Бедна, бедна Мерилин Монро!
Експлоатацията продължава най-безмилостно във кино лентата Blonde на режисьора Андрю Доминик. Няма мир за душата на безконечната робиня на шоубизнеса – нито приживе, нито след гибелта ù. Въпреки че това живот ли е? И това гибел ли е?Такъв живот може да е, когато си прекарал повече от 20 от общо 36-те си години пред всевъзможни обективи – фотографски и кино. Мерилин Монро има 29 кино лентата (по време на фотосите на 30-ия ѝ приключват договора) и като че ли милиарди фотосесии. И през днешния ден, тъкмо 60 години след гибелта ѝ (лесно се помни – родена е през 1926 година и умира през 1962-ра) непрестанно не престават да изскачат нейни непубликувани, непоказвани, невиждани снимки… Що за живот е това непрестанно да те стрелят, пардон да те снимат (неслучайно на британски shoot значи както изстрелвам, по този начин и снимам)? Как да оцелееш? Свикнали сме да назоваваме индианското поверие, че фотоапаратът лишава душата, поверие. Дали в действителност е поверие?И каква гибел може да е това, когато след нея нещата стават даже още по-зле. До през днешния ден за Мерилин и за разрушения ѝ живот са направени към 50 кино лентата – игрални, документални, всевъзможни. И са издадени почти същия брой книги – следствия, конспирации, художествена литература, писма, дневници, сборници с изявленията, гледни точки, доказателства… За 60 години – тъкмо толкоз са минали от гибелта ѝ! Значи съвсем по 1 филм и 1 книга на година. Защо? Замъкът, в който бедната русокоска с яркочервени устни и мъркащо гласче спи последния си сън, от дълго време е обраснал с толкоз тълкования, клюки и митологеми, че истината към този момент е недостъпна, изтрита, окончателно погубена. Истината за Мерилин Монро е по-мъртва от самата нея. Както е може би при всички митове. 
И се запитвам няма ли кой да спре мултиплицирането на облика ѝ, клонирането на историята ѝ, безкрайните тълкования и в последна сметка – печеленето на пари от пазвата на нейната покруса? Дори една трета от всичко, което знаем за нея, да е истина, това са безчовечен премеждия. Това е чиста форма на инквизиция, по-страшна от онази средновековната. Големият въпрос е: за какво никой не е споделил стоп, край, the end? Защо никой не я е избавил от всичко това?Филмът Blonde на Netflix – чист психотрилър, апропо, хорър даже – за следващ път, без грам благосклонност, слага под светлините на прожекторите и в гилотината на филмовата клапа разнебитената, измъчена легенда за една от иконите на 20. век. Освен че за следващ път напомня тежкото ѝ детство, изчезналия татко, душевноболната ѝ майка, терора на таблоидите и филмовите студиа, филмът слага изключително мощен акцент върху мъжете в живота ѝ, които до един са насилници, егоисти, използвачи, с една дума – чудовища. Красавицата е жертва на чудовища, наподобяващи си по това, че до един не я обичат. 
Сексбогинята, свалена от пиедестала си и превърната в „ парче месо “, с което – съгласно кино лентата – всеки е могъл да си прави каквото си желае и го е правил. Съдбата, мъжете, филмовият бизнес, медиите. А тя е изцяло неспособна да се опълчи, тотално подвластна от всичко и всички, вътрешно безжизнена, като че ли от самото начало е в кататоничен ступор.С ваше разрешение – нямам доверие в тази интерпретация. Прекалено преднамерено са селектирани единствено ужасните моменти в живота ѝ, единствено отчаянието, унижението, скръбта. Още повече че филмът няма претенцията за меродавност. Не всичко показано във кино лентата е потвърдено в действителността.Трагично, само че в това време и скучно. Могат ли да се комбинират тези две избрания? Могат. Филмът на Netflix го потвърждава. И не че филмът е отегчителен, основният персонаж е отегчителен. Да, Мерилин Монро „ доживя “ постмортем да бъде показана като скучно-трагична жена. Докъде ли ще се стигне в като че ли безкрайното търсене на нови и нови гледни точки към живота и гибелта ѝ? Предстои да разберем. В последна сметка, както стана ясно, съвсем всяка година се прави нов филм за Мерилин. 
Разбира се, мога да дръпна един кинаджийски разбор за смесването на черно-бяло и цветно изображение, за промяната на форматите (грубо казано, форматът е съотношението сред дължините на двете страни на кинокадъра), както и за някои изключително съобразителни и мощни монтажни решения – да вземем за пример това преливане сред пространствата, последващо вътрешната дезориентация на Мерилин, която в общи линии през целия филм сякаш не е доста наясно къде се намира и какво се случва с нея и единственото, което я вълнува, е да откри покой от това свое безпределно блуждаене из лабиринтите на злополучната си орис. Превъзходен монтаж, може би най-силното нещо във кино лентата. И най-„ говорещото “, в случай че мога по този начин да се изразя.Мога да кажа и какъв брой е добра Ана де Армас в основната роля. Но ще се въздържа. Въпреки че не е казусът в Ана де Армас, която прави всичко по силите си, с цел да даде плът на облик, затрупан с толкоз пластове плът през годините. И въпреки всичко тя също е част от тази дразнеща еднообразност на Мерилин – почтените, постоянно комплицирани и постоянно цялостни със сълзи очи, бамби гласчето, възприятието за беззащитност, което излъчва цялото ѝ тяло. В нито един миг най-малко аз не видях онази самоуверена Мерилин от фотосесиите, онази Мерилин, която пред камерите в действителност смъква кожата си на нормално и по всяка възможност в действителност доста нещастно момиче, и се трансформира в сексчудовище. 
Защото и в самата Мерилин живее едно страшилище и точно това страшилище този филм не съумява да извади. Опитва се в действителност – в сцената пред огледалото, когато актрисата е съвсем в делириум след провокирана от самата нея злополука, само че от филмовото студио ѝ изпращат гримьор, който ѝ бие конски дози успокоителни и стартира да я гримира, с цел да отиде на фотоси. И тогава клетата Норма Джийн се пробва да „ извика “ звездата Мерилин, сексчудовището с онази безцеремонна, даже леко вулгарна усмивка… Не се получава.Липсва ѝ нещо от театралната харизма на Монро, даже бих споделила – от половата ѝ сила. Има особена искра в огромните звезди, до която в последна сметка май никой артист не може да доближи. Ана де Армас е просто следващото удостоверение.
Преди години прочетох една книга за именитата българска певица Леа Иванова. Там тя споделя: „ Хората мислят, че съм щастлива, тъй като съм усмихната. А щом съм усмихната – какво пък! Може би в действителност съм щастлива... “ Бих отнесла думите ѝ и към най-новия филм за Мерилин, който даже за секунда не позволява, че може би въпреки всичко измежду всички трагични условия, белязали живота ѝ, тя е познала и щастието.
И се запитвам няма ли кой да спре мултиплицирането на облика ѝ, клонирането на историята ѝ, безкрайните тълкования и в последна сметка – печеленето на пари от пазвата на нейната покруса? Дори една трета от всичко, което знаем за нея, да е истина, това са безчовечен премеждия. Това е чиста форма на инквизиция, по-страшна от онази средновековната. Големият въпрос е: за какво никой не е споделил стоп, край, the end? Защо никой не я е избавил от всичко това?Филмът Blonde на Netflix – чист психотрилър, апропо, хорър даже – за следващ път, без грам благосклонност, слага под светлините на прожекторите и в гилотината на филмовата клапа разнебитената, измъчена легенда за една от иконите на 20. век. Освен че за следващ път напомня тежкото ѝ детство, изчезналия татко, душевноболната ѝ майка, терора на таблоидите и филмовите студиа, филмът слага изключително мощен акцент върху мъжете в живота ѝ, които до един са насилници, егоисти, използвачи, с една дума – чудовища. Красавицата е жертва на чудовища, наподобяващи си по това, че до един не я обичат. Сексбогинята, свалена от пиедестала си и превърната в „ парче месо “, с което – съгласно кино лентата – всеки е могъл да си прави каквото си желае и го е правил. Съдбата, мъжете, филмовият бизнес, медиите. А тя е изцяло неспособна да се опълчи, тотално подвластна от всичко и всички, вътрешно безжизнена, като че ли от самото начало е в кататоничен ступор.С ваше разрешение – нямам доверие в тази интерпретация. Прекалено преднамерено са селектирани единствено ужасните моменти в живота ѝ, единствено отчаянието, унижението, скръбта. Още повече че филмът няма претенцията за меродавност. Не всичко показано във кино лентата е потвърдено в действителността.Трагично, само че в това време и скучно. Могат ли да се комбинират тези две избрания? Могат. Филмът на Netflix го потвърждава. И не че филмът е отегчителен, основният персонаж е отегчителен. Да, Мерилин Монро „ доживя “ постмортем да бъде показана като скучно-трагична жена. Докъде ли ще се стигне в като че ли безкрайното търсене на нови и нови гледни точки към живота и гибелта ѝ? Предстои да разберем. В последна сметка, както стана ясно, съвсем всяка година се прави нов филм за Мерилин. Разбира се, мога да дръпна един кинаджийски разбор за смесването на черно-бяло и цветно изображение, за промяната на форматите (грубо казано, форматът е съотношението сред дължините на двете страни на кинокадъра), както и за някои изключително съобразителни и мощни монтажни решения – да вземем за пример това преливане сред пространствата, последващо вътрешната дезориентация на Мерилин, която в общи линии през целия филм сякаш не е доста наясно къде се намира и какво се случва с нея и единственото, което я вълнува, е да откри покой от това свое безпределно блуждаене из лабиринтите на злополучната си орис. Превъзходен монтаж, може би най-силното нещо във кино лентата. И най-„ говорещото “, в случай че мога по този начин да се изразя.Мога да кажа и какъв брой е добра Ана де Армас в основната роля. Но ще се въздържа. Въпреки че не е казусът в Ана де Армас, която прави всичко по силите си, с цел да даде плът на облик, затрупан с толкоз пластове плът през годините. И въпреки всичко тя също е част от тази дразнеща еднообразност на Мерилин – почтените, постоянно комплицирани и постоянно цялостни със сълзи очи, бамби гласчето, възприятието за беззащитност, което излъчва цялото ѝ тяло. В нито един миг най-малко аз не видях онази самоуверена Мерилин от фотосесиите, онази Мерилин, която пред камерите в действителност смъква кожата си на нормално и по всяка възможност в действителност доста нещастно момиче, и се трансформира в сексчудовище. Защото и в самата Мерилин живее едно страшилище и точно това страшилище този филм не съумява да извади. Опитва се в действителност – в сцената пред огледалото, когато актрисата е съвсем в делириум след провокирана от самата нея злополука, само че от филмовото студио ѝ изпращат гримьор, който ѝ бие конски дози успокоителни и стартира да я гримира, с цел да отиде на фотоси. И тогава клетата Норма Джийн се пробва да „ извика “ звездата Мерилин, сексчудовището с онази безцеремонна, даже леко вулгарна усмивка… Не се получава.Липсва ѝ нещо от театралната харизма на Монро, даже бих споделила – от половата ѝ сила. Има особена искра в огромните звезди, до която в последна сметка май никой артист не може да доближи. Ана де Армас е просто следващото удостоверение. Преди години прочетох една книга за именитата българска певица Леа Иванова. Там тя споделя: „ Хората мислят, че съм щастлива, тъй като съм усмихната. А щом съм усмихната – какво пък! Може би в действителност съм щастлива... “ Бих отнесла думите ѝ и към най-новия филм за Мерилин, който даже за секунда не позволява, че може би въпреки всичко измежду всички трагични условия, белязали живота ѝ, тя е познала и щастието.
Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ