Проклятието Доган
Едвин Сугарев
Вече от месеци върху българските жители се сипят сериите от един необикновен турски сериал: този за разцеплението в Движение за права и свободи. Изключително наглото рейдърство на Делян Пеевски, дръзнал да присвои цяла партия по този начин, както неговите приятели от правосъдната система си присвояваха асансьорни фабрики, фактически свидетелства за извънредно рискови трендове в превзетата ни страна – и впечатлява дотолкоз, че сме изкушени да забележим този неуместен проблем в координатната система на борбата сред положителното и злото. Ще сгрешим обаче, в случай че го създадем – няма положителни в тази игра, няма положително и „ неприятно “ Движение за права и свободи. Пеевски подобен, какъвто е, е артикул на Доган: точно от неговата подла политическа поврътливост е научил хватките, с които през днешния ден детронира своя учител; и точно неговия образец за осребряване на политическото и превръщането му в корпоративна тактика следва той с днешна дата.
Причината сходни феномени да са възможни с днешна дата прочее се дължи в не дребна степен и на неприятната памет – хората са склонни да не помнят даже събития, които са причина за трагични отклонения и още по-драматични пропуски в новата българска история – каквото беше да вземем за пример свалянето на първото българско демократично държавно управление, в което Доган играеше водеща роля. Би трябвало да бъдат припомняни, с цел да не настъпваме отново същата мотика на идните избори. Това е повода и да предложа пре-прочит на една отдавнашна моя публикация, оповестена преди повече от двадесет години – във в. „ Седем “, чийто основен редактор бях тогава.
Ето я:
На 5-ти декември 1989 в 69-та публика на Софийския университет се организира литературното четене на Кръг 39, неразрешено два месеца по-рано от режима на Тодор Живков. Идват безусловно хиляди, залата е препълнена, коридорите към нея – също; част от поетите даже не съумяват да влязат и организират различно четене на стълбището. Пред вратата на аудиторията тече подписка – за освобождението на политическия пандизчия Меди Доганов. По това време неговото име към момента не приказва никому нищо. Въпреки това всички се подписват.
Седмици по-късно арестантът е на независимост, а София се тресе от добре проведени и добре платени националистически демонстрации. Причината: връщането на имената на българските турци, което значи и практическото заклеймяване на възродителния развой. Съюз на демократичните сили и Българска комунистическа партия подписват взаимна декларация по този въпрос, а решението е гласувано от комунистическия парламент съвсем редом с анулацията на член 1 от конституцията. Подготвя се “кръгла маса ”, на която ръководещи и съпротива би трябвало да реализират консенсус по главните проблеми на започващия български преход към народна власт. Сред никнещите като гъби политически субекти се появява още един – Движение за права и свободи /ДПС/. Малко по-особен, защото е искрено
образуван на етническа основа,
което влиза в прорез с и тогава действуващи конституционни правила. Въпреки това придвижването е записано – с директните подкрепи на тогавашния министър-председател Андрей Луканов. Негов водач е досегашния политически пандизчия – към този момент с същинското си име Ахмед Доган.
Той не трябва позволен до кръглата маса; отказано му е присъединяване в Съюз на демократичните сили – заради страховете на Желев от анти-турските тежнения измежду гласоподавателите, проличали още на митинга на 18-ти ноември 1989 – и заради съпротивата на Румен Воденичаров, тогава водач на Дружеството за човешки права и свободи, член-основател на Съюз на демократичните сили. За сметка на това минава 4-процентовата преграда и става парламентарно показана политическа мощ. Във Велико народно събрание никой не му обръща изключително внимание; даже отношението към неговите изяви е очебийно надменно. Малцина си дават сметка за неповторимата роля, която ще играе в политическия живот на нова България – като водач на единствената политическа мощ, чийто електорат е обезпечен при всички условия – и чиято поддръжка изобщо не зависи от това дали пази ползите на своите гласоподаватели или не. И като балансьор в изискванията на господствуващия до 2001 двуполюсен модел, от чиято поддръжка ще зависи оцеляването на не едно българско държавно управление.
В края на март 2001 на възпоменателен протест в Корница по случай 28-та година от така наречения “възродителен развой ” в Родопите Доган декларира: “Ако би трябвало да си извоюваме правата, това няма да стане единствено с рози. Понякога би трябвало да се удари с пестник, а от време на време, в случай че потрябва, ще се вземат сопите. /…/ Хлябът е по-ценен от мира. /…/ Мисля, че тези райони от генератори на сигурност могат да се трансфорат в нещо друго. /…/ Ако в България стане нещо, всичко към нас ще наподобява на детска играчка. Когато държавното управление дублира Движение за права и свободи, си играе с огъня. И при мен има сума радикалисти. Ако ги пусна на независимост, какво ще стане? ”
Това изявление показва неговия политически нрав едно към едно. То не показва политическа позиция, а
вербализира прилагания от него политически рекет
В естествена обстановка съдържащите се в него закани умерено биха попаднали под ударите на някои от най-тежките членове в Наказателния кодекс – тези за подбудителство на етнически спорове. Защото зад това “всичко към нас ”, което щяло да наподобява на детска играчка спрямо възможни негови дейности, се крие рецесията в Косово и вихрещата се към този миг рецесия в Македония. И тъй като зад предизвестието да не се дублира Движение за права и свободи се крие претенцията за силово налагане на монопол над представителството на една етнически обособена група от българското население, за феодално владичество над цели територии, в които никой няма право да пристъпи – нещо безусловно антиконституционно.
Само че обстановката не е естествена. Само дни по-рано убийството на едно дете е употребявано като мотив за митинги пред Народното събрание, прикрито координирани от някогашни чиновници на Министерство на вътрешните работи и Държавна сигурност и непосредствено употребявани като мотив да се предотврати опцията Съюз на демократичните сили да приключи своя управнически мандат. Христо Бисеров, главен протагонист на подкрепяната и от президента Стоянов концепция за нова съдружна формула, обвързвана с отстраняването на Иван Костов и съюз сред Съюз на демократичните сили и Движение за права и свободи, отворен и към задаващия се към този момент на хоризонта Симеон Сакскобурготски, към този момент е декларирал, че има рецесия във властта, а нейния излаз е оставката на ръководещото държавно управление. Същото е изискал и Първанов, тогава водач на Българска социалистическа партия. На 20-ти март Кемал Еюп от името на Движение за права и свободи ги поддържа и даже прецизира процедурата, по която би трябвало да стане това: “Министър Йорданов да си подаде оставката, министър председателят да я приема и на собствен ред да подаде оставка, Народното събрание да се саморазпусне, президентът да назначи служебно държавно управление. ”
Остават броени дни до фамозното послание на Симеон на 6-ти април, с което той афишира своето влизане в българската политика. Още на 17-ти март Доган прави прогноза, от която ясно проличава, че е измежду малцината отдадени в неговите действителни планове: “ако царят влезе в действителната политика, доста от действителностите ще се предефинират ” – счита той. И се конкретизира: “Под действителна политика разбирам вдишване на действителна отговорност, присъединяване в парламентарни избори, заставане зад избрана стратегия, която също е обединителна. ” С други думи – пристигнало е
времето на Ахмед Доган
По същия метод, както през есента 1992.
Пътят на политзатворника Меди Доганов до позициите, които го направиха решителен фактор в българския политически живот, е много дълъг. Той минава през заканата да бъде неразрешена Българска социалистическа партия, изречена в първите дни на 36-тото Народно събрание непосредствено от парламентарната естрада. Никой не чака, че единствено година и половина по-късно той ще бъде мълчалив съдружен съдружник със същата тази Българска социалистическа партия. Минава през единодушието му да поддържа държавното управление на Филип Димитров, без да се ангажира с директно присъединяване в изпълнителната власт. Е, едвам не е без никак – с настояването да бъдат включени в държавното управление негови “доверени ” хора – военния министър Димитър Луджев и вицепремиерът и външен министър Стоян Ганев. Подкрепа, която трае ден до пладне – продължена от извиване на ръце през лятото на 1992, когато посредством него са наложени Сталийски и Румен Биков, продължена посредством отстраняването на Стефан Савов от поста ръководител на Народно събрание и завършила в един есенен диалог с президента Желю Желев, на излизане от който той афишира новия си курс:
“депесарски шут ” за синьото държавно управление и “завой наляво ”
Завоят в действителност е контрактуван много преди този момент – в секрети договаряния с Кюранов и Нора Ананиева. Договорен с президента Желев е и новият кабинет – държавното управление на Беров, по-известно като държавното управление на обичаната и на двамата формация Мултигруп. Като лост за свалянето на първото демократично държавно управление на България е употребена цялата допустима гама от удари под кръста: дирижирани от “Подкрепа ” и подкрепяни от министри в самото държавно управление стачки, прословутите “Боянски ливади ”, дейни мероприятия за дискредитация, проведени от шефа на Национална разузнавателна служба ген. Бригадир Аспарухов.
Генетичния афинитет на Ахмед Доган към сходен вид дейности в това време намира своето пояснение: предшественика на ген. Аспарухов, някогашния началник на Национална разузнавателна служба Радослав Радев афишира обществено, че Доган е дълготраен помощник на Първо основно ръководство на Държавна сигурност. И освен това – че е сътрудничил точно по “турска линия ” като е подготвян за агентурна работа в Турция. Лидерът на Движение за права и свободи величествено отхвърля: били измъслици, нямало нищо такова. Когато години по-късно този факт се удостоверява с формалната обява на периодите и насочеността на неговата агентурна предприемчивост – цели 13 години стаж в Държавна сигурност, и около всичко това се оказва, че по-голямата част от елита на Движение за права и свободи се състои точно от някогашни сътрудници на Държавна сигурност (някои от които, като Юнал Лютви да вземем за пример, създатели на стотици доноси против възнаграждение и траяли агентурната си активност чак до 1992!), Доган със същото надменност и дебелоочие приема този факт – и даже парадира с него.
Безвремието на Беров е
златното време за проведената престъпност
в България: мафията натрупва големи облаги с контрабанда на нефт по време на югоембаргото; в това време никнат като гъби банки-еднодневки, обилно рефинансирани от страната, и се раздават на пакост заеми без покритие. Това е и епохата, в която политическото въздействие на Мултигруп и опциите за осребряването му доближават в своя епогей. Същата формация към този момент от дълго време се е конституирала като главен спонсор на Движение за права и свободи, както и самото придвижване – като главен неин лобист. Тогава личи и една от главните присъщи черти в държанието на Ахмед доган, внезапно оразличаващи го от множеството политици: той въобще не се тормози от
превръщането на политиката в пазарлък,
чиято съществена функционалност е персоналното облагодетелстване. Във всеки случай той е единственият, който непосредствено и в прав текст си признава, че от дълго време към този момент е милионер, и то “в зелено ”.
Е, послепис той сподели и други неща – и за обръчите от компании към своята партия, и за предприемачите, които са станали такива с негово снизхождение или сама с една негова усмивка, и за това, че един път се живее – и би си купил освен яхта (вече беше си купил няколко такива), само че и летяща паница. Поради което би било изцяло лишено от учредения естественото ни предпочитание да забележим в негово лице ощетения, поругания от Пеевски. За страдание и двамата са един дол дренки и колкото по-бързо се унищожат взаимно, толкоз по-добре за България. Това е война сред олигарси – и тя е и един късмет – късмет да отвоюваме най-малко известни територии от своята превзета страна.
Вече от месеци върху българските жители се сипят сериите от един необикновен турски сериал: този за разцеплението в Движение за права и свободи. Изключително наглото рейдърство на Делян Пеевски, дръзнал да присвои цяла партия по този начин, както неговите приятели от правосъдната система си присвояваха асансьорни фабрики, фактически свидетелства за извънредно рискови трендове в превзетата ни страна – и впечатлява дотолкоз, че сме изкушени да забележим този неуместен проблем в координатната система на борбата сред положителното и злото. Ще сгрешим обаче, в случай че го създадем – няма положителни в тази игра, няма положително и „ неприятно “ Движение за права и свободи. Пеевски подобен, какъвто е, е артикул на Доган: точно от неговата подла политическа поврътливост е научил хватките, с които през днешния ден детронира своя учител; и точно неговия образец за осребряване на политическото и превръщането му в корпоративна тактика следва той с днешна дата.
Причината сходни феномени да са възможни с днешна дата прочее се дължи в не дребна степен и на неприятната памет – хората са склонни да не помнят даже събития, които са причина за трагични отклонения и още по-драматични пропуски в новата българска история – каквото беше да вземем за пример свалянето на първото българско демократично държавно управление, в което Доган играеше водеща роля. Би трябвало да бъдат припомняни, с цел да не настъпваме отново същата мотика на идните избори. Това е повода и да предложа пре-прочит на една отдавнашна моя публикация, оповестена преди повече от двадесет години – във в. „ Седем “, чийто основен редактор бях тогава.
Ето я:
На 5-ти декември 1989 в 69-та публика на Софийския университет се организира литературното четене на Кръг 39, неразрешено два месеца по-рано от режима на Тодор Живков. Идват безусловно хиляди, залата е препълнена, коридорите към нея – също; част от поетите даже не съумяват да влязат и организират различно четене на стълбището. Пред вратата на аудиторията тече подписка – за освобождението на политическия пандизчия Меди Доганов. По това време неговото име към момента не приказва никому нищо. Въпреки това всички се подписват.
Седмици по-късно арестантът е на независимост, а София се тресе от добре проведени и добре платени националистически демонстрации. Причината: връщането на имената на българските турци, което значи и практическото заклеймяване на възродителния развой. Съюз на демократичните сили и Българска комунистическа партия подписват взаимна декларация по този въпрос, а решението е гласувано от комунистическия парламент съвсем редом с анулацията на член 1 от конституцията. Подготвя се “кръгла маса ”, на която ръководещи и съпротива би трябвало да реализират консенсус по главните проблеми на започващия български преход към народна власт. Сред никнещите като гъби политически субекти се появява още един – Движение за права и свободи /ДПС/. Малко по-особен, защото е искрено
образуван на етническа основа,
което влиза в прорез с и тогава действуващи конституционни правила. Въпреки това придвижването е записано – с директните подкрепи на тогавашния министър-председател Андрей Луканов. Негов водач е досегашния политически пандизчия – към този момент с същинското си име Ахмед Доган.
Той не трябва позволен до кръглата маса; отказано му е присъединяване в Съюз на демократичните сили – заради страховете на Желев от анти-турските тежнения измежду гласоподавателите, проличали още на митинга на 18-ти ноември 1989 – и заради съпротивата на Румен Воденичаров, тогава водач на Дружеството за човешки права и свободи, член-основател на Съюз на демократичните сили. За сметка на това минава 4-процентовата преграда и става парламентарно показана политическа мощ. Във Велико народно събрание никой не му обръща изключително внимание; даже отношението към неговите изяви е очебийно надменно. Малцина си дават сметка за неповторимата роля, която ще играе в политическия живот на нова България – като водач на единствената политическа мощ, чийто електорат е обезпечен при всички условия – и чиято поддръжка изобщо не зависи от това дали пази ползите на своите гласоподаватели или не. И като балансьор в изискванията на господствуващия до 2001 двуполюсен модел, от чиято поддръжка ще зависи оцеляването на не едно българско държавно управление.
В края на март 2001 на възпоменателен протест в Корница по случай 28-та година от така наречения “възродителен развой ” в Родопите Доган декларира: “Ако би трябвало да си извоюваме правата, това няма да стане единствено с рози. Понякога би трябвало да се удари с пестник, а от време на време, в случай че потрябва, ще се вземат сопите. /…/ Хлябът е по-ценен от мира. /…/ Мисля, че тези райони от генератори на сигурност могат да се трансфорат в нещо друго. /…/ Ако в България стане нещо, всичко към нас ще наподобява на детска играчка. Когато държавното управление дублира Движение за права и свободи, си играе с огъня. И при мен има сума радикалисти. Ако ги пусна на независимост, какво ще стане? ”
Това изявление показва неговия политически нрав едно към едно. То не показва политическа позиция, а
вербализира прилагания от него политически рекет
В естествена обстановка съдържащите се в него закани умерено биха попаднали под ударите на някои от най-тежките членове в Наказателния кодекс – тези за подбудителство на етнически спорове. Защото зад това “всичко към нас ”, което щяло да наподобява на детска играчка спрямо възможни негови дейности, се крие рецесията в Косово и вихрещата се към този миг рецесия в Македония. И тъй като зад предизвестието да не се дублира Движение за права и свободи се крие претенцията за силово налагане на монопол над представителството на една етнически обособена група от българското население, за феодално владичество над цели територии, в които никой няма право да пристъпи – нещо безусловно антиконституционно.
Само че обстановката не е естествена. Само дни по-рано убийството на едно дете е употребявано като мотив за митинги пред Народното събрание, прикрито координирани от някогашни чиновници на Министерство на вътрешните работи и Държавна сигурност и непосредствено употребявани като мотив да се предотврати опцията Съюз на демократичните сили да приключи своя управнически мандат. Христо Бисеров, главен протагонист на подкрепяната и от президента Стоянов концепция за нова съдружна формула, обвързвана с отстраняването на Иван Костов и съюз сред Съюз на демократичните сили и Движение за права и свободи, отворен и към задаващия се към този момент на хоризонта Симеон Сакскобурготски, към този момент е декларирал, че има рецесия във властта, а нейния излаз е оставката на ръководещото държавно управление. Същото е изискал и Първанов, тогава водач на Българска социалистическа партия. На 20-ти март Кемал Еюп от името на Движение за права и свободи ги поддържа и даже прецизира процедурата, по която би трябвало да стане това: “Министър Йорданов да си подаде оставката, министър председателят да я приема и на собствен ред да подаде оставка, Народното събрание да се саморазпусне, президентът да назначи служебно държавно управление. ”
Остават броени дни до фамозното послание на Симеон на 6-ти април, с което той афишира своето влизане в българската политика. Още на 17-ти март Доган прави прогноза, от която ясно проличава, че е измежду малцината отдадени в неговите действителни планове: “ако царят влезе в действителната политика, доста от действителностите ще се предефинират ” – счита той. И се конкретизира: “Под действителна политика разбирам вдишване на действителна отговорност, присъединяване в парламентарни избори, заставане зад избрана стратегия, която също е обединителна. ” С други думи – пристигнало е
времето на Ахмед Доган
По същия метод, както през есента 1992.
Пътят на политзатворника Меди Доганов до позициите, които го направиха решителен фактор в българския политически живот, е много дълъг. Той минава през заканата да бъде неразрешена Българска социалистическа партия, изречена в първите дни на 36-тото Народно събрание непосредствено от парламентарната естрада. Никой не чака, че единствено година и половина по-късно той ще бъде мълчалив съдружен съдружник със същата тази Българска социалистическа партия. Минава през единодушието му да поддържа държавното управление на Филип Димитров, без да се ангажира с директно присъединяване в изпълнителната власт. Е, едвам не е без никак – с настояването да бъдат включени в държавното управление негови “доверени ” хора – военния министър Димитър Луджев и вицепремиерът и външен министър Стоян Ганев. Подкрепа, която трае ден до пладне – продължена от извиване на ръце през лятото на 1992, когато посредством него са наложени Сталийски и Румен Биков, продължена посредством отстраняването на Стефан Савов от поста ръководител на Народно събрание и завършила в един есенен диалог с президента Желю Желев, на излизане от който той афишира новия си курс:
“депесарски шут ” за синьото държавно управление и “завой наляво ”
Завоят в действителност е контрактуван много преди този момент – в секрети договаряния с Кюранов и Нора Ананиева. Договорен с президента Желев е и новият кабинет – държавното управление на Беров, по-известно като държавното управление на обичаната и на двамата формация Мултигруп. Като лост за свалянето на първото демократично държавно управление на България е употребена цялата допустима гама от удари под кръста: дирижирани от “Подкрепа ” и подкрепяни от министри в самото държавно управление стачки, прословутите “Боянски ливади ”, дейни мероприятия за дискредитация, проведени от шефа на Национална разузнавателна служба ген. Бригадир Аспарухов.
Генетичния афинитет на Ахмед Доган към сходен вид дейности в това време намира своето пояснение: предшественика на ген. Аспарухов, някогашния началник на Национална разузнавателна служба Радослав Радев афишира обществено, че Доган е дълготраен помощник на Първо основно ръководство на Държавна сигурност. И освен това – че е сътрудничил точно по “турска линия ” като е подготвян за агентурна работа в Турция. Лидерът на Движение за права и свободи величествено отхвърля: били измъслици, нямало нищо такова. Когато години по-късно този факт се удостоверява с формалната обява на периодите и насочеността на неговата агентурна предприемчивост – цели 13 години стаж в Държавна сигурност, и около всичко това се оказва, че по-голямата част от елита на Движение за права и свободи се състои точно от някогашни сътрудници на Държавна сигурност (някои от които, като Юнал Лютви да вземем за пример, създатели на стотици доноси против възнаграждение и траяли агентурната си активност чак до 1992!), Доган със същото надменност и дебелоочие приема този факт – и даже парадира с него.
Безвремието на Беров е
златното време за проведената престъпност
в България: мафията натрупва големи облаги с контрабанда на нефт по време на югоембаргото; в това време никнат като гъби банки-еднодневки, обилно рефинансирани от страната, и се раздават на пакост заеми без покритие. Това е и епохата, в която политическото въздействие на Мултигруп и опциите за осребряването му доближават в своя епогей. Същата формация към този момент от дълго време се е конституирала като главен спонсор на Движение за права и свободи, както и самото придвижване – като главен неин лобист. Тогава личи и една от главните присъщи черти в държанието на Ахмед доган, внезапно оразличаващи го от множеството политици: той въобще не се тормози от
превръщането на политиката в пазарлък,
чиято съществена функционалност е персоналното облагодетелстване. Във всеки случай той е единственият, който непосредствено и в прав текст си признава, че от дълго време към този момент е милионер, и то “в зелено ”.
Е, послепис той сподели и други неща – и за обръчите от компании към своята партия, и за предприемачите, които са станали такива с негово снизхождение или сама с една негова усмивка, и за това, че един път се живее – и би си купил освен яхта (вече беше си купил няколко такива), само че и летяща паница. Поради което би било изцяло лишено от учредения естественото ни предпочитание да забележим в негово лице ощетения, поругания от Пеевски. За страдание и двамата са един дол дренки и колкото по-бързо се унищожат взаимно, толкоз по-добре за България. Това е война сред олигарси – и тя е и един късмет – късмет да отвоюваме най-малко известни територии от своята превзета страна.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ