Печалният странник и блудният син
Есето е препубликувано от
Наскоро вървях по улицата и не зная по какъв мотив си споделях мислено " Да се завърнеш в бащината къща ". Установявах с горест, че не мога да си спомня обособени строфи, прескачах ги, само че музикалният темп се нарушаваше, започвах изначало, та нека механичната памет се включи и ми подскаже забравеното.
Не можах да си спомня забравените стихове, само че тези, които помнех и си повтарях, ме потопиха в духа на елегията. И се сетих, че бях прочела някъде, че това е най-хубавото стихотворение в международната лирика, което пресъздава претекстовете на евангелската алегория за блудния наследник. Много стихотворения интерпретират притчата, като следват нейния сюжет. Дебелянов с нито една дума не загатва евангелския персонаж и сюжет, аналогиите са на асоциативно равнище.
Притчата за блудния наследник е най-известната евангелска алегория, наричана е даже " Евангелие в Евангелието ", тя се е просмукала надълбоко в културата и изкуството, обсъждана е от всички вероятни гледни точки, даже Бийтълс имат ария по нейни претекстове - She`s leaving home. Спрях се по средата на тротоара, изписах в Google първата строфа на небесното стихотворение, измежду клаксоните, задръстването, мръсния въздух, множеството забързани хора, набиването на спирачки и попръжните сред водачите думите на Димчо Дебелянов започнаха да се ронят като бисери, които изсмукваха в себе си хаоса и напрежението, осветяваха ги с опална светлина, заглушаваха уличния звук, нежно повдигаха наведените ни, побити в земята глави, пречистваха сърцето ни, успокояваха го от грижите и раните на този свят.
Разбирахме и знаехме - има кей от болката и страданието.
Някъде в някоя дребна къщица има любов, тиха и кротка, плаха, макар че цели сме одрани от този свят, който в зло лежи.
Лирика, прозаичност, писмаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Някъде някой ни чака, ще ни забележи отдалеко, ще се спусне към нас, ръцете му ще бъдат разтворени за прегръдка, на лицето му ще има усмивка, от дълго време ни е чакал този човек, от дълго време е желал да се завърнем, с цел да ни прегърне.
Къде сме скитали до момента по непознати земи, с непознатия до нас, по неговите прищевки, по нашето коравосърдечие, по хорското равнодушие, при хората с каменни сърца наместо със сърца от плът. Не знаехме ли, че душата Му ненавижда нашите новомесечия и нашите празници, те са задължение за Него, тежко Му е да ги носи. И не се ли наситихме на рожковите по свинските пасбища, на мизерията и глада в оная мрачна страна. И няма ли място, където да идем, и раните ни да се почистят и облекчат, да се омекотят, с елей някой да ги полее. В някоя тиха по здрач да се приберем вкъщи, да оставим товара си от грехове пред нозете Му, да облегнем глава на рамото Му, да се разплачем с прочистващи сълзи.
Нищо не знаем за лирическият воин на Димчо Дебелянов, като се изключи че е бил печален и трагичен, изтощен от безутешни дни, очакващ кротичък заник. Той мечтае да се завърне в родния си дом, само че това е единствено идеал, тъй като я няма към този момент остарялата, да го посрещне на прага. Воплите му даже са скрити.
В елегията бащата не участва, няма го другия брат, няма ги прислужниците, няма го драгоценния пръстен и луксозната одеждa, която заменя дрипите, няма го угоеното теле и обилната софра. Буквалните асоциации с притчата са изцяло спестени, само че това е същото завръщане от страданието и болката в дома на утехата и любовта. Същото обезсърчение на сърцето и очакване на топлата прегръдка, в която да потъне. В притчата бащиният дом е царството Божие, а в елегията то е изразено в остарялата икона, в която печалният пътешественик е впил морен взор.
Майките С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Името " пътешественик ", с което поетът се самоназовава, е съвсем тъждествено по смисъл с " развратен наследник ". С развиването на езика понятието блуд последователно стеснява и трансформира смисъла си. Днес даже в наказателния кодекс участва като полово закононарушение. А блудният наследник е наименуван по този начин, тъй като откакто напуща бащиния дом, блуждае в някаква далечна и враждебна страна, където е подложен по-ниско даже от свините. Така, както странникът е натрупал скърби, несгоди и тъга в своето безутешно пътешествие. Нещастието подбужда и блудния наследник, и странника да се завърнат в бащината къща. И за двамата завръщането е последна вяра.
Блудният наследник два пъти извървява един и същи път - когато напуща бащиния дом и когато се завръща. Пътят е еднакъв, само че положението му е радикално друго. И бащиният дом е еднакъв, когато го напуща и когато се завръща в него. Но положението му е радикално друго. Едни и същи неща стават разнообразни, когато ние се променим. Метаноята отключила сърцето на Блудния наследник за бащината обич.
Радост плаха отхвърля черната отмалялост на печалния пътешественик, безутешните дни чезнат в нейната усмивка богатства, стаята позната е последна кей и заслона, кръговратът на живота се затваря с тихите думи пред остарялата икона.
Думите, ритъма, римите на Дебелянов разказват същата картина, която рисува Рембранд. Те са неговите бои и палитра. Като притворим очи и в коленичилия развратен наследник можем да осезаем печалния пътешественик.
А в случай че повтаряме по-дълго тихите думи на елегията и се вгледаме по-съсредоточено в облика на блудния пътешественик, пред прага на бащината къща можем да забележим и себе си. Животът постоянно приключва със завръщане, когато се затвори кръгът и се сглобят отломките, разпаднати под товара на греховете ни. Завръщането възвръща нашата целокупност.
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разпростира
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат задължение хвърлил черната отмалялост,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин предстоящ наслада плаха.
Да те присрещне остарялата на прага
и поставил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка богатства
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влезнал в стаята позната,
последна твоя кей и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен взор в остарялата икона:
аз пристигнах да дочакам кротичък заник,
че мойто слънце своя път измина...
О, скрити вопли на скръбен пътешественик,
на вятъра спомнил майка и татковина!
Наскоро вървях по улицата и не зная по какъв мотив си споделях мислено " Да се завърнеш в бащината къща ". Установявах с горест, че не мога да си спомня обособени строфи, прескачах ги, само че музикалният темп се нарушаваше, започвах изначало, та нека механичната памет се включи и ми подскаже забравеното.
Не можах да си спомня забравените стихове, само че тези, които помнех и си повтарях, ме потопиха в духа на елегията. И се сетих, че бях прочела някъде, че това е най-хубавото стихотворение в международната лирика, което пресъздава претекстовете на евангелската алегория за блудния наследник. Много стихотворения интерпретират притчата, като следват нейния сюжет. Дебелянов с нито една дума не загатва евангелския персонаж и сюжет, аналогиите са на асоциативно равнище.
Притчата за блудния наследник е най-известната евангелска алегория, наричана е даже " Евангелие в Евангелието ", тя се е просмукала надълбоко в културата и изкуството, обсъждана е от всички вероятни гледни точки, даже Бийтълс имат ария по нейни претекстове - She`s leaving home. Спрях се по средата на тротоара, изписах в Google първата строфа на небесното стихотворение, измежду клаксоните, задръстването, мръсния въздух, множеството забързани хора, набиването на спирачки и попръжните сред водачите думите на Димчо Дебелянов започнаха да се ронят като бисери, които изсмукваха в себе си хаоса и напрежението, осветяваха ги с опална светлина, заглушаваха уличния звук, нежно повдигаха наведените ни, побити в земята глави, пречистваха сърцето ни, успокояваха го от грижите и раните на този свят.
Разбирахме и знаехме - има кей от болката и страданието.
Някъде в някоя дребна къщица има любов, тиха и кротка, плаха, макар че цели сме одрани от този свят, който в зло лежи.
Някъде някой ни чака, ще ни забележи отдалеко, ще се спусне към нас, ръцете му ще бъдат разтворени за прегръдка, на лицето му ще има усмивка, от дълго време ни е чакал този човек, от дълго време е желал да се завърнем, с цел да ни прегърне.
Къде сме скитали до момента по непознати земи, с непознатия до нас, по неговите прищевки, по нашето коравосърдечие, по хорското равнодушие, при хората с каменни сърца наместо със сърца от плът. Не знаехме ли, че душата Му ненавижда нашите новомесечия и нашите празници, те са задължение за Него, тежко Му е да ги носи. И не се ли наситихме на рожковите по свинските пасбища, на мизерията и глада в оная мрачна страна. И няма ли място, където да идем, и раните ни да се почистят и облекчат, да се омекотят, с елей някой да ги полее. В някоя тиха по здрач да се приберем вкъщи, да оставим товара си от грехове пред нозете Му, да облегнем глава на рамото Му, да се разплачем с прочистващи сълзи.
Нищо не знаем за лирическият воин на Димчо Дебелянов, като се изключи че е бил печален и трагичен, изтощен от безутешни дни, очакващ кротичък заник. Той мечтае да се завърне в родния си дом, само че това е единствено идеал, тъй като я няма към този момент остарялата, да го посрещне на прага. Воплите му даже са скрити.
В елегията бащата не участва, няма го другия брат, няма ги прислужниците, няма го драгоценния пръстен и луксозната одеждa, която заменя дрипите, няма го угоеното теле и обилната софра. Буквалните асоциации с притчата са изцяло спестени, само че това е същото завръщане от страданието и болката в дома на утехата и любовта. Същото обезсърчение на сърцето и очакване на топлата прегръдка, в която да потъне. В притчата бащиният дом е царството Божие, а в елегията то е изразено в остарялата икона, в която печалният пътешественик е впил морен взор.
Името " пътешественик ", с което поетът се самоназовава, е съвсем тъждествено по смисъл с " развратен наследник ". С развиването на езика понятието блуд последователно стеснява и трансформира смисъла си. Днес даже в наказателния кодекс участва като полово закононарушение. А блудният наследник е наименуван по този начин, тъй като откакто напуща бащиния дом, блуждае в някаква далечна и враждебна страна, където е подложен по-ниско даже от свините. Така, както странникът е натрупал скърби, несгоди и тъга в своето безутешно пътешествие. Нещастието подбужда и блудния наследник, и странника да се завърнат в бащината къща. И за двамата завръщането е последна вяра.
Блудният наследник два пъти извървява един и същи път - когато напуща бащиния дом и когато се завръща. Пътят е еднакъв, само че положението му е радикално друго. И бащиният дом е еднакъв, когато го напуща и когато се завръща в него. Но положението му е радикално друго. Едни и същи неща стават разнообразни, когато ние се променим. Метаноята отключила сърцето на Блудния наследник за бащината обич.
Радост плаха отхвърля черната отмалялост на печалния пътешественик, безутешните дни чезнат в нейната усмивка богатства, стаята позната е последна кей и заслона, кръговратът на живота се затваря с тихите думи пред остарялата икона.
Думите, ритъма, римите на Дебелянов разказват същата картина, която рисува Рембранд. Те са неговите бои и палитра. Като притворим очи и в коленичилия развратен наследник можем да осезаем печалния пътешественик.
А в случай че повтаряме по-дълго тихите думи на елегията и се вгледаме по-съсредоточено в облика на блудния пътешественик, пред прага на бащината къща можем да забележим и себе си. Животът постоянно приключва със завръщане, когато се затвори кръгът и се сглобят отломките, разпаднати под товара на греховете ни. Завръщането възвръща нашата целокупност.
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разпростира
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат задължение хвърлил черната отмалялост,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин предстоящ наслада плаха.
Да те присрещне остарялата на прага
и поставил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка богатства
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влезнал в стаята позната,
последна твоя кей и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен взор в остарялата икона:
аз пристигнах да дочакам кротичък заник,
че мойто слънце своя път измина...
О, скрити вопли на скръбен пътешественик,
на вятъра спомнил майка и татковина!
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ