Любовта помежду ни: Все по-необяснима и жестока frognews.bg
Едва ли някой човек може да бъде провъзгласен за специалист по тематиката за любовта, тъй като всяка една любов е прекомерно самостоятелна, случва се в несъмнено време, сред съответни хора и не предстои на пояснение. Тя е обвързвана със устрема ни да обичаме – първо себе си, след това другите, а този порив постоянно продължава, до момента в който се учим да живеем. Може би поетите и създателите въпреки всичко повдигат малко „ завесата “ пред очите ни, другояче щяхме да се лутаме прекомерно дълго.
Всеки знае, че има разнообразни типове любови – към родителите, съпрузите, децата, околните, приятелите, природата, животните, родината. Човек е благополучен, в случай че може да изпитва демонстрация на любов и съпричастност, без значение дали към някой съответен човек или към друго живо създание. Ключовото е мярката във всичко, тъй като нищо, което избива в прекаленост и парадира със своята натрапчивост, не води до нещо съзидателно.
Напоследък станахме очевидци на доста деструктивни процеси в нашето общество, които подкопават националната ни сигурност и вътрешния ни суверинитет. Извинението за тях беше обичта към родното и отбраната на ползите на България. Като образец могат да бъдат посочени изказванията на президента Радев, че изпращането на военна помощ за Украйна е от „ военолюбци “, референдумът на „ Възраждане “ срещу въвеждането на еврото, връщането на хартиена бюлетина и превръщането на машините за гласоподаване в принтери. Някой ще попита: „ Какво общо имат тези действия с 14-ти февруари? “ Отговорът е явен: Има, тъй като до момента в който ни се изяснява в лицето какъв брой доста грижа, която е демонстрация на любов, е ориентирана към нас като жители, зад тила ни се правят подмолни сделки, пазарлъци и мошеничества, които опропастяват бъдещето ни.
Беззаконноста е неналичието на грижа за другия. Стремежът е България да бъде превърната в страна, в която не може да се подсигурява правото на живот и персонално неприкосновение. Последните тъжни образци са свързани със скорошните събития. Преди три месеца Надя остана без Иво, а децата им без татко, тъй като някогашен боен с револвер ѝ го лиши. Той го простреля смъртоносно, макар многочислените тъжби, тъй като изпитва „ особена съседска нетърпимост. “ На Надя ѝ лишиха Иво, само че не и способността да обича. Със сигурност ще остане нежността към децата им, само че възприятието, че една обич е прекършена, е извънредно. Ужасно е и за нас като общество, че един млад, перспективен и борещ се човек си отиде по подобен неуместен метод.
В цивилизованите общества е належащо всеки да се преценява с персоналното пространство на другия, без да го преследва, наскърбява, убива. В България елементарно намираме опрощение за лудите хора и не демонстрираме схващане към жертвите на принуждение. Това излиза наяве от дейностите на тези, от които зависи да бъде прибавен законът. Може би е по този начин и на институционално равнище. За страдание това възприятието на безотговорност и недостижимост, се трансформира в норма, щом психологично заболели тормозят с години неагресивни и възпитани хора.
Другият безразсъден случай на убит младеж, е този на психолога Иван Владимиров-Нав. Той излъчваше позитивизъм и воля светът да бъде по-добро място. Освен обичан наследник, той е безценен човек за своите близки, другари, хора, на които е помагал. Него някогашен служител на реда го простреля в лицето, тъй като още веднъж имаше нерешени разногласия за съседски звук, които някогашния служител на реда си фантазира, че чува. Очевидно този човек е с отклонения и евентуално " чува " всякакви неща, само че за това е належащо да се потърси способена лекарска помощ, а не да се вади оръжие и да се стреля против невъоражен човек, който по никакъв метод не заплашва живота му.
Понякога не е задоволително единствено да обичаме или да сме влюбени. Необходимо е доста повече от това. Важно ни е да можем да прощаваме, да се разбираме, да демонстрираме приемливост посред ни, да си спестяваме разрушителната рецензия и експанзия. Понякога това може да избави животи. Ако перифразираме поета Недялко Йорданов ще забележим, че доста малко сме се трансформирали, само че въпреки всичко е значимо да си зададем въпроса: „ Господи, кой ни наказа с толкоз доста ненавист! “, с цел да се опитаме въпреки всичко да променим себе си към по-добро.
Може би човек не трябва да не помни, че е дребен и краткотраен. Възможността да обича и да бъде обичан го съхранява и придвижва оттатък времето и пространството. Постепенно се научаваме да бъдем щастливи. Неслучайно поетът Стефан Цанев е споделил да си „ носим новите облекла “, да се радваме на това, което е тук и в този момент, тъй като „ Падаме, както вървим, умираме, както спим. “ Въпреки, че прекосяваме през разнообразни и жестоки опитности в живота, най-важното е да успеем да съхраним себе си, тези, на които държим и устрема си за любов. Не е толкоз мъчно да обичаме, без значение дали ни разделят планини, океани, градове, страни. Както пее Ричард Маркс: „ Където и да отидеш, каквото и да правиш, аз ще бъда тук и ще те очаквам. “
Колко би било хубаво, в случай че в нашия свят единствено се обичаме – без злоба, завист и ненавист. Ще е хубаво да си помечтаем за това. Бъдете щастливи с хората, които обичате. Бъдете благи с непознатите по улиците. Често това е демонстрация на положително образование, а не на особено отношение. Прегръщайте тези, които обичате и им го казвайте, преди да отлетят към безкрая. Може би е доста тривиално, само че никой от нас не знае в кой миг му следва полет.
Специален привет за всички, които обичат и честват 14-ти февруари с песента на Ричард Маркс: „ Ще бъда тук и ще те очаквам “.
И защото този празник е невъобразим без лирика, привет със стихотворението на Петя Дубарова „ Момчета “
Внезапно разклонили мъжки вени
и вдигнали необятни плещи,
красиви и към момента несмутени
от безшумно женско " да " и тежко " не ",
превръщате с ръцете си изкусни
един велосипед във две крила.
Неволно ли докоснете ни с устни,
изчезвате. Не чакате " ела ",
още веднъж ваши стъпки се преплитат
със нежните ни стъпки по брега.
Пред нас животът, апетитен като пита,
дъхти на мед, непипван до момента.
А някъде и дене ме сънува,
жадува ме, транспарантна като мед,
във стихове ме търси и рисува
един ухилен, влюбен в мен стихотворец.
И счупя ли със свойта любов бяла
на детството си приказния храм,
аз своя път със неговия сляла,
най-светлата си ария ще основа!
Петя Дубарова
Ирина Тодорова
Всеки знае, че има разнообразни типове любови – към родителите, съпрузите, децата, околните, приятелите, природата, животните, родината. Човек е благополучен, в случай че може да изпитва демонстрация на любов и съпричастност, без значение дали към някой съответен човек или към друго живо създание. Ключовото е мярката във всичко, тъй като нищо, което избива в прекаленост и парадира със своята натрапчивост, не води до нещо съзидателно.
Напоследък станахме очевидци на доста деструктивни процеси в нашето общество, които подкопават националната ни сигурност и вътрешния ни суверинитет. Извинението за тях беше обичта към родното и отбраната на ползите на България. Като образец могат да бъдат посочени изказванията на президента Радев, че изпращането на военна помощ за Украйна е от „ военолюбци “, референдумът на „ Възраждане “ срещу въвеждането на еврото, връщането на хартиена бюлетина и превръщането на машините за гласоподаване в принтери. Някой ще попита: „ Какво общо имат тези действия с 14-ти февруари? “ Отговорът е явен: Има, тъй като до момента в който ни се изяснява в лицето какъв брой доста грижа, която е демонстрация на любов, е ориентирана към нас като жители, зад тила ни се правят подмолни сделки, пазарлъци и мошеничества, които опропастяват бъдещето ни.
Беззаконноста е неналичието на грижа за другия. Стремежът е България да бъде превърната в страна, в която не може да се подсигурява правото на живот и персонално неприкосновение. Последните тъжни образци са свързани със скорошните събития. Преди три месеца Надя остана без Иво, а децата им без татко, тъй като някогашен боен с револвер ѝ го лиши. Той го простреля смъртоносно, макар многочислените тъжби, тъй като изпитва „ особена съседска нетърпимост. “ На Надя ѝ лишиха Иво, само че не и способността да обича. Със сигурност ще остане нежността към децата им, само че възприятието, че една обич е прекършена, е извънредно. Ужасно е и за нас като общество, че един млад, перспективен и борещ се човек си отиде по подобен неуместен метод.
В цивилизованите общества е належащо всеки да се преценява с персоналното пространство на другия, без да го преследва, наскърбява, убива. В България елементарно намираме опрощение за лудите хора и не демонстрираме схващане към жертвите на принуждение. Това излиза наяве от дейностите на тези, от които зависи да бъде прибавен законът. Може би е по този начин и на институционално равнище. За страдание това възприятието на безотговорност и недостижимост, се трансформира в норма, щом психологично заболели тормозят с години неагресивни и възпитани хора.
Другият безразсъден случай на убит младеж, е този на психолога Иван Владимиров-Нав. Той излъчваше позитивизъм и воля светът да бъде по-добро място. Освен обичан наследник, той е безценен човек за своите близки, другари, хора, на които е помагал. Него някогашен служител на реда го простреля в лицето, тъй като още веднъж имаше нерешени разногласия за съседски звук, които някогашния служител на реда си фантазира, че чува. Очевидно този човек е с отклонения и евентуално " чува " всякакви неща, само че за това е належащо да се потърси способена лекарска помощ, а не да се вади оръжие и да се стреля против невъоражен човек, който по никакъв метод не заплашва живота му.
Понякога не е задоволително единствено да обичаме или да сме влюбени. Необходимо е доста повече от това. Важно ни е да можем да прощаваме, да се разбираме, да демонстрираме приемливост посред ни, да си спестяваме разрушителната рецензия и експанзия. Понякога това може да избави животи. Ако перифразираме поета Недялко Йорданов ще забележим, че доста малко сме се трансформирали, само че въпреки всичко е значимо да си зададем въпроса: „ Господи, кой ни наказа с толкоз доста ненавист! “, с цел да се опитаме въпреки всичко да променим себе си към по-добро.
Може би човек не трябва да не помни, че е дребен и краткотраен. Възможността да обича и да бъде обичан го съхранява и придвижва оттатък времето и пространството. Постепенно се научаваме да бъдем щастливи. Неслучайно поетът Стефан Цанев е споделил да си „ носим новите облекла “, да се радваме на това, което е тук и в този момент, тъй като „ Падаме, както вървим, умираме, както спим. “ Въпреки, че прекосяваме през разнообразни и жестоки опитности в живота, най-важното е да успеем да съхраним себе си, тези, на които държим и устрема си за любов. Не е толкоз мъчно да обичаме, без значение дали ни разделят планини, океани, градове, страни. Както пее Ричард Маркс: „ Където и да отидеш, каквото и да правиш, аз ще бъда тук и ще те очаквам. “
Колко би било хубаво, в случай че в нашия свят единствено се обичаме – без злоба, завист и ненавист. Ще е хубаво да си помечтаем за това. Бъдете щастливи с хората, които обичате. Бъдете благи с непознатите по улиците. Често това е демонстрация на положително образование, а не на особено отношение. Прегръщайте тези, които обичате и им го казвайте, преди да отлетят към безкрая. Може би е доста тривиално, само че никой от нас не знае в кой миг му следва полет.
Специален привет за всички, които обичат и честват 14-ти февруари с песента на Ричард Маркс: „ Ще бъда тук и ще те очаквам “.
И защото този празник е невъобразим без лирика, привет със стихотворението на Петя Дубарова „ Момчета “
Внезапно разклонили мъжки вени
и вдигнали необятни плещи,
красиви и към момента несмутени
от безшумно женско " да " и тежко " не ",
превръщате с ръцете си изкусни
един велосипед във две крила.
Неволно ли докоснете ни с устни,
изчезвате. Не чакате " ела ",
още веднъж ваши стъпки се преплитат
със нежните ни стъпки по брега.
Пред нас животът, апетитен като пита,
дъхти на мед, непипван до момента.
А някъде и дене ме сънува,
жадува ме, транспарантна като мед,
във стихове ме търси и рисува
един ухилен, влюбен в мен стихотворец.
И счупя ли със свойта любов бяла
на детството си приказния храм,
аз своя път със неговия сляла,
най-светлата си ария ще основа!
Петя Дубарова
Ирина Тодорова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ