Ето моите ръце - води ме! ~ Елисавета БАГРЯНА
Елисавета Багряна е родена на 29 април 1893 година в София. Започва да написа стихове към 14-годишна и през 1915 година разгласява за първи път стиховете си, окуражена от Йордан Йовков. Стилът на Елисавета Багряна е комбиниране сред народнопесенната фолклорна лексика и съвременно поетични средства – сплав сред традиция и модерност. Стиховете й са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, Съюз на съветските социалистически републики, Румъния, Италия, Швеция, Полша и други Три пъти е номинирана за Нобелова премия за литература.
ОТПЛАТА
Защо си през днешния ден ти бледен и безмълвен,
за какво не се посмееш, пошегуваш?
Какво, ревнуваш ли? Нима боли,
белким, загубвайки ме, ти тъгуваш?
Край огъня се грееше и ти,
само че тъгите ми бяха ли известни?
За тебе плаках и се причестих,
и пях молитвено смирени песни.
Сега - свободен си. Върни се там
и в случай че можеш - не помни незабавно
и мен, и моя сън - горчив и глух,
на който през днешния ден самичка се поставям.
Иди при нея, мене прокълни -
аз дори, както би трябвало, не обичам:
мен и снегът валящ ме пияни,
и всяка нова ария ме развлича.
...
ВЕЧНАТА
Сега е тя безкръвна и съвсем безплътна,
безгласна, неподвижна, бездиханна.
Очите са притворени и хлътнали.
и все едно - дали Мария, или Анна е,
и все едно - да молите и плачене, –
не ще се вдигнат тънките клепачи,
не ще помръднат стиснатите устни –
последния въздъх и вопъл изпуснали.
И не щеш ли необятен и непознат е към този момент пръстенът
на нейните ръце, завинаги скръстени.
Но чувате ли вие писъка почтен
на рожбата й в люлката прилежаща?
Там нейната безсмъртна кръв е предходна
и нейната душа на тоя свят отседнала.
Ще минат дни, години и епохи
и устните на двама млади, слети,
ше шушукат отново " Мария " или " Анна "
в нощта измежду пролетни благоухания.
А внучката ще носи всичко: името,
очите, устните, косите - на незримата.
ЛЮБОВ
Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
слушам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на грабител,
а в гласа ти всеки тон ме гали.
Кой си ти, в духа ми ужас запалил -
Мефистотел ли, или Кръстител?
А сърцето мое доверчиво
пее - птичка в разцъфнала градина,
пее - и назовава те: Любими.
И покорна, шушукам аз щастлива,
както на Исуса - Магдалина:
– Ето моите ръце – води ме!
Снимки: Елисавета Любомирова Белчева (1893-1991)
