Емо Луканов пред Sportal.bg за годините в Италия, времето в Черно море и авантюрата с Петев в Саудитска Арабия
Емануел Луканов е роден на 25 май 1975 година във Велико Търново. Започва кариерата си в локалния Етър, минава през всички младежки гарнитури и дебютира едвам 17-годишен в първия състав на “болярите”. Ману, както е именуван от своите близки, записва 73 мача и 4 гола в родния хайлайф с виолетовата фланелка, преди да стартира дългия си “романс” с италианския футбол.
В продължение на 12 години някогашният юношески национал на България играе на Апенините, като носи поредно екипите на Дертона, Пергокрема, Киари, Кастелана и Нуова Веролезе. След края на своята кариера, през 2010-та, Луканов, който изкарва своя UEFA “B” лиценз в прословутата треньорска школа в Коверчано, се завръща в България, с цел да стартира работа в ДЮШ на Черно море, където води тима до 15 години.
Съвсем скоро следва и ненадейно покачване, откакто новият ментор на “моряците” по това време - Стефан Генов, го кани в екипа си. В продължение на осем години и половина Луканов непроменяемо е част от спортно-техническия щаб на Морето, като в разнообразни интервали работи, с изключение на с Генов, с Адалберт Зафиров, Александър Станков, Никола Спасов и Георги Иванов. Именно в екип със Спасов пренаписват историята на клуба, откакто през 2015 година печелят Купата и Суперкупата на България.
През есента на 2017-а, след раздялата на Черно море с Георги Иванов, Луканов, който в същото време е и началник на детско-юношеската школа, застава отпред на отбора, като го води в оставащите до края на годината дуели от Първа професионална лига. В края на предходната година пък младият експерт предприе и първото си премеждие като треньор зад граница, откакто стана част от екипа на Ивайло Петев в саудитския Ал-Кадисия.
За моментите на родния стадион “Ивайло”, годините в Италия, приключението в Саудитска Арабия, развиването на родния футбол и доста други тематики, Емо приказва в обстойно изявление за Sportal.bg .
- Емо, дебютираш едвам на 17 години в редиците на Етър. Как едно момче от Велико Търново, израснало измежду легендите освен на града, само че и на цяла България, стига до първия тим, с цел да заиграе след това в Италия?
- Чувството да заиграя толкоз млад в моя роден клуб, е в действителност необикновено. Преминах през всички младежки гарнитури на клуба, преди да изиграя първия си мач на 17 години. Когато дълго време си гледал своите любимци, гонил си топките по техните мачове, а по-късно играеш с някои от тях (б.а.: Цанко Цветанов, Ангел Червенков и пр.), е в действителност специфичен миг. Малко откакто записах първия си мач с виолетовата фланелка - през 1993 година, бях изпратен чартърен във “В” група. След като се завърнах, станах титуляр, играх три години в “А” група и стигнах до младежкия народен тим на България, където бях и видян от скаути от Италия.
- Как се стигна до тази траяла цели 12 години случка на Ботуша?
- Играхме контрола с младежите на Италия във Ферара, когато съм бил видян от скаути на Перуджа. По това време селекционер на италианците бе Чезаре Малдини, а в редиците му бяха Джанлуиджи Буфон, Алесандро Неста, Франческо Коко, Масимо Амброзини и други Представих се доста добре и на по-късен стадий отпътувах на проби за 10 дни в Перуджа, който по това време бе в Серия “Б”. За страдание, през 1997 година бе надалеч по-трудно да заиграеш в Италия, в сравнение с е в този момент. Тогава страната ни не бе в Европейския съюз, нужна бе солидна документи да заиграеш в локалното състезание, а също така и всеки клуб имаше право да употребява единствено по един чужденец. По това време в Перуджа бе Милан Рапаич, който се очакваше да бъде продаден, а аз да остана. От една страна, това не се случи, а от друга, документите ми не бе завършена и не успяхме да подпишем контракт. Опитаха се да ме пратят в Лега Про (б.а.: третото равнище на италианския футбол), само че там чужденци отвън Европейски Съюз нямаха право да играят. Така бях заставен да сляза до четвъртото равнище на локалния футбол - Серия “Д”, където изкарах цели 12 години.
- При състояние че у нас единствено първите ни две групи са професионални, а третата - аматьорска, то четвърто равнище звучи много ниско. Какво обаче е действителното положение на футбола и организацията в тази група?
- И за Италия това равнище е ниско, само че като организация не отстъпва по нищо на професионалните клубове у нас. Тренировъчна база, формален терен, екипировка… Абсолютно всичко, което е нужно, с цел да мисли един състезател единствено за футбол, е налице. Финансово изискванията също са удовлетворяващи. Аз постоянно съм бил единствено и само футболист и в никакъв случай не съм работил нещо странично.
- Във времето не се ли промени нещо, с цел да се качиш по-нагоре?
- Аз бях чужденец, също така и централен бранител. Доста мъчно бе да изпъкнеш и да те вземат. Разбира се, имаше вид да се кача по-нагоре, защото, когато спечелиш своята група, имаш право, без значение от кое място си, да играеш в по-горната дивизия. От финансова позиция обаче взех решение да остана в Серия “Д”. Там, през годините, постоянно се срещахме на терена с Краси Чомаков, който, откакто бе продаден на Лече от ЦСКА, срещна сходни на моите проблеми. Не скърбя нито за момент за престоя си в Италия и това по какъв начин се разви кариерата ми. Изкарах прелестни 12 години, като през последните 5, когато бях в Нуова Веролезе, изкарах треньорски курс, играех за мъжкия тим и работих с деца в школата. Имах опцията да изкарам UEFA “B” лиценз в треньорската школа в Коверчано, да бъда на стаж в тимове като Милан, Интер, Бреша, да се изучавам от в действителност огромни и сполучливи клубове и да натрупам скъп опит, който постави доста здрави основи на бъдещето ми развиване като треньор.
- Защо се върна в България след 12 години, прекарани в Италия? Научил си езика съвършено, имаш задоволително контакти във футболните среди, изкарал си и курс в Коверчано.
- През 2010-та, към този момент бях на 35, имах много травми, а и икономическата рецесия бе налегнала страната. Бях решил да не играя повече и търсех вид да бъда единствено треньор. В този миг обаче щеше да бъде мъчно за мен и моето семейство и по тази причина се замислих и върху други разновидности. Отвори се опция да се върна във Варна, откъдето е моята брачна половинка, и да проработя в Черно море. През лятото на 2010 година поех набор’95, като в този миг нито съм се интересувал от мъжки футбол, нито съм имал някаква концепция скоро да съм част от него. За мое благополучие обаче, напълно скоро в клуба настъпиха промени, Стефан Генов бе назначен за старши треньор, а аз получих покана да вляза в неговия щаб. Нещата в действителност се развиха доста бързо.
- В някои връзки завръщането ти в България може да бъде несъмнено като крачка обратно, само че пък в Италия доста мъчно за толкоз малко време щеше да стигнеш до мъжкия футбол…
- Не бих го определил като крачка обратно. Просто в Италия нямаше по какъв начин да се случат толкоз бързо нещата. Дори и да приказваме само за лицензите. Опитах на два пъти да запиша UEFA “A” в Коверчано, само че не съумях, а откакто се завърнах у нас доста бързо изкарах “A” и “Pro”, станах треньор на деца, помощник в първия тим, началник на ДЮШ, а по-късно и старши треньор на мъжете, като съчетавах функционалностите си с тези в школата. Като част от щаба на Никола Спасов през 2015 година пък пренаписахме историята на Черно море, откакто спечелихме Купата и Суперкупата на България. Невероятни мигове, които ще се помнят цялостен живот.
@@@
- Имало ли е миг, в който, поради обстоятелството, че си изкарал всички лицензи и си натрупал стабилен стаж, си обмислял вероятно завръщане на Апенините?
- И до ден-днешен подкрепям контакти с доста хора в Италия. Имало е диалози в избрани моменти, само че до нещо съществено не се е стигало. В интерес на истината задачите, които имах, ги реализирах в България. През всичките години съм бил напълно предан на Черно море и не съм губил фокус с мисли за чужбина.
- През последните няколко години много момчета излязоха от школата на Черно море, като най-конвертируемото име в последно време е това на сегашния национал Мартин Минчев. Кое е главното, с цел да се изкарат тези деца, да се наложат и развият в първия състав?
- За децата не е толкоз мъчно да стигнат до мъжете. По-тежкото е по-късно - да покажат дали имат нужните качества, с цел да се задържат в първия тим. Трябва да покажат темперамент, както го направи Мартин. Преди време бяхме с него в Италия - в Торино, само че той не пожела да остане там, а да се развива у нас. Убеден съм, че в случай че бе заиграл в Торино, сега, на тази нежна възраст, нямаше да е национал на България.
- Като човек, минал за къс интервал от време през няколко позиции в един клуб - треньор, началник на ДЮШ, помощник и старши треньор на първия тим, какво е мнението ти? Постоянно се разяснява, че нямаме качествени треньори, че нямаме надарени деца, че нямаме бази и прочие Кой от тези проблеми е водещ?
- Проблемът е световен, като тези акценти, които ти изкара, са водещи. Имаме съществени проблеми в структурата на клубовете, в качеството на треньорите, в качеството на самите деца, които доближават до първия тим. Младите мислят, че всичко е даденост и не надграждат. Същото важи и за експертите и клубовете, в които работят. Сега децата мъчно могат да бъдат накарани да отидат и да гонят топките на един мач, нямат и образци за ентусиазъм и подражателство, както децата от моето потомство. Аз съм имал опцията да пъдя топките на Красимир Балъков, Трифон Иванов, Илиян Киряков, Бончо Генчев, Цанко Цветанов… Все огромни имена. Това е една неповторима страст, която в допълнение те стимулира да се развиваш. Родителите също са част от казуса, защото би трябвало деликатно и доста ясно да покажат на своите деца по кое време и защо е време - дали за учене, дали за тренировки, или пък за развлечение.
- И въпреки всичко - кое е водещото, което би трябвало да променим?
- Най-вече инфраструктурата. За да се развива футболът, са нужни добър терен, топка и футболисти. Няма ли го едно от това, няма по какъв начин да станат нещата. Освен това методът на мислене у нас е малко чудноват. Ние постоянно имаме оправдание, извинения. Когато обаче вкараш един треньор в една хубава база, незабавно извинението “лош терен”, което най-често чуваме, отпада. Когато вкараш и децата в една такава база, вдигаш настройката, амбицираш ги, тъй като знаят, че или можеш, или не можеш да работиш. Колкото повече аргументи за оправдания премахнем, толкоз по-добре.
- След интервала в Черно море предприе ново и забавно предизвикателство? Как по този начин се случи, че стана асистент на Ивайло Петев в Саудитска Арабия?
- С Ивайло се познаваме от деца. От един край сме, играли сме доста пъти един против различен. След като Илиан Илиев се завърна в Черно море, останах единствено началник на ДЮШ, само че мен това не ме удовлетворяваше. Искаше ми се да съм на терена и да работя ежедневно. Поддържахме контакт с Петев и в един миг получих покана от него да се причисля към щаба му. Когато се появи опцията за Ал-Кадисия, незабавно разтрогнах с Морето и отпътувах за Саудитска Арабия. Тук е моментът да благодаря на управлението на Черно море за поддръжката и отношението през всичките тези години. Такова правилно и тъкмо отношение рядко се среща.
- Беше ли културен потрес за теб това, което срещна на Арабския полуостров?
- Културен потрес не бих споделил. Да, сблъскахме се с един друг метод на живот, само че бързо се адаптирахме и свикнахме с локалните особености.
- Тук обаче не приказваме просто за друга страна или друг континент, а за друга вяра, различен нрав, строги закони и доста сурови наказания…
- Да, това е по този начин, само че ние не сме имали компликации, тъй като не сме проявявали грам произволи по въпроса с локалните традиции и закони. Имаше взаимно почитание и съгласие.
- Каква е спортната инфраструктура там?
- Уникална, когато приказваме за развиване на футбола. Отборите от Топ 5 разполагат с всичко належащо, с цел да бъдат измежду тимовете на високо равнище в Европа - огромни игрища, страхотни бази, съвършени терени и невероятна организация. У нас от какъв брой време приказваме, че би трябвало да изградим един стадион, който да разполага със системата “ВАР”, а тук всички имат. Просто в този аспект двете страни са несравними. Иначе класата на локалното състезание я подвигат звезди като Гомис, Джовинко и доста други. Покрай тях, несъмнено, се развиват и арабските футболисти.
- Притесняваше ли ви това, че би трябвало да преценявате програмата си и да прекъсвате тренировките поради религията и потребността на футболистите да се молят по няколко пъти дневно?
- Не, тъй като всичко беше направено авансово по дни и часове до най-малкия подробност. В програмата са включени тренировки, молебствия, мачове. Всичко е съобразено с Корана. Когато следваш тези неща и се съобразяваш с тях, няма по какъв начин да имаш проблеми. Беше необичайно, само че свикнахме бързо.
- Започнахте доста мощно, като бързо измъкнахте тима от зоната на изпадащите. Защо обаче се стигна до раздялата ви, която бе много прочувствена?
- Факт е, че поехме тима в нежелано състояние и за малко време успяхме да го изкараме от зоната на изпадащите. Справяхме се добре, като серията от отрицателни резултати, предшествала раздялата ни, пристигна против грандовете. Ние просто нямахме ресури да се съпоставяме с тях. Загубихме закономерно, само че точно в тези срещи показахме най-хубавото си лице. Просто липсваха успехите. Шефовете, съгласно мен, прибързаха с решението си. При треньорите обаче е по този начин - нужно е да минат няколко месеца, с цел да схванеш дали в реалност си подходил вярно. Техният ход обаче бе очевидна неточност, тъй като, откакто си тръгнахме, Ал-Кадисия изживя доста тежки мигове и в последна сметка изпадна от локалната Про Лига. Разделихме се по доста прочувствен метод, като от самото начало сме се радвали на извънредно отношение. Бяхме уважавани и ценени. Специално Ивайло Петев пък бе високо скъп от всички, в това число от имена в международния футбол като Жорже Жезус и Славен Билич, защото на доста нежна за треньор възраст, е постигнал толкоз доста неща.
.. pic.twitter.com/QgBInTzKUF
— (@qadisiyah1967) March 11, 2019
- В момента изчаквате идващото си предизвикателство с Ивайло Петев, защото оставаш в неговия щаб, само че допустимо ли е да те забележим назад в България като треньор или шеф на даден клуб?
- Не, на този стадий да работя у нас, не е алтернатива за мен. Финансите не ги разясня. Мен ме интересуват други неща - базата, структурата и тактиката на даден клуб, визията му за развиване. Един уважаващ себе си треньор би трябвало първо да се интересува къде и какво ще се случва с тима и едвам по-късно да приказва за пари. В България водещ аршин при избор на даден експерт не е кой какво знае и може, а какъв брой желае. Треньорът се съгласява за две минути с условията на президента, като доста от значимите неща остават на назад във времето. Когато избираме дадени футболисти, гледаме какви качества имат, по какъв начин ще паснат на нашата скица и прочие Така би трябвало да бъде и с треньорите.
- В България постоянно сменяме треньор и половин тим на половин-една година. На Запад обаче някои клубове имат вяра, че е по-правилно клубното управление, отпред със спортния шеф, да избере футболистите, които пасват на концепцията за развиването на клуба, а по-късно към този момент треньор, който да ги тренира, защото е прекомерно евентуално той да си тръгне преди тях.
- Така е, да. Не може един човек да дефинира ориста на цялостен един клуб, да си прави независима селекция и прочие Често приказваме за колектив, само че действително в доста случаи подобен няма. Трябва всички дружно да дискутираме всеки един въпрос, преди да вземем обещано решение. Нужно е да има единодушие сред състезателен шеф и треньор, само че когато приказваме за този виновен пост в управлението, би трябвало да става въпрос за човек с опит, а не преди малко окачил бутонките футболист, чиято глава към момента е на терена. За да поемеш такава роля, би трябвало да “убиеш” футболиста в себе си. В последна сметка обаче президентите са тези, които оферират този пост на избрани хора, тъй че те би трябвало да внимават. В България доста се робува на имена, а това не е вярно. Трябва ясно да се разграничи даден човек като персона, футболист и началник.
- В своята автобиография великият Йохан Кройф споделя, че постоянно в обкръжението му във футбола са били хора, които знаят повече от него, хора, от които да се учи, а не той да образова.
- Говорим за думи на Кройф, които не трябва да подлагаме на подозрение, тъй като знаем защо име става въпрос, а самите ние не го прилагаме. Тук главният проблем обаче е обвързван с егото и един дълъг низ от проблеми, които основава то и които мъчно могат да се разрешат. За да не се стига до казуса обстановка обаче, е нужно да се върнем към това, което споменахме нагоре - да работим в колектив и да сме наясно какво целим да реализираме, само че дружно, а не поединично.
- Въпреки множеството проблеми, които засегнахме, оптимист ли си въпреки всичко, че това, което се случва в родния футбол, най-много на равнище детско-юношески футбол, може да се промени и допустимо ли е скоро още веднъж да се радваме на сполучливо потомство, класиране на огромен конгрес, мощни европейски нощи и съществени достижения на наши играчи на сцената на Стария континент?
- Разбира се, че може. Аз съм оптимист и постоянно имам вяра, че колкото и неприятна да е една обстановка, излаз от нея постоянно има. За да има смяна обаче, е нужно освен да бъдем оптимисти, само че и да действаме, да работим крепко и с доста пристрастеност. Никога да не се отхвърлям и да даваме този 10-годишен интервал, който имат децата в детско-юношеския футбол. Трябва да сме всеотдайни в работата си с тях и да им имаме доверие. Работили се вярно и с огромно предпочитание, нещата няма по какъв начин да не се трансформират и да не се реализиран мечтаните резултати. Имам наблюдения върху поколението треньори, което идва след нас, и съм сигурен, че ще даде по този начин нужния подтик на нашата специалност, а оттова и на бъдещите гении и родния футбол като цяло.
- Емо, благодаря ти и триумф!
- Благодаря и аз!
В продължение на 12 години някогашният юношески национал на България играе на Апенините, като носи поредно екипите на Дертона, Пергокрема, Киари, Кастелана и Нуова Веролезе. След края на своята кариера, през 2010-та, Луканов, който изкарва своя UEFA “B” лиценз в прословутата треньорска школа в Коверчано, се завръща в България, с цел да стартира работа в ДЮШ на Черно море, където води тима до 15 години.
Съвсем скоро следва и ненадейно покачване, откакто новият ментор на “моряците” по това време - Стефан Генов, го кани в екипа си. В продължение на осем години и половина Луканов непроменяемо е част от спортно-техническия щаб на Морето, като в разнообразни интервали работи, с изключение на с Генов, с Адалберт Зафиров, Александър Станков, Никола Спасов и Георги Иванов. Именно в екип със Спасов пренаписват историята на клуба, откакто през 2015 година печелят Купата и Суперкупата на България.
През есента на 2017-а, след раздялата на Черно море с Георги Иванов, Луканов, който в същото време е и началник на детско-юношеската школа, застава отпред на отбора, като го води в оставащите до края на годината дуели от Първа професионална лига. В края на предходната година пък младият експерт предприе и първото си премеждие като треньор зад граница, откакто стана част от екипа на Ивайло Петев в саудитския Ал-Кадисия.
За моментите на родния стадион “Ивайло”, годините в Италия, приключението в Саудитска Арабия, развиването на родния футбол и доста други тематики, Емо приказва в обстойно изявление за Sportal.bg .
- Емо, дебютираш едвам на 17 години в редиците на Етър. Как едно момче от Велико Търново, израснало измежду легендите освен на града, само че и на цяла България, стига до първия тим, с цел да заиграе след това в Италия?
- Чувството да заиграя толкоз млад в моя роден клуб, е в действителност необикновено. Преминах през всички младежки гарнитури на клуба, преди да изиграя първия си мач на 17 години. Когато дълго време си гледал своите любимци, гонил си топките по техните мачове, а по-късно играеш с някои от тях (б.а.: Цанко Цветанов, Ангел Червенков и пр.), е в действителност специфичен миг. Малко откакто записах първия си мач с виолетовата фланелка - през 1993 година, бях изпратен чартърен във “В” група. След като се завърнах, станах титуляр, играх три години в “А” група и стигнах до младежкия народен тим на България, където бях и видян от скаути от Италия.
- Как се стигна до тази траяла цели 12 години случка на Ботуша?
- Играхме контрола с младежите на Италия във Ферара, когато съм бил видян от скаути на Перуджа. По това време селекционер на италианците бе Чезаре Малдини, а в редиците му бяха Джанлуиджи Буфон, Алесандро Неста, Франческо Коко, Масимо Амброзини и други Представих се доста добре и на по-късен стадий отпътувах на проби за 10 дни в Перуджа, който по това време бе в Серия “Б”. За страдание, през 1997 година бе надалеч по-трудно да заиграеш в Италия, в сравнение с е в този момент. Тогава страната ни не бе в Европейския съюз, нужна бе солидна документи да заиграеш в локалното състезание, а също така и всеки клуб имаше право да употребява единствено по един чужденец. По това време в Перуджа бе Милан Рапаич, който се очакваше да бъде продаден, а аз да остана. От една страна, това не се случи, а от друга, документите ми не бе завършена и не успяхме да подпишем контракт. Опитаха се да ме пратят в Лега Про (б.а.: третото равнище на италианския футбол), само че там чужденци отвън Европейски Съюз нямаха право да играят. Така бях заставен да сляза до четвъртото равнище на локалния футбол - Серия “Д”, където изкарах цели 12 години.
- При състояние че у нас единствено първите ни две групи са професионални, а третата - аматьорска, то четвърто равнище звучи много ниско. Какво обаче е действителното положение на футбола и организацията в тази група?
- И за Италия това равнище е ниско, само че като организация не отстъпва по нищо на професионалните клубове у нас. Тренировъчна база, формален терен, екипировка… Абсолютно всичко, което е нужно, с цел да мисли един състезател единствено за футбол, е налице. Финансово изискванията също са удовлетворяващи. Аз постоянно съм бил единствено и само футболист и в никакъв случай не съм работил нещо странично.
- Във времето не се ли промени нещо, с цел да се качиш по-нагоре?
- Аз бях чужденец, също така и централен бранител. Доста мъчно бе да изпъкнеш и да те вземат. Разбира се, имаше вид да се кача по-нагоре, защото, когато спечелиш своята група, имаш право, без значение от кое място си, да играеш в по-горната дивизия. От финансова позиция обаче взех решение да остана в Серия “Д”. Там, през годините, постоянно се срещахме на терена с Краси Чомаков, който, откакто бе продаден на Лече от ЦСКА, срещна сходни на моите проблеми. Не скърбя нито за момент за престоя си в Италия и това по какъв начин се разви кариерата ми. Изкарах прелестни 12 години, като през последните 5, когато бях в Нуова Веролезе, изкарах треньорски курс, играех за мъжкия тим и работих с деца в школата. Имах опцията да изкарам UEFA “B” лиценз в треньорската школа в Коверчано, да бъда на стаж в тимове като Милан, Интер, Бреша, да се изучавам от в действителност огромни и сполучливи клубове и да натрупам скъп опит, който постави доста здрави основи на бъдещето ми развиване като треньор.
- Защо се върна в България след 12 години, прекарани в Италия? Научил си езика съвършено, имаш задоволително контакти във футболните среди, изкарал си и курс в Коверчано.
- През 2010-та, към този момент бях на 35, имах много травми, а и икономическата рецесия бе налегнала страната. Бях решил да не играя повече и търсех вид да бъда единствено треньор. В този миг обаче щеше да бъде мъчно за мен и моето семейство и по тази причина се замислих и върху други разновидности. Отвори се опция да се върна във Варна, откъдето е моята брачна половинка, и да проработя в Черно море. През лятото на 2010 година поех набор’95, като в този миг нито съм се интересувал от мъжки футбол, нито съм имал някаква концепция скоро да съм част от него. За мое благополучие обаче, напълно скоро в клуба настъпиха промени, Стефан Генов бе назначен за старши треньор, а аз получих покана да вляза в неговия щаб. Нещата в действителност се развиха доста бързо.
- В някои връзки завръщането ти в България може да бъде несъмнено като крачка обратно, само че пък в Италия доста мъчно за толкоз малко време щеше да стигнеш до мъжкия футбол…
- Не бих го определил като крачка обратно. Просто в Италия нямаше по какъв начин да се случат толкоз бързо нещата. Дори и да приказваме само за лицензите. Опитах на два пъти да запиша UEFA “A” в Коверчано, само че не съумях, а откакто се завърнах у нас доста бързо изкарах “A” и “Pro”, станах треньор на деца, помощник в първия тим, началник на ДЮШ, а по-късно и старши треньор на мъжете, като съчетавах функционалностите си с тези в школата. Като част от щаба на Никола Спасов през 2015 година пък пренаписахме историята на Черно море, откакто спечелихме Купата и Суперкупата на България. Невероятни мигове, които ще се помнят цялостен живот.
@@@ - Имало ли е миг, в който, поради обстоятелството, че си изкарал всички лицензи и си натрупал стабилен стаж, си обмислял вероятно завръщане на Апенините?
- И до ден-днешен подкрепям контакти с доста хора в Италия. Имало е диалози в избрани моменти, само че до нещо съществено не се е стигало. В интерес на истината задачите, които имах, ги реализирах в България. През всичките години съм бил напълно предан на Черно море и не съм губил фокус с мисли за чужбина.
- През последните няколко години много момчета излязоха от школата на Черно море, като най-конвертируемото име в последно време е това на сегашния национал Мартин Минчев. Кое е главното, с цел да се изкарат тези деца, да се наложат и развият в първия състав?
- За децата не е толкоз мъчно да стигнат до мъжете. По-тежкото е по-късно - да покажат дали имат нужните качества, с цел да се задържат в първия тим. Трябва да покажат темперамент, както го направи Мартин. Преди време бяхме с него в Италия - в Торино, само че той не пожела да остане там, а да се развива у нас. Убеден съм, че в случай че бе заиграл в Торино, сега, на тази нежна възраст, нямаше да е национал на България.
- Като човек, минал за къс интервал от време през няколко позиции в един клуб - треньор, началник на ДЮШ, помощник и старши треньор на първия тим, какво е мнението ти? Постоянно се разяснява, че нямаме качествени треньори, че нямаме надарени деца, че нямаме бази и прочие Кой от тези проблеми е водещ?
- Проблемът е световен, като тези акценти, които ти изкара, са водещи. Имаме съществени проблеми в структурата на клубовете, в качеството на треньорите, в качеството на самите деца, които доближават до първия тим. Младите мислят, че всичко е даденост и не надграждат. Същото важи и за експертите и клубовете, в които работят. Сега децата мъчно могат да бъдат накарани да отидат и да гонят топките на един мач, нямат и образци за ентусиазъм и подражателство, както децата от моето потомство. Аз съм имал опцията да пъдя топките на Красимир Балъков, Трифон Иванов, Илиян Киряков, Бончо Генчев, Цанко Цветанов… Все огромни имена. Това е една неповторима страст, която в допълнение те стимулира да се развиваш. Родителите също са част от казуса, защото би трябвало деликатно и доста ясно да покажат на своите деца по кое време и защо е време - дали за учене, дали за тренировки, или пък за развлечение.
- И въпреки всичко - кое е водещото, което би трябвало да променим?
- Най-вече инфраструктурата. За да се развива футболът, са нужни добър терен, топка и футболисти. Няма ли го едно от това, няма по какъв начин да станат нещата. Освен това методът на мислене у нас е малко чудноват. Ние постоянно имаме оправдание, извинения. Когато обаче вкараш един треньор в една хубава база, незабавно извинението “лош терен”, което най-често чуваме, отпада. Когато вкараш и децата в една такава база, вдигаш настройката, амбицираш ги, тъй като знаят, че или можеш, или не можеш да работиш. Колкото повече аргументи за оправдания премахнем, толкоз по-добре.
- След интервала в Черно море предприе ново и забавно предизвикателство? Как по този начин се случи, че стана асистент на Ивайло Петев в Саудитска Арабия?
- С Ивайло се познаваме от деца. От един край сме, играли сме доста пъти един против различен. След като Илиан Илиев се завърна в Черно море, останах единствено началник на ДЮШ, само че мен това не ме удовлетворяваше. Искаше ми се да съм на терена и да работя ежедневно. Поддържахме контакт с Петев и в един миг получих покана от него да се причисля към щаба му. Когато се появи опцията за Ал-Кадисия, незабавно разтрогнах с Морето и отпътувах за Саудитска Арабия. Тук е моментът да благодаря на управлението на Черно море за поддръжката и отношението през всичките тези години. Такова правилно и тъкмо отношение рядко се среща.
- Беше ли културен потрес за теб това, което срещна на Арабския полуостров?
- Културен потрес не бих споделил. Да, сблъскахме се с един друг метод на живот, само че бързо се адаптирахме и свикнахме с локалните особености.
- Тук обаче не приказваме просто за друга страна или друг континент, а за друга вяра, различен нрав, строги закони и доста сурови наказания…
- Да, това е по този начин, само че ние не сме имали компликации, тъй като не сме проявявали грам произволи по въпроса с локалните традиции и закони. Имаше взаимно почитание и съгласие.
- Каква е спортната инфраструктура там?
- Уникална, когато приказваме за развиване на футбола. Отборите от Топ 5 разполагат с всичко належащо, с цел да бъдат измежду тимовете на високо равнище в Европа - огромни игрища, страхотни бази, съвършени терени и невероятна организация. У нас от какъв брой време приказваме, че би трябвало да изградим един стадион, който да разполага със системата “ВАР”, а тук всички имат. Просто в този аспект двете страни са несравними. Иначе класата на локалното състезание я подвигат звезди като Гомис, Джовинко и доста други. Покрай тях, несъмнено, се развиват и арабските футболисти.
- Притесняваше ли ви това, че би трябвало да преценявате програмата си и да прекъсвате тренировките поради религията и потребността на футболистите да се молят по няколко пъти дневно?
- Не, тъй като всичко беше направено авансово по дни и часове до най-малкия подробност. В програмата са включени тренировки, молебствия, мачове. Всичко е съобразено с Корана. Когато следваш тези неща и се съобразяваш с тях, няма по какъв начин да имаш проблеми. Беше необичайно, само че свикнахме бързо.
- Започнахте доста мощно, като бързо измъкнахте тима от зоната на изпадащите. Защо обаче се стигна до раздялата ви, която бе много прочувствена?
- Факт е, че поехме тима в нежелано състояние и за малко време успяхме да го изкараме от зоната на изпадащите. Справяхме се добре, като серията от отрицателни резултати, предшествала раздялата ни, пристигна против грандовете. Ние просто нямахме ресури да се съпоставяме с тях. Загубихме закономерно, само че точно в тези срещи показахме най-хубавото си лице. Просто липсваха успехите. Шефовете, съгласно мен, прибързаха с решението си. При треньорите обаче е по този начин - нужно е да минат няколко месеца, с цел да схванеш дали в реалност си подходил вярно. Техният ход обаче бе очевидна неточност, тъй като, откакто си тръгнахме, Ал-Кадисия изживя доста тежки мигове и в последна сметка изпадна от локалната Про Лига. Разделихме се по доста прочувствен метод, като от самото начало сме се радвали на извънредно отношение. Бяхме уважавани и ценени. Специално Ивайло Петев пък бе високо скъп от всички, в това число от имена в международния футбол като Жорже Жезус и Славен Билич, защото на доста нежна за треньор възраст, е постигнал толкоз доста неща.
.. pic.twitter.com/QgBInTzKUF
— (@qadisiyah1967) March 11, 2019
- В момента изчаквате идващото си предизвикателство с Ивайло Петев, защото оставаш в неговия щаб, само че допустимо ли е да те забележим назад в България като треньор или шеф на даден клуб?
- Не, на този стадий да работя у нас, не е алтернатива за мен. Финансите не ги разясня. Мен ме интересуват други неща - базата, структурата и тактиката на даден клуб, визията му за развиване. Един уважаващ себе си треньор би трябвало първо да се интересува къде и какво ще се случва с тима и едвам по-късно да приказва за пари. В България водещ аршин при избор на даден експерт не е кой какво знае и може, а какъв брой желае. Треньорът се съгласява за две минути с условията на президента, като доста от значимите неща остават на назад във времето. Когато избираме дадени футболисти, гледаме какви качества имат, по какъв начин ще паснат на нашата скица и прочие Така би трябвало да бъде и с треньорите.
- В България постоянно сменяме треньор и половин тим на половин-една година. На Запад обаче някои клубове имат вяра, че е по-правилно клубното управление, отпред със спортния шеф, да избере футболистите, които пасват на концепцията за развиването на клуба, а по-късно към този момент треньор, който да ги тренира, защото е прекомерно евентуално той да си тръгне преди тях.
- Така е, да. Не може един човек да дефинира ориста на цялостен един клуб, да си прави независима селекция и прочие Често приказваме за колектив, само че действително в доста случаи подобен няма. Трябва всички дружно да дискутираме всеки един въпрос, преди да вземем обещано решение. Нужно е да има единодушие сред състезателен шеф и треньор, само че когато приказваме за този виновен пост в управлението, би трябвало да става въпрос за човек с опит, а не преди малко окачил бутонките футболист, чиято глава към момента е на терена. За да поемеш такава роля, би трябвало да “убиеш” футболиста в себе си. В последна сметка обаче президентите са тези, които оферират този пост на избрани хора, тъй че те би трябвало да внимават. В България доста се робува на имена, а това не е вярно. Трябва ясно да се разграничи даден човек като персона, футболист и началник.
- В своята автобиография великият Йохан Кройф споделя, че постоянно в обкръжението му във футбола са били хора, които знаят повече от него, хора, от които да се учи, а не той да образова.
- Говорим за думи на Кройф, които не трябва да подлагаме на подозрение, тъй като знаем защо име става въпрос, а самите ние не го прилагаме. Тук главният проблем обаче е обвързван с егото и един дълъг низ от проблеми, които основава то и които мъчно могат да се разрешат. За да не се стига до казуса обстановка обаче, е нужно да се върнем към това, което споменахме нагоре - да работим в колектив и да сме наясно какво целим да реализираме, само че дружно, а не поединично.
- Въпреки множеството проблеми, които засегнахме, оптимист ли си въпреки всичко, че това, което се случва в родния футбол, най-много на равнище детско-юношески футбол, може да се промени и допустимо ли е скоро още веднъж да се радваме на сполучливо потомство, класиране на огромен конгрес, мощни европейски нощи и съществени достижения на наши играчи на сцената на Стария континент?
- Разбира се, че може. Аз съм оптимист и постоянно имам вяра, че колкото и неприятна да е една обстановка, излаз от нея постоянно има. За да има смяна обаче, е нужно освен да бъдем оптимисти, само че и да действаме, да работим крепко и с доста пристрастеност. Никога да не се отхвърлям и да даваме този 10-годишен интервал, който имат децата в детско-юношеския футбол. Трябва да сме всеотдайни в работата си с тях и да им имаме доверие. Работили се вярно и с огромно предпочитание, нещата няма по какъв начин да не се трансформират и да не се реализиран мечтаните резултати. Имам наблюдения върху поколението треньори, което идва след нас, и съм сигурен, че ще даде по този начин нужния подтик на нашата специалност, а оттова и на бъдещите гении и родния футбол като цяло.
- Емо, благодаря ти и триумф!
- Благодаря и аз!
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ