Елена Хайтова е автор с интересна съдба - животът й

Елена Хайтова е създател с забавна орис - животът й е обвързван с двама създатели - татко й, огромния публицист учен Николай Хайтов, и брачна половинка й, поета орфеист Никола Гигов. Работила дълги години в Смолян, авторката е влюбена в Родопа планина, която възпява в творбите си. Хайтова е създател на 15 книги, четири от които отдадени на татко й, а три - на галактическата певица Валя Балканска. Последната й книга - „ Орли от пламък ”, е отдадена на 100-годишния празник на Николай Хайтов и на Никола Гигов. Писателката е притежател на национални и интернационалните награди.

- Труден чоп ли е да имаш толкоз прочут и надарен татко, освен това човек с темперамент?

- Наистина е доста мъчно да имаш подобен татко - и прочут, и борбен, биткаджия. Той водеше доста борби и когато си отиде от този свят, се трансферираха към нас. Не престанаха съперниците му да нападат неговите тези. И тъй като него го няма, длъжни сме да го защитим ние, тъй като бащината памет е свята.

Баща ми обаче не обичаше околните му да го пазят. Но не мога да се откажа от тази задача, постоянно съм подготвена за борби за негови дела.

От баща наследих потребността да пиша, да се боря. И изпадането в хайтовски яд, както споделяше брачният партньор ми. Когато нещо ме възмути, желая безусловно да се изправя на двубой, да повеждам пердах с шпага. Така и не съумях да преодолея този яд, който съм наследила от баща - и той избухваше при всяка неправда. После му минаваше и всички отдъхвахме, като след стихия.

- Липсваше ли ви татко ви?

- Не, виждах го постоянно. С мама бяха напълно разнообразни хора. Разделиха се, само че резервираха положителните си връзки. Татко обичаше манджите на мама - боб, врял с месце, прословутата чорба от кочан, печени пиперки, лютичко, козе сирене.

Приемах новите бракове на татко си, и до момента втората му брачна половинка Таня ми е като втора майка.

В началото баща не ме насърчи в писането - споделяше, че за него трябват доста сили и гений. Когато разбра, че желая да съм публицист, ми сподели да се сготвям да посрещам удари, да издържам в борби. Колкото беше ларж за другите, толкоз беше сериозен към мен и братята ми.

София към този момент ми се коства извънредно пуста без него. Там са братята ми, само че я няма усмивката на баща, сътрудниците му един по един си отиват.

Спомням си хубавите ни моменти дружно.

Беше чаровник. Жените го харесваха ​- беше доста забавен, и като мъж, и като събеседник. Но повече обичаше мухабети с елементарни хора от неговото село, които му разказваха елементарни истории. Татко имаше редкия гений да слуша.

- Кой беше най-хубавият другар на татко ви?

- Във всеки случай - не публицист, не сътрудник. Най-добрият другар на татко ми беше отец Константин Канев от Момчиловци, той му оказа помощ да издаде доста книги.

Татко обичаше да радва елементарните хора, да им дава кураж. Като видеше, че някой страда, му помагаше. На приятеля си Асан Мешов, който живееше в Лъкавица - малко селце, забутано над Лъки, непрестанно пращаше дарове, шоколад, писма.

Баща ми поощряваше елементарни хора ​- краеведи, откриватели, да пишат. Насърчаваше ги да попълнят белите петна в историята - за някоя махаличка, за някое селце.

Хайтов не се боеше от словесни и политически борби, втурваше се да пази хора, нападани незаслужено. Не навеждаше глава, държеше се почтено в това комплицирано време.

Бил наказан на 8 години затвор, тъй като като лесничей не се е съобразявал с партийните укази. Ударили са го с унищожителна публикация в официоза „ Работническо дело ”, която цялостен живот му остава като дамга, вадеха я при всеки комфортен случай.

В новата ми книга давам образци, които демонстрират, че България не е била без дисиденти, без хора, които са се борили против режима. Д​а защитиш Хайтов във време, когато е бил осъждан незаслужено, си е повече от дисидентство. А са го защитавали елементарни хора, служащи.

- Каква е най-скъпата движимост, която пазите от татко си?

- След като баща умря, брат ми Александър ми даде очилата му. Пазя и едно от бомбетата, които носеше. Имам негови облекла - къси панталони, ризи, с които е бил като лесовъд на Персенк. Стоят у дома в дрешника, до облеклата на мама. С ризите на баща се придвижвам на Персенк - там ме е водил из горите, качена на кон. Майка ми е треперела от боязън да не падна, само че баща беше човек на мощните чувства. Дъщеря ми Елица е наследила смелостта от дядо си, даже май скрито от мен е скачала с бънджи.

- Пееше ли?

- Баща ми доста обичаше родопски песни - " Петко льо, капитанине ", " Девойко мари, хубава ", " Бела съм, бела, юначе ". Чуеше ли родопска ария и гайда, зарязваше всичко. Дори да беше болен, ставаше, все едно козирува пред някого. С Руфинкината го изпратиха на погребението.

Но не пееше след претърпяна драма в детството. Докато водел обичаната си крава от Яврово към Куклен - продали я на касапин поради беднотия, баща плачел и пеел, даже си измислил простичка ария за Минка. Оттогава гласът му секнал.

Татко имаше уязвимост към животните - в Яврово хранеше много котета в двора. Тази обич е наследил брат ми Александър, който има десетина котки и две кучета в ателието си. Котка да си в дома на Хайтов, споделят приятелите му.

- Как пишеше Хайтов?

- Винаги заран, вечер след смрачаване - в никакъв случай. Вероятно поради този здравословен режим и късно постави очила. Пишеше незабавно на машина.

Яврово беше обичаното му място за писане, там са написани огромна част от творбите му. Прекарваше в Родопите нормално от май до октомври, родната планина го зареждаше с ентусиазъм.

Обичаше да пътува в чужбина ​- да види нови места. Предпочиташе по-далечни, екзотични страни - доста беше впечатлен от Перу, все разказваше за бучащата река Урубамба. И в чужбина си носеше обичаната козя пастърма, ресурс за всеки случай.

- Какво не съумя да приключи Хайтов?

- При толкоз доста написани неща най-после все повтаряше с болежка: Поне да имах още месец, какъв брой неща още щях да напиша! Колко доста неща имам да пиша, останаха ненаписани!

Не съумя да довърши пътеписите за Танзания, за Африка. До последно пишеше за Левски. Не съумя да довърши „ Троянските коне в България ”. Не спираше. Едва дочакваше да му прелеят кръв и хукваше - до последно водеше полемики, защитаваше Съюза на писателите.

- Коя ви е обичаната му книга?

- Много одобрявам „ Хвъркатото корито ” - метафизичен взор за живота. Всъщност коритото е еснафщината, всекидневието. И на това корито му се ще да му израснат криле, да хвръкне. Имаше такава мисъл: Няма да ми вържете крилете с вашите въжета за пране! Чувстваш се повече от човек, в случай че облечеш в крилати мисли битовизма - това Хайтов е показал доста добре в „ Хвъркатото корито ”. Криле имат единствено тези, на които сърцето желае да лети - тази мисъл на Хайтов, изписана на Явровската чешма, ми е обичана.

- Ако през днешния ден Хайтов беше жив, какво би ни споделил?

- Сигурно би имал 10 пъти повече съперници, неприятели, тъй като не можеше да търпи неправдите. Но за татко ми борбите бяха значими.

Ако нямаш съперници, животът ти ще е доста равен и отегчителен, споделяше Хайтов.

Нямаше да му хареса днешното време. А що се отнася до свободата - той постоянно си е бил свободен, и преди 1989 година Винаги си е пишел това, което мисли. За него цензурата не е била пречка да написа, да подлага на критика.

Той е доказателство, че е можело и тогава да се кажат нещата, каквито са, че огромният публицист съумява с творчеството си, без значение в коя ера живее.

Той е от тези, които са били подготвени да платят цената, да отстояват своята истина. И са я плащали.