Епицентър.бг започна дискусия с основен въпрос: готови ли сме като

Епицентър.бг стартира полемика с главен въпрос: подготвени ли сме като общество да променим националния си празник? Знаем ли какви ще бъдат последствията от една такава генерална смяна? Защо българските политици бързат да създадат смяната и тя да залегне в Конституцията? Защо би трябвало да бъде премахнат 3 март като народен празник и да бъде сменен с 24 май?

Предложихме ви мнението на трима историци - акад. Георги Марков, проф. Иван Илчев и проф. Пламен Павлов.

Сега даваме гледната точка на проф. Валери Стефанов, литературовед, публицист, учител по история на литературата в СУ " Свети Климент Охридски ".

- Проф. Стефанов, през последните близо три години на политическа рецесия се говореше за правдивост, за правосъдна промяна, за господство на закона, а след формалния завършек на рецесията стигнахме до... националния празник. Готово ли е българското общество да влезе в тази полемика и това да докара до позитивни резултати? Промяна или замяна се получи?

- Пътят към властта е посипан с великодушни обещания и с потайни планове. Тази пролука сред „ светлото “ обществено говорене и тъмнината на желанията прави „ политическата рецесия “ перманентна, дълбока. „ Политическата рецесия “ не е просто липса на законно ръководство, тя е липса на идея и на потенциал.

Натрапената ни тематика за националния празник има две страни, две тактически стимулирани цели. Първата – тя е резултат от упоритостта да се редактира груповата памет, да се сътвори нов, идеологически подбран, роман за предишното.  Втората – да продължи ценностната фрагментация на българското общество, да се напредва към пожеланите равнища на неговия разпад. Модерните общества са резултат от рационализации и консолидации, популацията е афективна и нападателна. Тази е разликата, в която ни въвличат.

- Стартът на полемиката демонстрира, че се обрисува следващата конфликтна точка – коя дата от празничния ни календар – 3 март или 24 май, би трябвало да получи най-високия статут, да бъде народен празник и това да се запише в Конституцията. А може би - прокраднаха се и такива компромисни хрумвания - би трябвало да имаме два национални празника?

- Можем да си измислим национални празници за всеки месец. Но дано, преди да почнем с причините в едната или другата посока, да си отговорим на няколко простички въпроса – какво е националният празник?;  какво отбелязва той?; за какво и кому е необходим?

Модерните народи се подслоняват в нещо, което дефинираме като символен универсум. Символният универсум включва значими аспекти на груповата еднаквост като паметта, пантеона на героите, „ омайната “ родна тирада, митовете за свещената земя и прочие Националният празник е не просто част от този символен универсум, той е негова вътрешност. В него се събират оптимистичните и трагичните аспекти на груповото съществуване. Той е успеха и вярата, само че може да бъде болката и покрусата.

Сан Стефано е успеха и вярата, Берлинският конгрес е разочарованието и неуспехът. За събитията в Берлин Джордж Уошбърн, тогавашният президент на Робърт Колеж, ще напише в записките си – „ Това беше повече от политическа неточност, това беше политическо закононарушение – да върнат назад под турско ръководство един популярен християнски народ, който Русия беше освободила. “

Трети март е тъкмо такава, двойствена с последствията си, дата в българската история. Тя не глоби единствено някакъв контракт сред две империи, при чието сключване даже не сме били позволени като страна. Тя бележи отварянето на новата българска държавност към историческото съществуване. Тя извежда на историческата сцена един народ, за който даже просветените европейци, до самото начало на деветнадесети век, едва са знаели и се учудвали, че го има.
Затова Трети март е исторически луфт. Той е вековната ни групова вяра, която ще преживее доста провали, само че ще просъществува и до през днешния ден.

- Има ли бъдеще нация, която непрестанно се рови в предишното, с цел да го пренаписва? Според конюнктурата, „ огромните братя “, мощните на момента.

- Няма нищо неприятно в това да се занимаваме с предишното, в противен случай това е значим аспект от самопознанието ни. Миналото не е „ там някъде “, нещо мъртво и застинало. То е резултат от нашата ангажирана индивидуалност. То е отдалеченост, която обръща лицето си към нас, събудено от нашия интерес и от умеенето да го осмисляме. Лошото е, че постоянно трансформираме предишното в гроб, в който погребваме и сегашното, и бъдещето си. Доколкото е малограмотен и не е кадърен на тълкования, простакът елементарно става тъкмо това – нравоучителен ретровизионер. Определение за човек, който кара предишното да се усеща отговорно пред сегашното.

И още няколко думи за „ огромните братя “, конюнктурите и историята. Ще употребявам още веднъж претекста „ Трети март “. Зад Трети март не стои единствено една война, наречена „ Освободителна “ или „ Руско-турска “. Зад Трети март стоят вековните въжделения на един обезправен и потопен в предисторическия мрак народ. Там някъде са вписани апелите на Паисий, подвижничеството на Левски, патетиката на Ботев, черешовите топчета, баташките мъченици, подвигът на опълченците... Отвъд датата Трети март тече вековната сиромашка пот и мъченическата кръв на българите. Кръвта, която „ крещи “ по определението на американския публицист Джанюариъс Макгахан.

С тези образци суфлирам, че това е празник на нас, българите, а не е угодничав поклон към имперска Русия, която е изпратила армията  си, с цел да преобразува политическото пространство на Балканите. Направила го е след поредност от комплицирани предварителни сделки и обещания, върху които след това ще стъпят душманите на свободна България.

Като ще приказваме за „ огромни братя “, да кажем, че тази война става допустима с помощта на моралистичния яд, надигнал се в тогавашна Европа, във връзка жестокостите по време на Априлското въстание. В този смисъл освободители на България са освен починалите и оживели съветски, румънски, украински, финландски... бойци и офицери, само че и хора като Макгахан, като американските мисионери Илайъс Ригс и Джордж Уошбърн, като безкомпромисния Юджийн Скайлър. Именно тези хора (в следващите глухи часове, когато дипломацията по остарял бит се ослушва) самоуверено разнасят вестта за протичащото се в рамките на Османската империя. Точно тези трагично идващи от Ориента новини вършат вероятен подобен сантиментален бранител на българите като британския политик Уилям Гладстон. Тези новини разобличават като нравствено уязвим върлия туркофил Бенджамен Дизраели. Народите не са слепи, те знаят кого да почитат и кого да ненавиждат. Това ще ни изясни почитта към Гладстон в България и ненавистта към Дизраели. Чудно е по какъв начин още не сме му издигнали монумент и на него!

На гроба на Макгахан в Охайо написа „ Освободител на България “. И това е заслужено, тъй като който разнесе словото на истината и милостта, той ще донесе спасението. Спасението, което ще пристигна с кореспонденциите на самия Макгахан, с отчета на Скайлър, с конете и топовете на съветската императорска войска.

Като идеологизираме конюнктурно датата Трети март и я идентифицираме единствено с „ неприятната “ Русия, не сриваме ли и паметта за това интернационално положително, за състраданието и жестовете на хуманистично просветена Европа? Не изтриваме ли от черната дъска на историята стореното от всички тези почтени политици, положителни хора, честни жители и смели бойци, тогава, преди близо 150 години? Не бутаме ли и надгробната плоча на Макгахан в настървения си ентусиазъм за смяна и замяна?

Невежеството на прислужниците унищожава устоите на личния им свят.
Невежеството на господарите унищожава целия свят.

Когато знаем какво в действителност стои зад датата Трети март, ще престанем да приказваме нелепици, каквито се леят от устите на днешните българофоби. Нито ще разбутваме символния си универсум по подобен лицемерен към паметта на предците ни метод.

- Защо политическият ни хайлайф е толкоз предразположен на непознати доктрини и непознати ползи?

- Политиците са разнообразни и не бих правил прекомерно едри систематизирания в тази посока. Но една немалка част от тях са проведена група хитреци, поставили страната в джоба си и тръгнали на пазар. Те гледат на политиката като на пазар, където да продадат себе си и страната ни в сгода на взискателни и високомерни клиенти.

В един по-различен аспект, податливостта е обвързвана с присъщата на хората нужда от утвърждение. Правиш това, което ти предлага доминантният поведенчески стандарт. „ Мрази този, презирай оня, почитай трети... “ – и ти го правиш. Вписваш се в някакви неразбираеми критерии за авторитет, ставаш обезщетително важен в личните си очи. Мрежата, сходно на политиката, е съвършен модератор на нарцистични зависимости. Тя също основава прочувствено заболели хора, трагично прилепени към броя на „ лайковете “, харесванията.

- Трети март постоянно е предизвиквал разделяне. Сега се приема обаче, че следващият опит за неговото „ детрониране “ е сигнал за още идни промени, за изтриване на всичко съветско. Виждате ли риск това да задълбочи разделянето, вместо да реализира обединяване към „ най-българския празник – 24 май “?

- Вече обясних какво е Трети март и че той е мощният знак на нашето историческо единство, като в вярата, по този начин и в страданието. Нека да се запитаме – за какво французите не се отхвърлят от своя народен празник с причини, сходни на нашите? И при рухването на Бастилията е имало светли пориви за правдивост, приятелство и тъждество, а след това почнал революционният гнет и са потекли реките френска кръв. Текли са години наред. Това единствено „ френско “ отчаяние ли е? Или е универсално човешко? Но фрацузите са приели, че тази е значимата дата в колективвото им съществуване – тя затваря вратата към едно незаслужено минало и отворя вратата към едно трагично и смислово намерено настояще. Те са разбрали, че благородните хрумвания и светлите упования, разпознати посредством празника, са отговорност не толкоз на предишното, а на всички бъдещи генерации.

Празникът не ни затваря в координатите на изтеклото време, той е императив за отговорност към сегашното и бъдещето. Така и с Трети март –  и той е апел към нашата дарба да живеем дружно и да вървим напред като съживен, проникновен и обединен народ.

24 май е прелестен празник на просветата, книжовността, на култа към знанието. Но, кажете ми – по какъв начин може тъкмо подобен празник да бъде празнуван от един все по-безкнижен и все по-неграмотен народ! Това е оксиморон, тежък конфликт на противоположности, събрани в едно. Направете анкета и ще видите, че най-малко две трети от българите не са прочели и една книга през последната година.
Ако приемете това като шеговита провокация, да прибавим и друго. 24 май е в действителност ярък празник на младостта и учебното заведение, на детските хорове и учебните оркестри. Той е гласчетата, които пеят „ Върви, народе възродени... “ Това е празник на младия български народ, народът със светла религия в гърдите. А през днешния ден ние сме един остаряващ и ослепяващ за бъднините си народ.

Празничният 24 май е пролетен, импровизиран и жизнеспособен ден – магически е. Представете си го в този момент нагизден с военни паради, с високопарни речи на неизбежните политически лицемери. Усетете цялата тази казионност, която ще го сполети в качеството му на „ народен “ празник. Да разпишем сходна административно убога орис на този в действителност всенародно ярък ден е най-малкото „ национално виновна “ нелепост. Политкоректно бездарие си е.

- Да предположим, че 24 май „ победи “ в разногласието и стане народен празник. Трябва ли да се промени националната ни теория, учебниците, политиката, в частност културната политика?

- Нищо няма да победи, единствено ще затвърди ниското ни самочувствие. Умните хора основават ефикасна страна, която работи за своите жители. Глупавите хора стоят по през целия ден на площада, с цел да се карат между тях и да си потвърждават кой защо е отговорен. Те основават глупава страна, която ги проваля и самите тях. Професор Иван Илчев добре го споделя – македонците отворят лекторати по език и просвета на всички места където могат, ние ги затваряме. Крайно време е да разберем, че единствено с крясъци „ Булгар! Булгар! “ нищо не става. Става с разум, с работа, с дълготрайна визия.

- Очаквате ли да има разногласия и за 24 май? Например българи ли са светите братя Кирил и Методий или гърци? Може ли да се плъзнем по повърхностното и да затънем в отричане, вместо да разкажем на света, че сме дали писменост и книжнина на над 200 милиона наши съвременници?

- Празникът не е с цел да се хвалим с него на този или на оня.  Но за жал нечий непознат взор непрекъснато предизвика и разжарява нашето съществуване. Прави ни мъчително подвластни от някакви инстанции на надзора. Ние си оставаме патриархални хора, като във времената, разказани от Иван Хаджийски. Психически и поведенчески подвластни от комшулъците, от неприятния взор и злия език на съседа.

Не би трябвало да се потвърждаваме пред никого, никой не се интересува от нашите самохвалства. Трябва да се научим да живеем себе си. Този живот е нашият живот, а не е животът на руснаци, американци и прочие Там някъде е заровена дълбоката ни нарцистична контузия – като не можем да си измислим и разгърнем желанията, сме принудени да  живеем с желанията на някой различен. Почти по Рьоне Жирар.
И още, празникът в дълбоката си същина е вход към невсекидневни прекарвания. Той е конгрес за шерване, игра, обсег на въображението, краткотрайно катурване на открития ред, обезумялост, ритуално замайване. Но ние от дълго време сме станали надълбоко непразничен народ. Хвалим се по празниците, които назоваваме „ почивни дни “, по какъв начин сме яли, пили и спали. Почти като герои от фейлетон на Ботев сме.

Затова преди да водим полемики за празника е добре да се научим още веднъж да честваме. Да разберем какво тъкмо честваме.

- В едно изявление говорите за „ мутренско-кичозната България “, за разрушителната мощ на зомби-културата, чието лекуване, съгласно Вас, би трябвало да стартира не от пандиза, а от учебното заведение, фамилията, обществената тирада, фамилната среда. Тези Ваши думи предизвикат серия от въпроси. Ако стартираме да прилагаме лекуването в този момент, по кое време да чакаме резултати? Какви би трябвало да бъдат първите стъпки/промени/реформи, които да наложим незабавно? Откъде да стартираме – от образованието, от обществената тирада? Зашо все някой министър стартира промяна във висшето обучение и все не съумява?

- Манталитетната смяна, културните преобразувания, не стават по административен път, с доктрини, отчети и манифести. Те допускат постепенно и умно да изградим общество, доминирано от същински полезности, а не учредено на конюнктурни измислици и набор от отрицателни страсти. Да престанем да се ненавиждаме, самоунижаваме и самоунищожаваме.

- Заливат ни експанзия – вербална, физическа. Има ли българското общество съпротивителни сили?

- Искаме да създадем свят на свободни и мислещи хора, а учредихме общество доминирано от слабообразовани и нападателни невротици. Агресията е израз на избрана психическа настройка и тип реактивност. Тя е признак за дълбока вътрешна неустановеност, безредица на прекарванията, зацикляне на рационалните учредения.
Агресивният субект има съществени проблеми със себе си и търси тяхното разрешаване посредством душевен прехвърляния към отговорните Други. С обществото е същото. Едно нестабилно, комплицирано, доминирано от отрицателни страсти общество, е неизбежно огнище на експанзия. Тя секретира отвред и е на път да унищожи базисните връзки, самите правила на общностния живот.

- Може ли един показателен национализъм сполучливо да се опълчи на глобализацията, на заличаването на националното схващане?

- Глобализацията отмива локалните цветове на живота. Наблюдаваме възшествието на един свят от посивели индивиди. Сивота, която ще бъде обезщетена с пъстроцветни декори и с екстаза на заниманията.
Светът върви все по-самоуверено по пътя на унификацията. В нейната основа са „ горивото “ на технологиите, високоскоростната информация, стандартизираните стилове на живот. Всяка защита за местни идентичности и обичайни полезности ще наподобява все по-слаба, за жалост. Самите индивиди към този момент са съединени от матрицата, те са структури от обществено утвърдени „ фабрични “ модули. Всички ние живеем все по-добре вписани в невидимия азбучник на готовите социално-психологически профили. Мрежата има тип на добре подготвен прислужник, само че в действителност е нашият модератор, господарят на желанията ни.

- За жал, има към този момент доста образци за пренаписване на литературни творби съгласно каноните на политическата уместност. Затова позволете един провокативен въпрос, проф. Стефанов – какво ли ще създадем с думите на Събка от „ Под игото “: „ От гръцко иго избави българите цар Асен, а от турско иго ще ги избави цар Александър, от Русия! “? Какво?

- Да влезем в предизвикването.
Пренаписването може да стартира още от заглавието – робство не е имало. „ Коректното “ заглавие на сходен разказ би било „ Под сянката на султана “, като „ сянка “ ще значи подслон и сигурност. „ Чревото адово “ е манипулативно поднесена хипербола, която ще бъде зачертана.

Правилната теза за това време е, че разнообразни етноси радостно са споделяли положителни практики на взаимен живот в границите на Османската империя. На картата на споделения живот доминирали пасторални пейзажи, в които тънкоруни стада и волни пастири бродели необезпокоявани от Балкана към Беломорието. Красиви и китни градчета символизирали просперитета на богатеещите и не запомнили самоличността си българи. Само обособени „ чапкъни “ като Хаджи Димитър, Левски и Ботев, нарушавали спокойния живот под сянката на султана. Но си получили заслуженото. А мемоаристи като Захари Стоянов основали рисково килнат облик на предишното.

И още поучителни тълкувания могат да бъдат направени. Например, Вазов е написал романа си в припадък на укоримо русофилство, от което след години самичък се е излекувал. Събка е трагично комплициран персонаж. Тя не е схванала користните дълбочини на съветската имперска политика, с цел да разпорежда такива светли очаквания на съветския цар. Не е подозирала възторжено заблудената Събка, че бъдещите евроатлантически визионери ще разкрият цялата истина за лъжовното ни минало през великата и прозорлива 2023 година.