Ели Паркър е знаменитост в социалните мрежи – нейните видеа

Ели Паркър е звезда в обществените мрежи – нейните видеа онлайн се гледат от милиони почитатели. Те стават очевидци на нейното благополучие, само че и на измяната, което го унищожава. А когато животът ти е на показ в интернет, има риск да станеш жертва на закононарушение. Ели схваща това, откакто едвам оцелява при среща с чужд, на който желае да помогне. И единствено няколко дни по-късно тя е упрекната в двойно ликвидиране.

Единствената ѝ вяра за избавление е Еди Флин – юрист с мрачно минало и комплицирано настояще, който от време на време си служи с машинация в борбата за правдивост.

Ще има ли Флин сили да се пребори със сеещия гибел чужд, който заплашва освен Ели, само че и личното му семейство? Или индивидът с две лица ще се измъкне безнаказано за следващ път?

Днес излиза „ С две лица “ – новият трилър от майстора на непредвидените обрати Стив Кавана, създател на „ Сделка за убийства “ и „ Свидетел №8 “. Книгата на носителя на премията „ Златен кинжал “ за най-хубав престъпен разказ към този момент е в  в уеб страницата на „ Обсидиан “.

„ Изненадващите обрати на Стив Кавана те удрят право сред очите. Никога не можеш да ги предвидиш, до последните страници. “ 

– Антъни Хоровиц

„ Много обрати. Не пропускайте! “

–  „ Дейли Мейл “

„ Стив Кавана е общоизвестен занаятчия на изненадващите обрати, само че наподобява, че тук е надминал себе си... гениално. “

–  „ Сънди Таймс “

„ Този човек фактически е страховит, доверете ми се. “

– Лий Чайлд

„ Бърз и безсърдечен сюжет с някои същински шокиращи обрати. Поемете надълбоко въздух, преди да започнете – следва ви спиращо дъха пътешестване. “

–  „ Сън “

„ Блестящ създател, няма да мигнете, преди да стигнете до края на историята. “

– „ Дейли Мирър “

„ Истинско наслаждение е да четеш по какъв начин хитрият Еди следва положителното си сърце в борбата с безскрупулната система. “

– „ Обзървър “  
Издателство „ Обсидиан “Дата на издаване 24 март 2026 г.Превод Калин КараивановХудожествено оформление Живко ПетровISBN 978-954-769-623-5Страници 416Цена 14 Евро / 27,38 лева.Корица мека
* * *

Из  „ С две лица “ от Стив Кавана
Снимка " Обсидиан "

1
ЕЛИ

Ели Паркър крачеше през навалицата на Гранд Сентрал Стейшън и мислеше за всичко, което бе изгубила. Изрисуваното на тавана звездно небе блестеше и радваше тълпите, само че не и Ели.

Тя беше на двайсет и седем години и преди две седмици имаше всичко. Идеален брачен партньор. Прекрасен апартамент. Чудесни другари. Работа, която обичаше.

И всички го знаеха.

В данъчната си декларация се представяше като публицист и инфлуенсър в обществените мрежи. Пишеше начин на живот публикации за елитни списания, само че по-голямата част от приходите ѝ идваха от обществените мрежи – ЮТюб, Инстаграм и ТикТок. Страниците ѝ бяха цялостни с изобретателни и съвършено снимани видеа за невероятния ѝ апартамент, тоалетите ѝ, триковете за безупречно гримиране... за целия ѝ живот.

Защото имаше и още една причина Ели да е толкоз известна. Серията видеа за спонтанни прояви на добрина. Това я отличаваше от останалите инфлуенсъри. Профилът ѝ не беше отдаден единствено на нея, а и на задачата да популяризира малко обич в огромния град. Част от въпросните добрини бяха да купи вечеря на скитник, да даде по-голям бакшиш на сервитьор, да разноски кучето на възрастния си комшия или даже нещо толкоз дребно, като да задържи вратата за някого. Тя заснемаше тези моменти и ги споделяше с вярата, че те ще вдъхновят и други.

И това проработи.

#SPD – хаштагът ѝ – постоянно беше измежду най-популярните тематики в обществените мрежи.

Ели живееше живота, за който постоянно бе мечтала и който петте ѝ милиона почитатели също желаеха. Беше се трудила крепко, с цел да завоюва всеки един от тях. Те я обичаха, тъй като в никакъв случай не приемаше нищо за даденост. Първото ѝ видео към момента стоеше на централно място в профила ѝ. В него се виждаше по какъв начин много по-младата Ели съумява да купи за трийсет $ всичко належащо за безукорен вечерен грим. Това видео подсещаше на почитателите ѝ и на самата нея какъв брой надалеч е стигнала за шест години, само че че към момента е същото това момиче, което изпитва наслада и признателност за всеки късмет и за всяко гледане на нейните видеа, рийлове и сторита. Хората я харесваха, тъй като беше елементарна млада жена с фантазия – с тази разлика, че нейната фантазия към този момент се беше сбъднала и тя щеше да я показа с всички – с прелест, усмивка и неподправена невзискателност.

Но казусът на това съвършеният ти живот да се случва пред очите на милиони бе, че те стават очевидци и на неговото раздробяване.

Преди две седмици ѝ се случи тъкмо това. Тя изтри видеото съвсем незабавно, само че към този момент беше късно. Хората го бяха свалили и то се появи на всички места – в ТикТок, Инстаграм, ЮТюб.

Алармата на телефона ѝ се разнесе от джоба на палтото. Докато го вадеше, тя погледна златния часовник на гарата. Наближаваше дванайсет. Срещата ѝ с Жизел, нейната агентка, беше чак в два. Ели искаше да се качи на влака в южна посока и да си почине за час в някой „ Старбъкс “, с цел да си събере мислите преди срещата. Жизел отговаряше на запитванията за изявленията, а в този момент имаше такива от „ Ню Йоркър “, „ Вог “, „ Ролинг Стоун “, Си Ен Ен и „ Фокс “. Ели беше изгряваща звезда. Имаше чудесни шансове за реализация в малкия екран, издателския бизнес и публицистиката. Беше на път да стане една от дребното инфлуенсъри в обществените мрежи, които пробиват и в обичайните известни медии. Въпреки че в последно време даже не искаше да си подава носа на открито, камо ли да се сблъска още веднъж с живия живот. Освен за срещите с агентката си всеки вторник и четвъртък тя не беше напускала хотела. Същият хотел, в който се изнесе незабавно откакто разкри любовната спекулация на своя брачен партньор Джеймс и най-хубавата ѝ другарка Хариет. Набързо беше натъпкала един сак с най-необходимото и беше потънала в анонимността на американския хотелски живот. Не беше разгласила нищо онлайн от две седмици.

След това видео онлайн всички копнееха да чуят нейната история. Всички желаеха Ели.

С изключение на един човек. Съпругът ѝ.

Докато гледаше богато украсения таван на Гранд Сентрал Стейшън, тя си мислеше какъв брой друг щеше да е животът ѝ, в случай че по време на видеото не беше обърнала внимание на шума от спалнята. Всичките ѝ другари в обществените мрежи бяха и другари на Джеймс и Хариет, заради което тя не искаше да приказва, тъй като беше наясно, че каквото и да каже, ще стигне до двамата. Агентката ѝ Жизел към този момент беше единствената, на чието рамо можеше да поплаче. Но Ели знаеше, че рано или късно би трябвало да проговори. Ако Жизел успееше да ѝ уреди изявление в Шоуто на Джо, тя щеше да го направи там.

Заслиза по стълбите към перона за влаковете към центъра. Опашката на тила ѝ се полюшваше при всяка крачка. С прибрана коса и ниско нахлупена тъмносиня барета Ели изглеждаше друго. Не искаше да притегля внимание.

Продължаваше напред – безусловно и преносно. Светът беше станал очевидец на болката ѝ, а тя се бе пробвала да се покаже мощна. Но в действителност не беше.

Не можеше да остане в оня апартамент. Чувстваше го като сцена на измяната. Настани се в хотел, с цел да се махне от всичко и всички. Хотелите са бягство от действителността. Предлагат химическо почистване по поръчка, румсървис и най-лошото от всичко – минибар. В съответния случай две дребни бутилки вино в хладилника. Снощи, откакто изпи първата и отвори втората, Ели изпрати известие на Джеймс. Една-единствена дума.

Здравей.

Не получи отговор. Изчака половин час.

Изпи още една чаша шардоне, след което му позвъни.

Той не ѝ подвигна. Обади му се още веднъж. Същият резултат.

Докато допиваше бутилката, тя му звънна още шест пъти.

Не ѝ беше задоволителен фактът, че Джеймс към този момент е измежду най-мразените хора в обществените мрежи. Последователите ѝ в ТикТок се бяха погрижили за това. Той беше изтрил както профила си в Инстаграм, по този начин и всички останали. Това обаче не спря омразата към него. Десетки хиляди го засипваха с обиди, свързваха се с приятелите му, фамилията му, работодателите му. След това видео, в което той и Хариет бяха изловени пред очите на всички, и двамата бяха потърпевши. Нейните задължения към стилната организация бяха прекъснати, а Джеймс беше уволнен поради уронване на имиджа на компанията.

Ели въобще не желаеше това. Знаеше, че може да се случи, само че нямаше по какъв начин да го спре. Не изпита никакво наслаждение от следствията за тях. Отмъщението не беше сладко, а горчиво. Тя към момента го обичаше. И в този момент трябваше да живее с виновността, че е разрушила два живота, както и да се оправя с болката в своя личен.

Свали кожената си ръкавица и изтри сълзата от бузата си, до момента в който завиваше зад ъгъла, по-късно приближи телефона си до скенера на бариерата и мина.

От перона я делеше единствено още едно стълбище. По обед в метрото нямаше доста хора, само че Ню Йорк в никакъв случай не беше спокоен и спокоен.

Пред стълбището стоеше някакъв мъж. Левият му крайник беше гипсиран от коляното до стъпалото и той държеше патерици в двете си ръце. Въпреки студа беше по чеп с един отсечен крачол, пуловер и алено яке. Лицето му беше едва, само че даже от разстояние Ели можеше да види, че има яки ръце и плещи. Напомняше ѝ на момчетата от тимовете по плуване и футбол в колежа.

Мъжът обаче не беше колежанин. Беше с 10, в случай че не и с петнайсет години по-възрастен от нея. Но не изглеждаше като множеството четиресетгодишни. Поне не съгласно Ели. Изглеждаше... Е, тя го намираше за страховит. Носеше синя бейзболна шапка. Наведе се, като се подпираше на едната патерица, и посегна към твърдия жълт куфар, оставен в профил. И по този начин, с едната патерица в дясната ръка и куфара и другата патерица в лявата, той съумя да се придвижи малко напред. Докато не изникна нов проблем. Опитваше се да слезе на перона, само че не успяваше да открие по какъв начин хем да се подпира на патериците, хем да носи куфара по стълбите. Една жена с дълго черно палто несъзнателно го блъсна и той залитна към перилата. Тя продължи надолу и само промърмори нещо като опрощение. А той просто се усмихна. Не се възмути, не се ядоса.

След последните две ужасяващи седмици Ели даже не разбра по какъв начин незабавно се втурна към него с думите:

– Да ви оказа помощ с куфара?

Може би тъй като ѝ липсваше топлото възприятие, което я обземаше след някоя от ежедневните ѝ спонтанни добрини. Или тъй като мъжът изглеждаше беззащитен и тя го съжали.

Първоначално той се изненада. Отвори уста да каже нещо, само че от гърлото му не излезе нито дума, нито тон. Тогава тя видя белег на брадичката му тъкмо под долната джука. Блед и необятен. Стара рана. После той се усмихна и отговори с благодарност:

– Благодаря, слязох до тук с асансьора, само че ще ми е мъчно да смъква куфара по стъпалата. Много благо от ваша страна.

– Няма проблем – сподели Ели и се наведе.

Натисна бутона на телескопичната ръкохватка, прибра я до дъно, хвана пластмасовата ръкохватка и подвигна куфара. Беше дребен – от вида, който тя ползваше за ръчен багаж при полети.

Хрумна ѝ, че преди това видео, което заля обществените мрежи, би попитала мъжа дали има нещо срещу тя да снима момента и да го пусне в интернет. Щеше да пасне отлично в поредицата ѝ от видеа за спонтанни добрини. Но не и в този момент. Не знаеше дали в миналото още веднъж ще разгласява нещо.

Мъжът закрепи патериците в двете си ръце, подпря ги на първото ходило и подскочи на здравия си крайник. Беше подвил счупения, с цел да балансира, а гумените крачета на патериците трябваше да го задържат. Те поеха тежестта му с изтракване и той продължи:

– От пет минути всички ме подминават. Нямах концепция по какъв начин ще сляза. Хората в този град са толкоз заети, че...

ХРЯС!

Пластмасовата ръкохватка на куфара се счупи.

Това накара мъжа да млъкне по средата на изречението и времето като че ли спря за Ели, която замръзна. Мъжът също. Нито един от двамата не се опита да хване куфара – нямаше смисъл. Тя постави ръка на устата си и едвам си пое въздух.

Гледаха го по какъв начин пада надолу по стълбите като на занимателен каданс.

Куфарът се блъскаше в стъпалата и отскачаше във въздуха, превърташе се и още веднъж се блъскаше, до момента в който се търкаляше с ням тон надолу и надолу към перона, след което се разтвори и от него полетяха кабели на зарядни, преносим компютър, долни дрехи, чорапи... Всичко се разпиля по пода.

– О, боже, о, боже, толкоз скърбя! – повтаряше Ели, до момента в който на един мирис се спускаше по стъпалата.

– Няма нищо. Случват се такива неща... – извика мъжът, до момента в който слизаше постепенно и деликатно.

Ели се наведе и стартира да събира движимостите му. Чувстваше се извънредно безпомощна, до момента в който вдигаше бельото му „ Калвин Клайн “ от мръсния перон, сгъваше го и го слагаше в отворения куфар. Всичко това беше толкоз неудобно, че усещаше по какъв начин бузите ѝ горят.

Беше запъхтяна. Вратът ѝ пламна от адреналина в резултат на ужасния позор.

Мъжът стигна до перона и до момента в който се навеждаше да ѝ помогне, загуби равновесие и залитна. За да защищити счупения си крайник, го подвигна и се приземи по гъз.

– О, господи, добре ли сте? Много скърбя! Боже, какво направих?

– Не се тормозете, виновността не е ваша.

Хората се стрелкаха около тях – маратонки, високи токчета и ботуши прелитаха от двете им страни.

Ели и мъжът се спогледаха и избухнаха в нервозен смях. Това понижи напрежението и тя въздъхна с облекчение.

– Нека ви оказа помощ да станете – сподели му тя и се изправи.

Мъжът се подпря на здравия си крайник, с едната ръка я хвана, а с другата сграбчи патерицата си и бързо съумя да се надигне. Тя му подаде другата патерица и избърса потта от челото си. Целият багаж бе назад в куфара. Не спретнат като преди, само че въпреки всичко вътре. Ели се наведе, затвори капака и потърси ципа по ръба. Напипа го.

Но ципът беше затворен.

Вгледа се деликатно и видя, че от едната страна платът се е отпрал от твърдата обвивка. Куфарът не можеше да се затвори.

Тя го подвигна с две ръце и попита:

– Нямате ли нещо, с което да го вържем?

Мъжът поклати глава и сподели:

– Каква гадна седмица. Ще би трябвало да оставя някои неща в жилището си, а други да сложа в раница. Надявам се да не закъснея за полета си. Прибирам се вкъщи.

– Много скърбя, че съм толкоз...

– Вината не е ваша – повтори той. – Много ви благодаря, че се опитахте да ми помогнете. Стълбите не престават да са ми непостижими. Счупих си глезена на футболен мач и към момента привиквам с тези проклети неща – сподели той и подвигна едната си патерица.

Ели погледна разваления куфар и още веднъж се почувства зле.

– Как ще го занесете до жилището си?

Той въздъхна и сподели:

– Ще опитвам да го пъхна под мишница, може и да се получи. Така ще го придържам затворен. Ще ми помогнете ли да го подвигна?

Тя погледна часовника си. Имаше още два часа до срещата ѝ с агентката.

– Далече ли живеете?

– Не, на няколко директни.

Ели подвигна куфара с две ръце, с цел да го държи затворен.

– Хайде, ще ви оказа помощ.

– Не, не ми е комфортно да желая сходно нещо.

– Това е най-малкото, което мога да направя. Иначе ще се усещам извънредно през целия ден.

Мъжът изкачи стълбите и сподели задъхан:

– Благодаря ви, в действителност не знам по какъв начин щях да се оправя самичък. Аз съм Лоугън.

– Ели – отговори тя и потегли постепенно, с цел да се съобрази със скованите му нестабилни придвижвания.

Излязоха на Четиресет и втора улица и Лоугън пое през пешеходната пътека.

Куфарът не беше тежък макар целия багаж вътре, само че беше неуместен за носене. Тя го държеше под лявата си мишница и пръстите ѝ едвам доближиха долната страна. Стискаше го крепко, с цел да не би бельото му или нещо друго да се изсипе още веднъж. Докато пресичаха улицата, лявата ѝ ръка отмаля и тя реалокира куфара под дясната, като едвам го удържа да не ѝ се изплъзне по средата на пешеходната пътека.

– Боже, Лоугън, не виждам по какъв начин щеше да успееш да се прибереш самичък, носейки това – сподели тя.

– Знам. Просто ми беше неловко да те помоля за помощ.

– Няма за какво, ти си контузен. Освен това куфарът ти се разруши поради мен.

– Дръжката му беше на ниска цена отпадък. Ти беше доста блага. Никой различен не спря да ми помогне.

– Повечето хора в този град са прекомерно заети, с цел да оказват помощ на чужд – сподели Ели. – Толкова е тъжно. Трябва да си оказваме помощ повече.

Стигнаха до отсрещния тротоар и продължиха на юг до Четиресета улица. На ъгъла върху един кашон се беше свил мъж с дебело мръсно палто. Нямаше по какъв начин да се реши възрастта му. Бездомниците остаряват по-бързо. Улиците на Ню Йорк са като машини на времето. Една нощ на тротоара се усеща като седмица. Седмицата се усеща като година – това може да се прочете по лицата и очите им.

Ели забави крачка и реалокира куфара под другата си ръка, с цел да бръкне в джоба на панталона си. Извади пет $ и ги подаде на бездомника. Той изглеждаше сънен. Взе парите с неразбиране, а след това я погледна. Устните му се раздвижиха в безмълвно „ благодаря “.

Ели и Лоугън продължиха.

– Ти си добър човек – сподели той.

– Опитвам се всеки ден да върша нещо в помощ на някого. Но от известно време съм спряла. Всъщност не съм толкоз добра – сподели Ели, като си спомни за Джеймс и Хариет.

И двамата я бяха наранили грубо и тя дълго нямаше да се съвземе. Но не заслужаваха животът им да се срине поради една неточност.

– Не приемаш елементарно похвали – сподели Лоугън с усмивка.

– Както признах, не съм толкоз добра. Просто се пробвам да обезщетявам грешките си. Така се усещам по-спокойна.

– Значи аз съм една от тези твои спонтанни добрини? Както оказа помощ и на оня скитник на ъгъла.

– Може би. Но той е в по-добра форма от теб. Как сподели, че си си счупил крайници?

– Настъпиха ме, до момента в който се пробвах да стигна пръв до топката по време на футболен мач.

– Сигурно те боли...

– И още по какъв начин! Сложиха ми пластини, винтове и всевъзможни други неща... Ето, стигнахме – сподели той и се спря.

Сградата беше остаряла и по торбите с цимент и мазилка, кофите и инструментите, насъбрани във фоайето, се разбираше, че следва сериозен ремонт. Лоугън натисна бутона на асансьора и зачака.

Навън беше студено, само че в тясното предверие беше изненадващо топло.

Ели видя, че бутонът на асансьора не светна, когато той го докосна. Зачуди се дали е съумял да го натисне с патерицата в ръка. Затова и тя опита. Бутонът отново не светна. Лоугън се наведе към вратата, още веднъж го натисна бързо и се ослуша. Ели не съумя да долови оня присъщ тон на движещ се асансьор. Не се чуваше бръмченето на шайбата, която спускаше противотежестта, нито ехтене от затваряща се врата на по-горен етаж.

– Това просто не е истина – сподели той. – Вчера се запуши шахтата за боклука, а през днешния ден и асансьорът се е развалил. Тази постройка е безусловно скапана. Като глезена ми. И животът ми като цяло...

– Няма проблем. На кой етаж си?

– На третия?... – отговори Лоугън с загадъчен звук.

– Ами по този начин и по този начин към този момент стигнахме. Няма по какъв начин да те оставя тук със счупения куфар. Очевидно стълбите не са ти другари. Хайде, ще те изпреваря!

– Не е почтено!

И двамата се засмяха.

Ели мразеше да се качва пешком, само че намираше този мъж за занимателен и прелестен. Най-много ѝ харесваше, че съумя да я разсее от всичко в живота ѝ в последно време. Горкият човек си беше счупил глезена, а след това тя му беше потрошила куфара. За пръв път от седмици Ели не мислеше за болката от измяната на двамата най-близки хора в живота ѝ, не мислеше за милионите консуматори, които я бяха видели по какъв начин влиза в спалнята и заварва брачна половинка си в леглото с най-хубавата ѝ другарка, не мислеше за цунамито от обиди, което ги връхлетя, и че по някакъв метод самата тя го е провокирала.

Неприятностите на Лоугън я накараха да се вземе в ръце.

Изкачването до третия етаж не изглеждаше ужасно, каквото безспорно щеше да е до осмия, само че въпреки всичко означаваше шест крила от стълбището, където беше също толкоз горещо, колкото във фоайето. Парапетите се виеха нагоре по голите тухлени стени като железни змии. И като че ли даже съскаха. Каквито и съществени проблеми да имаше тази постройка, отоплението не беше измежду тях. Когато застанаха пред неговата врата, и двамата бяха потни и запъхтени.

– Слава богу – сподели той и отключи.

Апартаментът приличаше на множеството жилища на сполучливите млади експерти – дребен, само че евентуално неуместно безценен. Дневна с кухненски бокс и комфортно кожено канапе против тв приемника, няколко рафта с книги и две порти в дъното – за банята и спалнята, допусна Ели.

Тя внесе куфара в дневната и попита:

– Къде да го оставя?

– А, просто го пусни на пода. Ще го добутам до спалнята – отговори Лоугън, към момента запъхтян от битката със стъпалата.

Явно си даваше сметка, че Ели се е озовала на непознато място с чужд мъж и може да се тормози, в случай че я помоли да занесе куфара в спалнята му. Тя оцени неговия жест. Струваше ѝ се почтен и благ човек.

– Няма проблем, в действителност. Коя е вратата на спалнята? – попита го, до момента в който си поемаше мирис.

– Онази вдясно – отговори Лоугън и се дръпна, с цел да ѝ направи място да я отвори.

В спалнята имаше необятно легло с бели чаршафи, вграден дрешник и напълно малко празно пространство. Тя хвърли куфара на леглото, върна се в дневната, разкопча палтото си и го разпростра необятно, с цел да се разхлади.

– Не знам по какъв начин да ти се отблагодаря – сподели той. – Ако си жадна, в хладилника има вода. Ще ми трябват няколко минути да си подредя багажа. Само да намеря къде съм си оставил раницата...

Лоугън влезе в спалнята и затвори вратата. Ели погледна часовника си. Все още имаше доста време до срещата ѝ с агентката. Нямаше закъде да бърза. Устата ѝ беше пресъхнала и в действителност имаше потребност от нещо студено за пиянство. Разтърси ръце, с цел да раздвижи кръвта в бицепсите си, и отвори хладилника. Макар Лоугън да имаше тип на съвременен метросексуален нюйоркчанин, въпреки всичко беше мъж и наличието на хладилника му го доказваше.

Чекмедже с няколко остарели зеленчука, бурканче горчица, още едно с фъстъчено масло, малко мляко и картонени кутии с вода. Нямаше пластмасови бутилки, а единствено еднолитрови кутии с исландска изворна вода.

Очевидно той също като нея се грижеше за околната среда.

Ели разхлади лицето си на приятния леден лъх, взе си една кутия, отвори я и отпи огромна глътка. Докато стоеше пред отворения ледник, я изпи съвсем цялата. Погледна към спалнята. Вратата не беше компактно затворена. Ели се възползва от опцията да прегледа дневната, до момента в който е сама.

Беше чиста и елегантно обзаведена. Неутрални цветове, два прозореца с аспект към улицата, само че без да обезпечават нужната светлина. Масичка за кафе с няколко огромни книги за изкуство, подредени деликатно върху нея. Върху един от рафтовете на библиотеката имаше броеве на списание „ Ню Йоркър “. Повечето книги бяха остарели – класика, допусна тя. Отдели няколко минути, с цел да ги прегледа, и видя няколко заглавия, които бяха измежду обичаните ѝ.

Лоугън в действителност започваше да ѝ подхожда.

Две обемисти торби с отпадък бяха оставени зад вратата в късия кулоар. Това бяха единствените неща, които не бяха на мястото си. Тя си спомни, че шахтата е запушена, евентуално по виновност на строителните служащи. Представи си по какъв начин Лоугън се мъчи да смъкна тези торби по стълбите с патериците си. Горкият човек преживяваше сложен миг.

Той към момента беше в спалнята. Ели се чудеше по какъв начин да постъпи. Можеше незабавно да тръгне към гарата, само че Лоугън евентуално също щеше да е в тази посока. А тя искаше да се увери, че е намерил раницата си и ще се оправи. Реши да го изчака още няколко минути. Неговата беззащитност беше съвсем трогателна.

Той беше нещо като леговище от нуклеарната детонация, която раздруса живота ѝ през последните седмици.

За момент си спомни предходната вечер и позвъняванията до Джеймс, на които той не отговори. Беше пиянска неточност от нейна страна да го потърси. При мисълта за това оскърбление стомахът ѝ се сви на топка.

Опита се да се концентрира върху въпроса по какъв начин ориста от време на време ти оказва помощ да срещнеш верните хора в точния миг.

Но спомените за приятната заран с Лоугън не трансформираха неприятното чувство в стомаха ѝ. Напротив, с всяка минала секунда Ели се усещаше все по-зле. Червата ѝ закъркориха и тя изпита мощна болежка. Наведе се, пое си мирис и болката отмина, само че единствено за момент. Заглавията на книгите се размазаха. Зави ѝ се свят.

Главата ѝ натежа и тя се подпря на библиотеката. Пъхна кутията с вода в огромния джоб на палтото си, тъй като ѝ се постановяваше да се държи за рафтовете с две ръце.

Имаше потребност от въздух. Понечи да отиде до прозореца, само че стаята внезапно стана извънредно гореща. Потта ѝ капеше върху дървения под. Обърна се и направи крачка към вратата. Спря се за секунда, събра сили, вдиша и издиша постепенно няколко пъти като в часовете по йога и съзнанието ѝ се проясни малко.

Вратата. Коридорът. Стълбите. Улицата. Трябваше ѝ въздух.

В идващия момент ѝ причерня пред очите, краката ѝ отмаляха и тя се препъна. Чувстваше се като на транспортен съд, разлюлян от великански талази. Направи още няколко несигурни крачки, само че не съумя да резервира равновесие и падна напред с протегнати ръце. Срещна пода с лявото си коляно и се строполи върху торбите с отпадък в коридора.

Болката от удара я накара да се съвземе и тя съумя да се обърне на една страна и да седне. Примигна, направи мъчителна мимика и стисна коляното си. Щеше да ѝ остане огромна синина. Но световъртежът не беше отминал. Докато постепенно се изправяше, подпирайки се на стената, видя, че торбите за отпадък са се скъсали при рухването ѝ.

Сториха ѝ се много твърди. Сякаш вътре имаше нещо солидно. Ели избърса потта от очите си и за момент се замисли какъв брой е непохватна. Може би просто ѝ беше прималяло от усилието да носи куфара по стълбите.

Тогава видя нещо в скъсаната торба за отпадък. Нещо, което спря сърцето ѝ.

Тя се наведе и раздра найлона.

После направи същото с втората торба.

И замръзна. От шока ботушите ѝ като че ли се циментираха в пода. Там, в торбите за отпадък, имаше... два жълти куфара. Със свободно висящи счупени дръжки. Със затворени ципове. И раздран плат навръх същото място.

Двата куфара бяха безусловно същите като този, който преди малко беше домъкнала до третия етаж.

Устата ѝ се извърши със слюнка и тя хукна на открито.

Излетя през вратата, без да се обръща обратно.

Спусна се по стълбите, като се подпираше на перилата.

Дишаше тежко. Сърцето ѝ биеше като тъпан, а краката ѝ следваха гневния му темп, задвижвани от адреналина.

Докато се препъваше по стъпалата, усети, че коремът и десният ѝ крайник са мокри. Измъкна картонената кутия вода от джоба на палтото си. Вероятно не я беше затворила добре.

Още един етаж надолу. Бърз завой на площадката и още едно крило стъпала. Вече виждаше вратата към фоайето.

Канеше се да изхвърли водата, само че с изненада видя, че капачката е затворена. Ръката ѝ обаче беше мокра.

Ели стигна до края на стълбището, отвори с тропот вратата към фоайето и се затича към входната врата.

На слънчевата светлина и хладния въздух болката в коляното я преряза още веднъж и ѝ прилоша. Преви се на две и повърна. Неочакваната реакция на тялото ѝ я уплаши. Погледна към кутията, канеше се да отпие, само че в този миг видя от кое място изтича водата. От дребна дупка в горната част. Приличаше на дупчица от игла. Вероятно от спринцовка.

Пред очите ѝ се завъртя калейдоскоп от цветове и случайни форми, картонената кутия падна от ръката ѝ и земята внезапно се приближи. Последва ужасна болежка в слепоочието ѝ.

Ели се подпря на длани, надигна се и видя кърваво леке на мястото, където преди момент бе главата ѝ.

Запълзя през улицата сред пешеходците, които я подминаваха. Колена, стъпала, подметки – всичко в близост беше размазано, до момента в който се опитваше да стигне до отсрещния тротоар.

Гласове. И синьо небе. После видя лице. Лежеше по тил, а бездомният мъж, на който доскоро даде пари, се беше надвесил над нея.

Изглеждаше угрижен и споделяше нещо, само че тя не разбираше нито дума. Появиха се още лица, които закриха небето.

Непознати хора. Устните им се движеха. Но Ели не чуваше нищо. После всичко почерня.

И тя потъна в тишината на дълбокия мрак.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.