Нравствените проблеми, пред които ни поставя войната в Украйна
Едвин Сугарев
На 5 ноември 1994 година президентите Бил Клинтън, Борис Елцин, Леонид Кучма и английският министър председател Джон Мейджър поставят подписите си под меморандума от Будапеща, с който към този момент самостоятелната Украйна се отхвърля от своите нуклеарни оръжия, като в подмяна на това САШ, Руската федерация и Англия подсигуряват нейната самостоятелност и териториална целокупност – и се ангажират да не употребяват против нея оръжие, закани или друга мощ. По това време Украйна е третата нуклеарна мощ в света – на нейна територия са ситуирани 1700 оръжия с нуклеарни бойни глави, останали от разпадналия се неотдавна Съюз на съветските социалистически републики. (Защо тъкмо там прочее е пределно ясно – тъй като Украйна е най-близката териториално позиция, комфортна за офанзива против „ прогнилия империалистически Запад “, както го назоваха тогава.)
Това е един от
огромните парадокси на актуалната история
Ако Украйна беше отказала да взе участие в процеса за нуклеарно разоръжаване и беше запазила нуклеарните оръжия на своя територия, Путин нямаше и да си намерения да я нападне. Ако Бил Клинтън и Джон Мейджър бяха настояли тези нуклеарни оръжия да бъдат унищожени, вместо да бъдат върнати на Русия, както става по силата на меморандума от Будапеща, през днешния ден опциите да се рекетира светът с дрънчене на нуклеарно оръжие биха били доста по-ограничени. Тогава обаче никой не си е представял, че след рухването на Берлинската стена е допустимо някой да се заеме с възобновяване на Съюз на съветските социалистически републики, да предяви искания към страните от Източния блок и да стартира огромна война в сърцето на Европа, възстановявайки паралелно с това заканите от времената на Студената война.
Войната в Украйна обаче слага един доста сериозен духовен въпрос: а какво става с гаранциите, поети тогава? Защо Путин не ги съблюдава е повече от ясно: тъй като имперската душeвност на фашистки диктатори от сходен вид е нравствено безразлична, а дадената дума не коства повече от хартията, на която е записана. Но задължението не е единствено от съветска страна – задължението е и от страна на Запада, показан в това договаряне от Съединени американски щати и Англия. И в случай че западният свят държи на този си ангажимент, остава открит въпроса за какво тогава негова възможна военна интервенция в отбрана на Украйна постоянно е била отхвърляна като немислима – и за какво даването на избрани въоръжения, като самолети и далекобойни ракети, и до момента е табу и за Съединени американски щати, и за Европа?
Разбира се, лесният отговор на този въпрос е, че по този метод се търси опция да се избегне прерастването на районния спор в световен. Същевременно обаче всички осъзнават, че от военна позиция това е борба сред Давид и Голиат, в която украинците се борят и заплащат с кръвта си не просто в отбрана на своите територии, а и
в отбрана на демократичните полезности на западния свят
В тази обстановка да стоиш в профил и да наблюдаваш тази борба, помагайки с оръжие на нападнатата страна, само че без да се намесваш в нейна отбрана, е най-малкото нравствено двусмислена обстановка. Да не приказваме за нещо несъмнено и изначално ясно: в случай че Украйна изгуби в тази война, военната машина на фашистка Русия няма по какъв начин да бъде спряна – тя ще продължи нататък: първо през Молдова, а по-късно, овладявайки стратегически значимия център на Европа посредством териториите на Украйна и Белорус – към Балтийските страни или към България, заемаща стратегически значимо за Русия крайбрежие на Черно море.
И още нещо е значимо, прочее също от нравствена позиция:
успеха над Русия е единствената гаранция за международния мир
Ако тя не се състои, това ще окуражи всички огромни и дребни диктатори, ще бъде потвърдено, че и през 21-ви век правото е на мощния, а не на интернационалния ред с неговата комплицирана конструкция от писани и неписани правила и връзки. Тогава нищо няма да попречи на Китай да нападне Тайван, КНДР да тръгне да „ освобождава “ Южна Корея, Вучич да „ си вземе “ Косово, Република Сръбска да разгласи самостоятелност и да разпадне Босна и Херцеговина – и световната война да се окаже неизбежна.
На този декор би трябвало да е пределно ясно какъв брой неуместни, а и напряко нездравословни са апели като този на Макрон да се остави „ заслужен излаз “ на Путин, или този на Кисинджър да бъдат направени взаимни отстъпки и териториални отстъпки от страна на Украйна – в името на мира. След хилядите военни закононарушения, осъществени на украинска територия, би трябвало да сме разбрали, че
Русия е терористична страна,
а с терористи, както е добре известно, не се договаря, а дадената от тях дума още на идващия ден не важи.
Що се отнася до нуклеарния шантаж, то другото, което би трябвало да е ясно, е че на Русия не и доближава капацитет да бъде международна мощ, че нейната войска не е несъкрушима и че единственото, което й остава, са нуклеарните закани. Путин ще продължи да ги насочва, защото те са и последната сламка, за която се държи – с вярата, че Западния свят ще се уплаши и ще му обезпечи оня „ заслужен излаз “ от ъгъла, в който е пъхнат като подгонен плъх. И в случай че западния свят не сложи и своя ракетен капацитет под цялостна бойна подготвеност – и не изясни освен на Путин, само че и на неговите генерали какво ще последва, в случай че бъде видяно каквото и да е нападателно оживление в неговите нуклеарни бази, нищо чудно кремълските ястреби да се изкушат да употребяват тактическо нуклеарно оръжие – примерно против Киев, или пък да нанесат масиран нуклеарен удар против „ груповия Запад “, с който по тяхно мнение водят война.
Струва ми се, че е извънредно време да се разбере, че
непримиримостта към агресора и военната помощ за Украйна не са жест, а обвързване на Западния свят
И е извънредно време всички доморасли „ миролюбци “ да схванат, че отводът от такава помощ и снишаването, с цел да не си намерения Путин нещо неприятно за нас, е заставане един до друг с агресорите. Нещо повече, в случай че си разреша да се базира на родни образци – това е в директния смисъл на думата национално изменничество.
Няколко аргумента в това отношение. Ако сме срещу глобите против Русия, в случай че пазиме мира, като не оказваме помощ на жертвата на експанзия, в случай че дефинираме военната помощ като гасене на пожара с бензин и в случай че лъжем най-безочливо, че България няма опция да достави такава, ние на практика
подриваме личната си национална сигурност
В това отношение, при днешната остро спешна обстановка можем да разчитаме единствено на НАТО при възможна експанзия против личните ни граници. Но в случай че срутим доверието в себе си като лоялни евроатлантически сътрудници, то на кого можем да разчитаме тогава? На Евразия? На все по-победената Русия? На Иран и Северна Корея? Безкрайно забавно е по какъв начин би дал отговор на този въпрос така наречения „ натовски военачалник “, който се явява български президент.
Войната не се води единствено на територията на Украйна, тя размества международните пластове, трансформира съотношението на международните сили, трансформира международните полезности. Ако днешните български управници нямат нюх за това (или рубладжийски са продали своите усети), на следващия ден страната ни няма да може да се нарежда на печеливша позиция в новия свят, който ни чака след нейния край. Тя прочее и в този момент губи стотици милиони долари от това, че отхвърля военна помощ за Украйна – защото с това отхвърля и шанса за модернизиране на българската войска посредством предлаганите неведнъж триъгълни покупко-продажби за въоръжение. Да не приказваме за на следващия ден – когато ще бъдат възлагани поръчки за доста милиарди за възобновяване на разрушената от съветската експанзия страна, и когато готовността за вложения в страната ще се мери с нейната подготвеност за общи дейности във връзка с тази война.
Добре е да помним, че това не е просто експанзия на Русия против Украйна – това е и
експанзия на варварството против цивилизования свят,
борба на предишното против бъдещето – доколкото Русия е страна, избрала да живее точно в предишното: това на Иван Грозни и Петър Първи. Твърде дълго проспивахме признаците за тази бъдеща борба: войните в Чечня, войната в Грузия, анексирането на Крим, намесата на Русия на страната на Башар Асад в Сирия. Това проспиване прочее е измежду нравствените проблеми, пред които ни изправя войната – западния свят сякаш одобри мечтаното за действително, като отмина многото знаци, които повече от ясно посочваха с кого си има работа. Но това важи с още по-голяма мощ и за България – за разлика от западния свят, ние към този момент сме претърпели съветска експанзия с всички нейни последици. Паметта за концлагерите и избитите без съд и присъда е вградена в нашата история – и би трябвало към този момент да знаем по какъв начин би трябвало да се посрещнат агресори от сходен вид – по този начин, както ги посрещнаха украинците. Не единствено морално неприемливо, само че и напряко омерзително е да се вършим, че не знаем защо става дума.
На 5 ноември 1994 година президентите Бил Клинтън, Борис Елцин, Леонид Кучма и английският министър председател Джон Мейджър поставят подписите си под меморандума от Будапеща, с който към този момент самостоятелната Украйна се отхвърля от своите нуклеарни оръжия, като в подмяна на това САШ, Руската федерация и Англия подсигуряват нейната самостоятелност и териториална целокупност – и се ангажират да не употребяват против нея оръжие, закани или друга мощ. По това време Украйна е третата нуклеарна мощ в света – на нейна територия са ситуирани 1700 оръжия с нуклеарни бойни глави, останали от разпадналия се неотдавна Съюз на съветските социалистически републики. (Защо тъкмо там прочее е пределно ясно – тъй като Украйна е най-близката териториално позиция, комфортна за офанзива против „ прогнилия империалистически Запад “, както го назоваха тогава.)
Това е един от
огромните парадокси на актуалната история
Ако Украйна беше отказала да взе участие в процеса за нуклеарно разоръжаване и беше запазила нуклеарните оръжия на своя територия, Путин нямаше и да си намерения да я нападне. Ако Бил Клинтън и Джон Мейджър бяха настояли тези нуклеарни оръжия да бъдат унищожени, вместо да бъдат върнати на Русия, както става по силата на меморандума от Будапеща, през днешния ден опциите да се рекетира светът с дрънчене на нуклеарно оръжие биха били доста по-ограничени. Тогава обаче никой не си е представял, че след рухването на Берлинската стена е допустимо някой да се заеме с възобновяване на Съюз на съветските социалистически републики, да предяви искания към страните от Източния блок и да стартира огромна война в сърцето на Европа, възстановявайки паралелно с това заканите от времената на Студената война.
Войната в Украйна обаче слага един доста сериозен духовен въпрос: а какво става с гаранциите, поети тогава? Защо Путин не ги съблюдава е повече от ясно: тъй като имперската душeвност на фашистки диктатори от сходен вид е нравствено безразлична, а дадената дума не коства повече от хартията, на която е записана. Но задължението не е единствено от съветска страна – задължението е и от страна на Запада, показан в това договаряне от Съединени американски щати и Англия. И в случай че западният свят държи на този си ангажимент, остава открит въпроса за какво тогава негова възможна военна интервенция в отбрана на Украйна постоянно е била отхвърляна като немислима – и за какво даването на избрани въоръжения, като самолети и далекобойни ракети, и до момента е табу и за Съединени американски щати, и за Европа?
Разбира се, лесният отговор на този въпрос е, че по този метод се търси опция да се избегне прерастването на районния спор в световен. Същевременно обаче всички осъзнават, че от военна позиция това е борба сред Давид и Голиат, в която украинците се борят и заплащат с кръвта си не просто в отбрана на своите територии, а и
в отбрана на демократичните полезности на западния свят
В тази обстановка да стоиш в профил и да наблюдаваш тази борба, помагайки с оръжие на нападнатата страна, само че без да се намесваш в нейна отбрана, е най-малкото нравствено двусмислена обстановка. Да не приказваме за нещо несъмнено и изначално ясно: в случай че Украйна изгуби в тази война, военната машина на фашистка Русия няма по какъв начин да бъде спряна – тя ще продължи нататък: първо през Молдова, а по-късно, овладявайки стратегически значимия център на Европа посредством териториите на Украйна и Белорус – към Балтийските страни или към България, заемаща стратегически значимо за Русия крайбрежие на Черно море.
И още нещо е значимо, прочее също от нравствена позиция:
успеха над Русия е единствената гаранция за международния мир
Ако тя не се състои, това ще окуражи всички огромни и дребни диктатори, ще бъде потвърдено, че и през 21-ви век правото е на мощния, а не на интернационалния ред с неговата комплицирана конструкция от писани и неписани правила и връзки. Тогава нищо няма да попречи на Китай да нападне Тайван, КНДР да тръгне да „ освобождава “ Южна Корея, Вучич да „ си вземе “ Косово, Република Сръбска да разгласи самостоятелност и да разпадне Босна и Херцеговина – и световната война да се окаже неизбежна.
На този декор би трябвало да е пределно ясно какъв брой неуместни, а и напряко нездравословни са апели като този на Макрон да се остави „ заслужен излаз “ на Путин, или този на Кисинджър да бъдат направени взаимни отстъпки и териториални отстъпки от страна на Украйна – в името на мира. След хилядите военни закононарушения, осъществени на украинска територия, би трябвало да сме разбрали, че
Русия е терористична страна,
а с терористи, както е добре известно, не се договаря, а дадената от тях дума още на идващия ден не важи.
Що се отнася до нуклеарния шантаж, то другото, което би трябвало да е ясно, е че на Русия не и доближава капацитет да бъде международна мощ, че нейната войска не е несъкрушима и че единственото, което й остава, са нуклеарните закани. Путин ще продължи да ги насочва, защото те са и последната сламка, за която се държи – с вярата, че Западния свят ще се уплаши и ще му обезпечи оня „ заслужен излаз “ от ъгъла, в който е пъхнат като подгонен плъх. И в случай че западния свят не сложи и своя ракетен капацитет под цялостна бойна подготвеност – и не изясни освен на Путин, само че и на неговите генерали какво ще последва, в случай че бъде видяно каквото и да е нападателно оживление в неговите нуклеарни бази, нищо чудно кремълските ястреби да се изкушат да употребяват тактическо нуклеарно оръжие – примерно против Киев, или пък да нанесат масиран нуклеарен удар против „ груповия Запад “, с който по тяхно мнение водят война.
Струва ми се, че е извънредно време да се разбере, че
непримиримостта към агресора и военната помощ за Украйна не са жест, а обвързване на Западния свят
И е извънредно време всички доморасли „ миролюбци “ да схванат, че отводът от такава помощ и снишаването, с цел да не си намерения Путин нещо неприятно за нас, е заставане един до друг с агресорите. Нещо повече, в случай че си разреша да се базира на родни образци – това е в директния смисъл на думата национално изменничество.
Няколко аргумента в това отношение. Ако сме срещу глобите против Русия, в случай че пазиме мира, като не оказваме помощ на жертвата на експанзия, в случай че дефинираме военната помощ като гасене на пожара с бензин и в случай че лъжем най-безочливо, че България няма опция да достави такава, ние на практика
подриваме личната си национална сигурност
В това отношение, при днешната остро спешна обстановка можем да разчитаме единствено на НАТО при възможна експанзия против личните ни граници. Но в случай че срутим доверието в себе си като лоялни евроатлантически сътрудници, то на кого можем да разчитаме тогава? На Евразия? На все по-победената Русия? На Иран и Северна Корея? Безкрайно забавно е по какъв начин би дал отговор на този въпрос така наречения „ натовски военачалник “, който се явява български президент.
Войната не се води единствено на територията на Украйна, тя размества международните пластове, трансформира съотношението на международните сили, трансформира международните полезности. Ако днешните български управници нямат нюх за това (или рубладжийски са продали своите усети), на следващия ден страната ни няма да може да се нарежда на печеливша позиция в новия свят, който ни чака след нейния край. Тя прочее и в този момент губи стотици милиони долари от това, че отхвърля военна помощ за Украйна – защото с това отхвърля и шанса за модернизиране на българската войска посредством предлаганите неведнъж триъгълни покупко-продажби за въоръжение. Да не приказваме за на следващия ден – когато ще бъдат възлагани поръчки за доста милиарди за възобновяване на разрушената от съветската експанзия страна, и когато готовността за вложения в страната ще се мери с нейната подготвеност за общи дейности във връзка с тази война.
Добре е да помним, че това не е просто експанзия на Русия против Украйна – това е и
експанзия на варварството против цивилизования свят,
борба на предишното против бъдещето – доколкото Русия е страна, избрала да живее точно в предишното: това на Иван Грозни и Петър Първи. Твърде дълго проспивахме признаците за тази бъдеща борба: войните в Чечня, войната в Грузия, анексирането на Крим, намесата на Русия на страната на Башар Асад в Сирия. Това проспиване прочее е измежду нравствените проблеми, пред които ни изправя войната – западния свят сякаш одобри мечтаното за действително, като отмина многото знаци, които повече от ясно посочваха с кого си има работа. Но това важи с още по-голяма мощ и за България – за разлика от западния свят, ние към този момент сме претърпели съветска експанзия с всички нейни последици. Паметта за концлагерите и избитите без съд и присъда е вградена в нашата история – и би трябвало към този момент да знаем по какъв начин би трябвало да се посрещнат агресори от сходен вид – по този начин, както ги посрещнаха украинците. Не единствено морално неприемливо, само че и напряко омерзително е да се вършим, че не знаем защо става дума.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ