Рядко сред българите се срещат благодетели ~ Антон СТРАШИМИРОВ
„ Етюдът ми „ Ние, българите ” възбуди интерес: от доста страни ме подканиха да го разширя в самостоятелен труд. Така сътворих тази си „ Книга за българите ”. Не мисля, че съм обстоен. И не се мъчих да бъда: книгата ми е първи опит от тоя жанр ”.
А. СТРАШИМИРОВ ~ Коледа, 1918 година
(Антон Страшимиров - портрет, 1920 г.; Фотоархив на ИЛ-БАН)
Рядко измежду българите се срещат благодетели. Благотворителността у нас е сведена до помагане на извънредно нуждаещи се родственици и до предоставяне благодеяние на професионалните просяци. Въздигане на благотворителни заведения, даже богоугодни такива; посрещане на публични потребности – или увековечаване на персонална памет с изграждане на мостове, чешми и прочие – всичко това у нас комай не се среща. Нещо повече: дребното опити в това направление не съумяват, обществото не ги тачи и не пази основаното и то се разпада, в случай че няма свои пазачи…
У българите е заличена всяка диря от аристократични обичаи: у нас никой не гледа на националните маси като на по-нисши същества, които би трябвало да се облагодетелстват. И стремлението в ново време да насадим това в страната си нито се оправдава, нито може да успее. Защото общото равнене у българите е основало у тях по-здрав социален инстинкт, в сравнение с има подобен в нации, където култът на благодетелите още вирее (например у турците). Още с възраждането ни нашите села сътвориха националното учебно заведение, като отделиха и парцели за издържането му. По същия ред породиха – надалеч в турско време – читалищата ни, Инспекторският институт (Разград) и Народното посланичество (Цариградски национален събор). Тук не са в игра никакви благодетели, наобратно, най-заможните комай вредом пречат, вместо да оказват помощ. А инцидентно явилото се благодетелство – това на княз Богориди при самодейността за съзиждане българска църква в Цариград, даде противоположен резултат… У нас се цени единствено това, за което сме дали и ние своята лепта; „ харизаното ” ни съблазнява, то може даже да бъде злоупотребено…
Хвърлете измежду българското село идея, която да дава отговор на селската потребност: изграждане на църква, на учебно заведение, на чешма; ограждане на гора или мера; отбраняване на селските ползи от хищничеството на съседи (когато тоя комшия е дори стохилядна София) или от хищничеството на самата страна – хвърлете такава концепция в българското село и се дръпнете да наблюдавате: почват се кавги и заядания сред съседите; мислите изначало, че нищо няма да излезе (караниците към новата концепция от време на време се протакали с години); само че в края на краищата селото се опълчва като един въодушевен от светла концепция човек и я прокарва с непоколебима непримиримост и със забележителна ревнивост. Когато българското село е узряло да прокара някои концепция в своя общ живот, селяните наподобяват като увлечено от някого и заслепено стадо. Но настроена българска навалица няма нищо общо със сръбска, влашка или турска такава. Преди всичко в нашата навалица не личат водителите, та че и наличните такива постоянно отпадат сега на деяние и се явяват нови. Въобще българинът се опълчва на общо дело не по мощ на стадно възприятие и по тази причина не ненадейно. Всички публични начинания у нас виреят най-вече измежду най-индивидуализираните българи – мизийци, а по-слабо измежду най-стадните – шопите.
Прочее българите демонстрират здрав обществен инстинкт: мудни са, само че убедят ли се в общата щедрост на някоя концепция, те не се нуждаят от благодетели, а жертват сами – жертва и последният – за положителната самодейност. На подобен народ самоуверено може да се задават и далечни цели. Само би трябвало ни огромен и сериозен пласт от образовани хора. Ние развихме в страната си забележителна учебна мрежа и процентът на необразованите у нас е към този момент поразително дребен. Но надълбоко в душите си ние сме още ориенталци: слаб и лекомислен е пластът на образованите хора. Това изключително мощно се усеща в Западна България, въпреки че измежду нея е и самата ни столица.
Из: „ Книга за българите ”, Антон Страшимиров, изд. „ Сибия ”
* Антон Страшимиров - портрет, 1920 г.; Фотоархив на ИЛ-БАН, lit.libsofia.bg
