изтласкани от Червената войска. През последвалите месеци балкарският народ става обект на гневни обвинявания от страна на руските управляващи в хипотетичен колаборационизъм с немските окупационни сили. По характерен за руските служби способ са скалъпени разнообразни „ доказателства “, че балкарците са формирали „ антисъветски банди “, които сътрудничили с немските войски. Самият Лаврентий Берия, тогавашният шеф на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР), написа персонално до Сталин, че „ [...] Немската окупация е била добре призната измежду болшинството от балкарското население “.
На 8 март 1944 година, в границите на единствено два часа, цялото балкарско население на републиката е
прогонено от своите домове и натоварено във вагони за добитък
В края на март влаковите композиции идват в Средна Азия, главно в Казахската и Киргизка руски републики. Не са пощадени даже балкарските офицери от Червената войска – след края на войната те са уволнени и също депортирани. Официалните руски документи показват 562 починали души по време на самата депортация. Според данни на Human Rights Watch обаче починалите по време на пътуването в тези безчовечен условия са 3,494 души. Впоследствие доста повече хора умират в трудови лагери и вследствие на извънредно тежките условия на живот в заточение (не на последно място следва да се има поради нетипичния за балкарците степен климат в Средна Азия). По-нови калкулации демонстрират, че общият брой на починали балкарци през целия интервал на заточение е към 7,600 души, което възлиза на близо 20% от числеността на целия народ.
На 8 април 1944 година, месец след депортацията, Президиумът на Върховния съвет на Съюз на съветските социалистически републики издава декрет за преименуване на Кабардино-Балкарската АССР на „ Кабардинска АССР “. Районите, в които балкарците са представлявали болшинство до изселването, даже са административно трансферирани към териториите на Грузинската ССР.
Подобно на други депортирани нации балкарците са
оправдани
в подтекста на инициираната от Никита Хрушчов „ десталинизация “. В началото на 1957 година взаимната Кабардино-Балкарска автономност също е възобновена. Балкарците получават правото да се завърнат в своята татковина, само че отпуснатите от руските управляващи финансови средства са извънредно незадоволителни, с цел да бъдат възобновени разграбените парцели. Следват нови десетилетия на тежки стопански и обществени компликации за общността. През 1989 година е призната Декларация на Върховния съвет на Съюз на съветските социалистически републики, в която са публично оправдани всички репресирани руски нации (в това число балкарците), а техните депортации са приети за противозаконни и незаконни. През 1991 година Русия приема закон „ За реабилитация на репресираните нации “, който признава правото на тези нации да възстановят своята териториална целокупност, а също планува отплата за вредите, породени от руската страна.
На 8 март 2002 година в град Налчик (столицата на Кабардино-Балкария) е открит мемориал в памет на жертвите на репресиите против балкарския народ (на снимката).
* * *
Много неща могат да бъдат казани във връзка с историята на балкарците. Някои виждат в този забавен народ хипотетични роднини на прабългарите. Аз обаче схващам балкарците по-скоро като част от „ фамилията “ на тези
народи-мъченици,
имали нещастието да попаднат под ударите на сталинската геноцидна политика на насилствени депортации. Макар и официално получили своята реабилитация, нито една от тези общности в никакъв случай не съумява да се възвърне изцяло от тези травматични събития – нито материално, нито психически. Разбира се, претекстът за хипотетичния „ колаборационизъм “ с нацистите няма нищо общо с историческата истина – виждаме по какъв начин същият агитационен прийом работи с цялостна мощ през днешния ден против Украйна. В наши дни депортираните преди осем десетилетия нации са белязани не просто от демографски срив, те са изправени пред изцяло действителната заплаха от необратима загуба на своята културна автономия. За страдание, балкарците оферират един от най-тревожните образци за това. В продължаващите и до през днешния ден рестриктивни ограничения по отношение на неруските нации в Русия може да бъде оголен злокобен континюитет в имперските колонизаторски политики на съветската страна, без значение от нейната моментна политическа фасада – царска, руска или постсъветска.
В памет на жертвите на сталинския геноцид против балкарския народ! Свобода за поробените от Русия нации!
* Евлоги Станчев е основен помощник в Института за балканистика с център по тракология към Българска академия на науките. През 2019 година пази докторска дисертация по съветска история в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. Научните му занимания са в региона на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От необикновен интерес за него съставляват разнообразни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите спорове в тези райони.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ